Тъмните очи на Едстрьом се опряха изпитателно върху него, а после се обърнаха към Мери.
— Джо е наше момче — избърза девойката. — Можеш да му вярваш.
Едстрьом пак не отговори направо, а отбеляза, че веднъж е участвувал в стачка, вече е белязан човек и в мината ще го търпят дотогава, докато се занимава само със собствените си работи. Участието му в голямата стачка още не е забравено; разрешили му да работи отново, защото в момента имали нужда от работници, а и донякъде, защото надзирателят на шахтата се оказал негов личен приятел.
— Разкажи му за голямата стачка — помоли го Мери. — Джо е отскоро в този район.
Гаранцията на Мери за почтеността на Хал очевидно беше достатъчна за стареца, защото той започна да разказва за онези страшни събития, за които и досега разправяха шепнешком из мините. Десет хиляди роби бяха се вдигнали в мощен протест за свобода и протестът бе смазан безмилостно. Още в началото на експлоатацията на мините техните собственици контролираха местните власти. При възникналата критична ситуация тогава собствениците вдигнали щатската гвардия и я използували открито да върнат стачниците на работа. Стачните ръководители и активистите били заловени и хвърлени в затвора без съд и присъда. Когато затворите се препълнили, наблъскали около двеста души в един открит обор за бикове; през нощта ги натоварили на фургони, изкарали ги извън границите на щата и ги оставили насред пустинята, без хляб и вода.
Йон Едстрьом беше един от тези двеста души. Той разказа как един от синовете му бил бит и почти осакатен в затвора; другият бил държан няколко седмици в една влажна изба, откъдето си спечелил ревматизъм за цял живот. Офицерите от щатската гвардия вършели тези неща! Дори когато някои от местната гражданска администрация се опитали да протестират, гвардейците арестували и тях. На съдиите от гражданските съдилища било забранено да заседават — за неподчинение ги очаквало затвор. „По дяволите конституцията!“ — провъзгласил командуващият гвардейските части генерал. А неговият заместник завещал на историята сентенцията: „Никаква неприкосновеност на личността, ще ги аутопсираме!“.
Том Олсън беше поразил Хал със самообладанието си, но този старик му направи още по-дълбоко впечатление. Докато го слушаше, Хал бе обзет от боязливо благоговение. Колкото и странно да изглеждаше, Йон Едстрьом разправяше за тези жестоки преживелици спокойно, без горест в гласа си и без лошо чувство в душата си. Затънал в нужда и отчаяние, загубил семейството си, с глада и мизерията пред прага му, този старец бе в състояние да хвърли поглед в миналото, без да мрази онези, които бяха го съсипали. И това отношение не се дължеше на неговата старост и слабост, не означаваше, че е загубил бунтарския си дух; четейки икономиката, той бе стигнал до заключението, че сегашната система е порочна, тя заслепява очите на хората и трови душите им. Идват по-добри дни, твърдеше старецът, когато тази порочна система ще бъде променена и отново ще бъде възможно хората да бъдат състрадателни един към друг.
Тук Мери Бърк се намеси в разговора и отново даде израз на дълбаещото я отчаяние. Как би могло да се променят нещата? Господарите са подли, а работниците са страхливци и предатели. Остава само бог да промени нещата, а той отдавна ги е оставил такива, каквито са!
Хал очакваше с интерес отговора на Едстрьом по този въпрос.
— Мери — рече старецът, — чела ли си някога нещо за мравките в Африка?
— Не.
— Милиони и милиони мравки пътуват в дълги редици. Когато стигнат до някой ров, първите падат вътре, отгоре падат следващите, след тях други и други, докато запълнят рова и останалите минат оттатък. Ние сме мравки, Мери.
— Никой няма да мине оттатък! — извика девойката. — Колкото и да падат вътре, този ров е бездънен.
— Никоя от мравките не може да знае това, Мери. Те знаят само, че трябва да падат. Дори и мъртви, те се вкопчват една в друга и правят мост, по който минават останалите.
