— Заради хората тук. Не си ли спомняш какво ти мазах веднъж у Рафъртови? Те са страхливци!
— О, Мери, лесно е да се каже. Но не е никак приятно да те изхвърлят от дома ти…
— Ти ли ще ми обясняваш това! — избухна ненадейно тя. — Дали не съм виждала сама!
— Зная, Мери. Но аз искам да направя нещо…
— Да, а дали и аз не съм искала да направя нещо? Казвам ти, идвало ми е да отхапя носовете на шефовете!
— Добре — разсмя се той, — може да включим това в нашата програма. — Но Мери не се поддаде на неговото добро настроение. Тя беше толкова тъжна и объркана, че на Хал му се поиска да вземе отново ръката й, но той отпъди това желание. Та нали беше дошъл да намери безопасен отдушник за нейните чувства!
— Трябва да събудим духа на съпротива у тези хора, Мери!
— Няма да можеш, Джо… няма да успееш с английски говорещите. С гърците и българите е възможно — те се бият в родината си, може би ще се бият и тук. Но ирландците — не, никога! Тези, у които беше останала някаква гордост, си отидоха отдавна. А другите, които останаха, се превърнаха във влечуги. Познавам ги, до един ги зная. Мърморят и псуват шефа, но после се сетят за черния списък, връщат се и пълзят в краката му.
— Тези хора се нуждаят от…
— Пиячка им трябва на тях и да скитат с лоши жени по градовете около мините, и да не спят по цели нощи, и да обират един друг парите си с мазна колода карти! Те се отдават на удоволствия там, където ги намерят, и не търсят нищо по-хубаво.
— Но ако това е така, Мери, не е ли още по-наложително да се помъчим да ги просветим? Ако не заради самите тях, поне заради децата им! Децата не бива да растат така. Те поне учат английски…
Мери се разсмя подигравателно.
— Ходил ли си да видиш това училище?
Когато Хал отговори отрицателно, тя му разказа, че в една стая са натъпкани сто и двайсет деца, по трима на чин и в плътни редици около стените. С резки гневни думи тя продължи да обяснява, че разходите за училището трябвало да се покриват от данъците, но тъй като никой, освен компанията не притежавал някаква собственост, всичко минало в ръцете на компанията. Училищното настоятелство се състои от мистър Картрайт, минен надзирател, Джейк Предович, служещ в магазина на компанията, и проповедника преподобния Спрагс. Старият Спрагс би облизал и пода, ако началството му нареди това…
— Хайде, хайде — разсмя се Хал. — Имаш му зъб, защото дядо му е бил оранжист5!
3
Мери Бърк беше закърмена с отчаяние и тази отрова бе всмукана дълбоко в кръвта й. Хал започна да разбира, че да й се вдъхне надежда няма да е по-лесно, отколкото да се раздвижат работниците, които тя презираше. Несъмнено тя бе достатъчно храбра, но как би могъл да я придума да бъде храбра за хора, които сами нямаха никаква храброст.
— Мери, дълбоко в душата си ти не мразиш тези хора — каза той. — Познаваш страданията им и им съчувствуваш заради тях. Даваш последния си цент за децата им, когато се наложи…
— Ех ти, момко! — извика тя и той видя как очите й се наляха със сълзи. — Та нали омразата ми идва от това, че ги обичам толкова много! Понякога ми се ще да убия надзирателите, а друг път — самите тях. Кажи ми какво искаш от мен?
И още преди да й отговори, тя започна да изброява всичките си познати в мината. Да, има един, с когото Хал непременно трябва да поговори; той наистина е твърде стар да се присъедини към тях, но може да им даде ценни съвети и могат да бъдат сигурни, че никога няма да ги предаде. Това беше старият Йон Едстрьом, един швед от Минесота, който работеше в този район, откакто съществуваха мините. Беше участвувал в голямата стачка преди осем години и оттогава фигурираше в черния списък заедно с четиримата си синове. Синовете вече бяха се разпръснали по всички краища на света, но баща им беше останал тук и се препитаваше с работа във фермите и по пътищата. Преди две години, по време на усилена работа и недостиг на работници, старият Едстрьом бе успял да се върне на работа в мините.
