— А по-висшата инстанция?
— Добре. Окръжният съд. Съдията Дентън. Той е колега на Валмън, юрисконсула на компанията. Докъде смяташ да стигнеш с него?
— Значи се ловя за сламки. Но нали казват, че всеки давещ се прави това. Както и да е, ще потърся тези хора. Може би между тях все ще намеря един, който да направи нещо. Това поне няма да навреди никому.
Но другите трима смятаха, че има кой да си изпати и се помъчиха да убедят Хал, че може да бъде пребит или дори убит.
— Ще го направят! — разгорещи се Маккелър. — И то без никакви неприятности за тях: ще докажат, че си намушкан от някакъв пиян италианец, докато сте се карали за жени.
Но Хал вече беше твърдо решен и вярваше, че ще може да свърши работата си, преди неговите врагове да изпълнят плановете си. Не възнамеряваше също да разреши на никой от приятелите си да го придружава; искаше да възложи по-важни неща на Едстрьом и на Кийтинг, а колкото до Маккелър, той не можеше да се движи достатъчно бързо. Хал нареди на Едстрьом да отиде до пощата, да вземе препоръчаното писмо и веднага да смени банкнотите. В плана му влизаше това да разполага с писмени клетвени декларации, които да представи на губернатора, в случай че тукашните служители откажеха да действуват. Парите му бяха нужни за тази цел. Междувременно Били Кийтинг трябваше да напише материала за контрольора и след два часа да се срещне с Хал в хотела, където ще получи за вестника копия от клетвените декларации.
Хал все още носеше работното облекло от вечерта, когато го арестуваха в дома на Едстрьом. Но той отхвърли предложението на Маккелър да му даде назаем приличен костюм, знаеше, че дрехите на стария шотландец няма да му станат, пък и по-добре би било да се движи с миньорските си дрехи, отколкото като зле облечен господин.
Като уточниха всички тези подробности, Хал излезе на улицата. Пийт Ханън тръгна след него. Младият миньор ненадейно побягна, другият последва примера му и двамата запрашиха по улицата за голямо удивление на минувачите. Хал беше добър спринтьор и вероятно Пийт можеше само да се радва, че канцеларията на окръжния прокурор не беше далеч.
4
Мистър Ричард Паркър е зает, обясни чиновникът в чакалнята. Хал не възрази, защото това му даваше възможност да си отдъхне. Служителят втренчи любопитен поглед в зачервения и задъхан младеж, но Хал не сметна за необходимо да му даде обяснение. Побойникът чакаше отвън на улицата.
Мистър Паркър прие посетителя след няколко минути. Паркър беше добре охранен джентълмен с тлъст врат й двойна гуша, гладко избръснат и напудрен, носеше добре ушит костюм и безукорно бяла риза. Правеше впечатление на човек, който преуспява. На бюрото му имаше книжа, които, изглежда, поглъщаха вниманието му.
— Да? — попита той и хвърли бегъл поглед към младия миньор.
— С окръжния прокурор на Педро ли говоря?
— Да.
— Мистър Паркър, проучихте ли обстоятелствата около катастрофата, в Норт Вали?
— Не — отговори мистър Паркър. — Защо?
— Току-що идвам от Норт Вали и мога да ви дам сведения, които могат да представляват интерес за вас. В шахтата са затрупани сто и седем души, а административното ръководство на компанията затвори шахтата и пожертвува живота на тези хора.
Другият се откъсна от книжата и заоглежда посетителя изпод подпухналите си клепачи.
— Откъде знаете това?
— Пристигнах оттам само преди няколко часа. Фактите са известни на всички работници в мината.
— Говорите това, което сте дочули?
— Моите сведения са от първа ръка. Сам видях нещастието, видях как заковаха с дъски отвора на шахтата и опънаха отгоре платно. Познавам един човек, когото изгониха от мината тази сутрин, защото казал, че бавят монтажа на вентилатора. От експлозията минаха вече три дни, а още нищо не е предприето.
Мистър Паркър започна да задава въпроси, цяла серия от въпроси, с присъщия на следователите рязък и мнителен тон. Хал не възразяваше; професията на този човек изискваше проверка на всеки факт.
Скоро Паркър попита как може да получи потвърждение на изявленията на Хал.
— Налага се да отидете там — гласеше отговорът.
— Твърдите, че фактите са известни на работниците. Посочете ми имената на някои от тях.
— Нямам право да посочвам имена, мистър Паркър.
— За какво право говорите? Та нали хората сами ще ми разкажат всичко.
— Може би, но може и да не ви разкажат. Един вече загуби работата си; не всеки би се решил на това.
— И вие очаквате да отида там само въз основа на вашите твърдения?
— Предлагам ви нещо повече от голословни твърдения. Предлагам ви клетвена декларация.
— Но какво зная аз за вас?
— Знаете, че съм работил в Норт Вали, т.е. може да проверите този факт по телефона. Казвам се Джо Смит, бях помощник-копач в шахта №2.
Това не беше достатъчно за мистър Паркър. Той обясни, че цени времето си и преди да предприеме пътуване до Норт Вали, трябва да има имената на свидетели, които да потвърдят казаното от Хал.
— Предлагам ви клетвена декларация! — повтори Хал. — Заявявам, че ми е известно, че се върши престъпление: жертвува се животът на сто и седем души. Според вас това не дава ли достатъчно основания поне за една анкета?
Окръжният прокурор повтори отново, че иска да изпълни дълга си и да защити правата на работниците, но не може да приеме да го пращат „за зелен хайвер“. Трябва да има имената на свидетелите. И Хал започна да мисли. Дали прокурорът не използуваше първия попаднал му претекст, за да не предприеме нищо? Или възможно ли е един държавен служител да отиде дотам, че да попълни списъците на компанията с имената на „неблагонадеждните“?
Въпреки обзелото го недоверие, Хал реши да предостави на този човек всички възможности. Изложи в подробности катастрофата, мислено поведе мистър Паркър из мината, показа му отчаяните жени и изплашените деца, които се тълпяха около отвора на шахтата и биваха отблъсквани с тояги и револвери; изброяваше едно след друго семейства, вдовици, майки и сираци; разказа му как миньорите искаха да рискуват живота си, за да спасят своите другари. Хал даде свободен изблик на чувствата си и се застъпваше с жар за своите приятели.
— Млади човече — прекъсна го прокурорът, — откога работите в Норт Вали?
— Около десет седмици.
— А откога работите из мините?
— За първи път ми е.
— И мислите, че за десет седмици сте научили достатъчно, за да имате право да обвините в убийство хора, които са прекарали целия си живот в изучаване на миньорския занаят?
— Вече ви казах, че това не е само мое мнение, такова е мнението и на старите и най-опитни миньори. Казвам ви, че не се прави абсолютно нищо за спасяването на тези хора! Надзирателите не дават пет пари за работниците. Един от тях, Алек Стоун, е заявил на всеуслушание: „По дяволите работниците! Спасете катърите!“
— Там горе всички са възбудени сега. Никой не е в състояние да мисли правилно… и вие също. Ако действително в шахтата има пожар и ако този пожар вземе такива размери, че не може да бъде потушен…
— Но, мистър Паркър, нима можете да знаете докъде се е разпространил пожарът?
— Е, а вие откъде знаете, че не е?
Настъпи мълчание. Изведнъж прокурорът отбеляза:
