разположение на мистър Греъм, ако иска да го види. Мистър Греъм прояви още по-голям интерес и си взе бележки.
Има и друго, по-важно нещо, продължи Хал; тази работа, където бавят пускането на вентилатора в действие. Минали са вече три дни от експлозията, но никой не е направил дори опит да се влезе в шахтата. Мистър Греъм дали е забелязал вълненията тази сутрин при отвора на шахтата? Дали е разбрал, че са изхвърлили от мината един човек, само защото се обърнал към представителя на щатския минен инспектор? Хал му разказа и това, което мнозина вече вярваха: че компанията спасява шахтата с цената на човешкия живот. Хал изтъкна човешката страна на въпроса — разказа му за старата мисис Рафърти с нейното слабо здраве и осемте деца, за мисис Замбони и единадесетте й деца, за мисис Йонич, чийто мъж и тримата й синове са в шахтата. Окуражен от интереса на репортера, Хал започна да разкрива известна част от чувствата си. Та това са човешки същества, а не животни. Те също обичат и страдат, въпреки че са бедни и прости!
— Разбира се! — рече мистър Греъм. — Прав сте и можете да бъдете сигурен, че ще се заема с тази работа.
— Има още нещо — каза Хал. — Ако споменете името ми, ще ме уволнят, нали разбирате.
— Няма да го споменавам — обеща другият.
— Разбира се, ако не можете да разкажете тази работа, без да посочите източника…
— Аз съм източникът — усмихна се репортерът. — Вашето име не е от значение.
Той говореше със спокойна увереност, като че ли беше разбрал напълно както обстановката, така и своя дълг в случая, и Хал беше обзет от чувство на триумф. Струваше му се, че откъм външния свят беше задухал силен вятър, който разпръскваше надвисналата над мината миазма. Да, този журналист наистина беше външният свят! Той въплъщаваше силата на общественото мнение, което се налагаше в това място на измами и страхове! Той беше гласът на истината, на смелостта и честността на една голяма организация, която е независима от тайни влияния, която е над всякаква корупция!
— Много съм ви задължен — рече накрая мистър Греъм и Хал имаше чувството, че е спечелил решителна победа. Какво изключително щастие — да попадне тъкмо на представителя на голямата организация по печата! Новината ще обиколи огромния свят на индустрията, за когото въглищата бяха както кръвта за всяко живо същество. Работниците в задвижваните от въглища фабрики, пътниците в караните с въглища влакове — те най-сетне ще научат за страданията на онези, които се бъхтеха за тях в земните недра. Дори и дамите, облегнати на перилата по палубите на приказните параходи в чудните тропически морета — така удивителна е силата на съвременните осведомителни агенции, че дори и тези дами може да чуят зова за помощ на тези труженици и на техните жени и деца. И от големия свят ще дойде отговор — един общ вик на погнуса и проклятие, който ще принуди дори стария Питър Хариган да отстъпи! Така мечтаеше Хал, защото беше млад и това беше първият му кръстоносен поход.
Беше толкова щастлив, че беше в състояние да помисли отново и за себе си и да разбере, че този ден не беше хапнал нищо. Беше пладне и той отиде в Реминицки; едва беше преполовил първото блюда от предложения му в пансиона „банкет“ от две блюда, когато го сполетя жестокото разочарование.
Хал вдигна глава и видя, че в столовата влезе Джеф Котън и закрачи право към него. Шерифът гледаше на кръв, Хал усети това и инстинктивно стана.
— Тръгвай! — отсече Котън, пипна го за ръкава и го извлече навън, преди другите в столовата, да могат да си поемат дъх.
Този път Хал нямаше възможност да блесне със салонните си маниери пред шерифа. Докато вървяха, Котън му каза какво мисли за него: че е мерзавец, превзет хлапак, негодник от нежелателно потекло; а когато Хал се опита — съвсем искрено, защото още не беше схванал какво става — да зададе някакъв въпрос, шерифът му нареди да си „затваря плювалника“ и подкрепи заповедта си, като го разтърси за яката. В същия миг двама от най-яките пазачи в мината, които чакаха отвън пред столовата, го пипнаха за лактите и улесниха вървежа му.