— Той е стар, много стар — обясни Мери, — сигурно е вече към шейсет. А когато Хал й възрази, че тази възраст съвсем не е толкова страшна, тя каза, че рядко човек на тази възраст е в състояние да работи в мината и всъщност малцина са онези, който изобщо доживяват до шейсет. Жената на Едстрьом сега беше на смъртно легло и на него не му беше леко.
— Няма да е справедливо, ако станем причина старецът да загуби работата си — рече Мери, — но той поне може да ви даде добър съвет.
Същата вечер двамата отидоха при Едстрьом. Той живееше в малка неизмазана колиба в колибарската махала. Единствената стая беше с глинен под и наполовина преградена с нерендосани дъски, които скриваха умиращата от очите на гостите. Жената боледуваше от рак и в стаята се носеше отвратителна миризма. Отначало Хал не можеше да се насили да мисли за нищо друго; най-сетне надви слабостта си, като си каза, че на война е като на война — човек трябва да бъде готов и за болницата, и за парадния плац.
Огледа се наоколо и забеляза, че дупките по стените бяха запушени с парцали, а счупените прозорци бяха облепени с амбалажна хартия. Старецът очевидно полагаше усилия да поддържа чистота в стаята. На една лавица Хал видя и книги. Макар че беше само септември, вечерно време в планината застудяваше. Старецът беше стъкмил огън в малката чугунена печка и стоеше сгушен край нея. Той почти нямаше коса, а разчорлената му брада беше толкова бяла, колкото това е възможно в една каменовъглена мина. Човек най-напред забелязваше поразително бледото лице, а сетне добротата, която струеше от уморените тъмни очи. Гласът му беше благ като милувка. Старецът се надигна да поздрави гостите и подаде на Хал треперещата си ръка. Мазолеста и обезформена, тя наподобяваше животинска лапа. Той се присегна, предложи на гостите пейка и се извини за безпорядъка в стаята. Като гледаше стареца, на Хал му хрумна, че на шейсет години човек може би все още става за работа в мината, но на шейсет и една едва ли ще може да продължи.
Хал беше помолил Мери да не казва нищо за целта на посещението им, докато Хал сам не прецени момента за това. Затова девойката се осведоми най-напред за мисис Едстрьом. Нищо ново, отговори старецът. Лежи, както обикновено, в дълбок унес. Доктор Барет идвал пак, но и той не можел да стори друго, освен да й даде морфин. Никой не бил вече в състояние, да й помогне, заявил лекарят.
— А той самият, че не може, това е повече от сигурно! — изсумтя презрително Мери.
— Не е чак толкова лош, когато е трезвен — поясни кротко Едстрьом.
— Кога ли пък е трезвен! — възрази отново Мери и като се обърна към Хал, обясни: — Доктор Барет е братовчед на главния надзирател.
Но Едстрьом смяташе, че все пак нещата тук бяха по-добре, отколкото другаде. В Харвис Рън, където работел някога, един човек наранил окото си. При наложилата се след това операция той загубил окото си поради невниманието на лекаря. Счупени крайници често били намествани лошо и зараствали накриво; хората трябвало да избират или да останат сакати, или да потърсят помощта на друг лекар, който да строши костите и да ги намести отново. Медицинското обслужване беше както и всичко друго — лекарят е звено от механизма на компанията, и почнеш ли да приказваш много срещу него, пръждосвай се надолу по каньона. При това, независимо че ти удържат по един долар от месечната заплата, визитите на лекаря се заплащат извънредно, и то колкото поиска.
— И вие плащате? — попита Хал.
— Удържат ти от заплатата — рече старецът.
— Понякога дори се плаща за нищо — добави Мери. — Удържаха 25 долара на мисис Замбони за последното й бебе, макар че доктор Барет пристигна цели три часа след раждането!
4
Разговорът продължаваше. Тъй като искаше да предразположи стареца, Хал заговори за различните затруднения на миньорите и накрая подхвърли, че спасението може би се крие в създаването на профсъюз.