— Аз ще мина встрани! — разгорещи се тя. — Не искам да се жертвувам!
— Може и да кривнеш — отвърна старецът, — но после пак ще се върнеш в редиците. Познавам те по- добре, Мери, отколкото ти знаеш себе си.
В колибката се възцари мълчание. Отвън, свиреше ранният есенен вятър и изведнъж животът се стори на Хал суров и безмилостен. В младежката си разпаленост той си представяше живота на революционера като нещо вълнуващо, но да бъдеш мравка, една от милионите, да загинеш в бездънния ров — човек трудно можеше да си наложи да помисли такова нещо! Той погледна приведената фигура на този белокос труженик, очертаваща се смътно на слабата светлина на лампата, и изведнъж се улови, че мисли за картината на Рембранд „Христос в Емаус“: зле осветената стая в мръсната кръчма, двамата дрипави мъже, онемели от ореола около главата на техния сътрапезник. На човек не трябваше много фантазия, за да види ореол и около главата на този благодушен старец.
— Никога не съм се надявал да доживея това — заговори тихо старикът. — Надявах се, че поне момчетата ми ще го видят… но сега и в това не съм сигурен. Но никога през живота си не съм се съмнявал, че някой ден работниците ще отидат в обетованата земя. Тогава те няма да бъдат повече роби и създаденото от тях няма да бъде прахосвано от разни безделници. И запомни това от човек, който знае, Мери — работник или работничка, които не носят в себе си тази вяра, са загубили смисъла на живота.
Хал разбра, че може спокойно да се довери на този човек и му разказа за своя план. Сетне, като си спомни за предупреждението на Мери, добави:
— Искаме от вас само съвети. Болната ви жена…
— Тя вече си отива — прекъсна го тъжно старецът. — Скоро и аз ще я последвам. Но малкото сили, които ми остават, могат да бъдат използувани за делото.
5
Хората, които се препитаваха от копаенето на въглища, гледаха на това съзаклятие като на зловеща действителност. Но Хал дори и в най-тежките моменти, продължаваше да изпитва романтични тръпки. Беше чел неща за революционери и за полицаите, които ги преследват. Знаеше, че човек може да преживее подобни неща в Русия, но ако някой му беше казал, че такива работи стават и в неговата свободна Америка, на няколко часа път от родния му град и от университета, не би повярвал на подобно твърдение.
На другата вечер шахтният надзирател спря Хал на улицата. При тази внезапна среща Хал се изплаши като джебчия, който е налетял на полицай.
— Здравей, момко — рече надзирателят.
— Здравейте, мистър Стоун.
— Искам да си поговорим.
— Добре, сър — съгласи се Хал и си помисли: „Пипна ме!“.
— Ела в дома ми — покани го Стоун. Хал го последва с чувството, че белезниците вече бяха на ръцете му. — Слушай — рече Стоун, докато вървяха, — нали трябваше да ми кажеш, ако чуеш някакви приказки из мината?
— Не съм чул нищо, сър.
— Да-а, май ще трябва да се поразшаваш, във всяка мина си има мърморковци. — Това предизвика дълбока облекчителна въздишка у Хал. Напразно беше брал страх!
Стигнаха до дома на надзирателя, той изнесе стол на верандата и кимна на Хал и той да си изнесе друг стол. Поседяха така в здрача, сетне Стоун заговори тихо:
— Впрочем сега искам да поговорим за нещо друго — за изборите.
— Избори ли, сър?
— Не знаеш ли, че идат избори? Конгресменът в нашия район умря и след три седмици във вторник ще има допълнителни избори.
— Разбирам, сър. — И Хал вътрешно се зарадва, сега сам ще разбере онова, което Том Олсън му беше препоръчал да разбере.
— Не си ли чул нищо за това? — попита надзирателят.
— Абсолютно нищо, сър. Никога не обръщам много внимание на политиката, не разбирам нищо от нея.
— Ето това бих искал да чуя от всеки миньор — каза надзирателят приятелски. — Ако всички бяха