Минаха по улицата и покрай канцеларията на Джеф Котън, като този път не спряха там. Крайната цел беше гарата, и когато стигнаха там, Хал видя чакащия влак. Тримата го замъкнаха към влака и не го пуснаха, докато не го вкараха във вагона и не го натиснаха да седне.
— Е, млади човече — рече Котън, — сега ще видим кой е господар тук!
Хал вече беше си върнал част от самообладанието.
— Няма ли да ми трябва билет? — попита той.
— Ще се погрижа за това — рече шерифът.
— А ще получа ли нещата си?
— Запази някои от въпросите за твоите професори! — озъби се шерифът.
И Хал зачака. След няколко минути във вагона дотича един мъж, който носеше оскъдното имущество на Хал, свито на вързоп и превързано с канап. Мъжът беше едър и грозен и Хал чу как шерифът го нарече „Пийт“.
Кондукторът извика:
— Всички да се качват!
Джеф Котън се наведе над Хал и му зашепна заканително:
— Запомни това от мен, млади момко: не слизай в Педро, побързай нататък или някоя тъмна нощ ще ти се случи нещо.
Сетне той излезе в коридора и скочи от тръгналия вече влак. Но Хал видя, че Пийт Ханън, специалистът по избиването на зъби, остана във вагона и се разположи през няколко места зад него.
Васалите на Цар Въглен
Част трета
1
Хал възнамеряваше да стигне колкото се може по-бързо до Уестърн сити и да потърси местните вестникари. Но първо трябваше да намери пари за път, а това щеше да стори най-лесно като намери Йон Едстрьом. Той слезе от влака, последван от Пийт Ханън. Като попита тук и там, Хал намери собственика на погребалното бюро, който беше погребал жената на Едстрьом; той му каза, че старият швед е отседнал наблизо, в дома на един работник.
Едстрьом го посрещна с нетърпеливи въпроси: кой е убит, какво става там горе. Хал накъсо му разказа случилото се. Когато спомена, че му трябват пари, Едстрьом заяви, че има малко и ще му ги даде, но няма да стигнат за билет до Уестърн сити. Хал се заинтересува за двайсет и петте долара, които Мери Бърк беше изпратила в препоръчано писмо. Старецът не знаеше нищо за тези пари, не беше ходил в пощата.
— Хайде да отидем сега! — предложи Хал. Но докато слизаха по стълбите, възникна ново затруднение. Отвън на улицата дебнеше Пийт Ханън, който сигурно знаеше от Джеф Котън за тези пари; възможно беше той да спре Едстрьом и да вземе парите.
— Имам едно предложение — рече старецът. — Ела да те запозная с моя приятел Ед Маккелър. Той може да ни даде някакъв съвет, може дори да измисли как да отворим шахтата.
Едстрьом обясни, че Маккелър, стар шотландец, по-рано бил миньор, но сега е сакат и работи някаква дребна работа в Педро. Той бил заклет враг на апарата на Алф Реймънд и веднъж едва не го убили. Домът му бил наблизо и скоро можели да се посъветват с него.
— Добре — каза Хал и двамата веднага тръгнаха натам. Пийт Ханън ги следеше на десетина крачки отзад, но не им пречеше и те стигнаха до вратата на една къщурка. Някаква жена им отвори и ги покани в столовата, където намериха Маккелър — беловлас старец, схванат от ревматизъм и принуден да ходи с патерици.
Хал разкажа случката. Шотландецът беше израснал по мините и не стана нужда да му обясняват обстановката в подробности. Когато Хал спомена идеята си да се обърне към вестниците, другият го прекъсна бързо:
— Няма защо да ходите в Уестърн сити. Сега тук има човек, който ще ви свърши работа: Кийтинг от „Газет“.
— От „Уестърн газет“ ли? — възкликна Хал. Чувал беше за него: вечерен вестник, който струваше един
