говори пред работниците.
През това време Били Кийтинг продължаваше да се ядосва и да ругае по телефона. Най-сетне му дадоха връзка и в стаята настъпи тишина.
— Ало, Прингъл, ти ли си? На телефона Кийтинг. Имам екстра материал за катастрофата в Норт Вали. Вързахте ли последното издание? Повикай ми Джим. Ало, Джим! Взе ли бележника? — И очевидно говорейки със стенографа, Били започна да диктува материала, изготвен по разказа на Хал. От време на време повтаряше някоя дума или я изговаряше буква по буква. На едно-две места Хал доуточни някои подробности. Така за четвърт час те свършиха и Кийтинг се обърна към Хал:
— Готово, синко. След малко повече от час твоят разказ ще се продава по улиците в Уестърн сити. Тук ще се разчуе веднага, щом вземат връзка по телефона. И послушай съвета ми: ако искаш да си запазиш кожата, гледай да си вън от града преди това.
3
Следващите думи на Хал не бяха в отговор на тази забележка на Били Кийтинг. Катастрофата в мината оживя пред очите му, докато Кийтинг диктуваше по телефона, така че той не мислеше за кожата си, а за погребаните в мината сто и седем мъже и момчета.
— Мистър Кийтинг — попита Хал, — сигурен ли сте, че „Газет“ ще отпечати този материал?
— Господи! Та нали затова съм дошъл тук!
— Вече се разочаровах веднъж, нали ви казах.
— Да, но си попаднал в противния лагер. Нашият вестник е вестникът на бедните и ние се прехранваме от подобни неща.
— Няма ли опасност да „посмекчат“ материала?
— В никакъв случай, гарантирам ти.
— И Питър Хариган няма да се опита да го спре?
— Много отдавна Питър Хариган се отказа от подобни опити с „Газет“, момко.
— Добре — рече Хал. — А сега, кажете ми, материалът ще свърши ли работа?
— В какъв смисъл?
— Ами… да ги принуди да отворят шахтата.
Кийтинг помисли малко.
— Страхувам се, че в това отношение няма да има голяма полза от него.
Хал го изгледа слисан: беше сигурен, че самото разкриване на фактите ще принуди компанията да действува. Но Кийтинг му обясни, че „Газет“ се чете предимно от работници и няма голямо влияние.
— Нашият вестник е вечерен. Когато хората цяла сутрин четат лъжи, не е лесно вечерта да ги накараш да повярват в истината.
— А материалът няма ли да бъде отпечатан и от други вестници в страната?
— Да, имаме връзки и с останалия печат, но това са все вестници като „Газет“ — вестници на бедните. Ако ни попадне някоя груба несправедливост и започнем да я бичуваме непрекъснато, можем да направим впечатление; ако не друго, поне намаляване броя на новините, които асоциацията умишлено не разпространява. Но когато става дума за такава дреболия, като затварянето на тези работници в шахтата, най-многото, което можем да постигнем, е да поразтревожим малко компанията.
И така Хал се озова там, откъдето беше тръгнал.
— Трябва да измисля нещо друго! — извика той.
— Не виждам какво — рече Кийтинг.
Двамата млъкнаха. Младият миньор се замисли.
— Смятах да ида в Уестърн сити и да се обърна към тамошните редактори — промълви той неуверено.
— Ще ти кажа какво ще стане, за да ти спестя пътните — те няма и да помиришат твоята история.
— А ако потърся губернатора?
— Първо, едва ли ще те приеме. А дори и да те приеме, няма да направи нищо. Виждаш ли, той дори не е никакъв губернатор, а просто една марионетка, поставена там да се мамят хората. Той действува само тогава, когато Хариган дръпне конците.
— Зная, че е човек на стария Питър. Но все пак… какво да предприема сега? — попита безпомощно Хал.
По лицето на репортера се изписа съчувствена усмивка.
— Виждам, че за пръв път се опълчваш срещу едрия капитал. — След миг Кийтинг добави: — Млад си още! Като натрупаш повече опит, ще оставиш тези проблеми на по-старите хора.
Но Хал не долови иронията в думите му. Нали същите тези думи беше слушал от брат си и ги беше възприемал съвсем сериозно! Освен това току-що беше преживял тези ужасни сцени.
— Но не разбирате ли, мистър Кийтинг, че не мога да бездействувам, когато онези хора там загиват?
— Не бих казал, че бездействуваш — отвърна другият. — Мога да ти кажа само, че цялото твое шетане няма да им бъде от никаква полза.
Хал се обърна към Едстрьом и Маккелър.
— Изслушайте ме за малко — рече той. Гласът му звучеше умолително, сякаш мислеше, че нарочно отказват да му помогнат. — Трябва да направим нещо, трябва! Аз съм нов в тази игра, както казва мистър Кийтинг, но вие не сте. Помислете, хора, помогнете ми да изработим някакъв план!
Последва дълго мълчание.
— Бог ми е свидетел — рече накрая Едстрьом, — че бих предложил нещо, ако знаех какво.
— Аз също — добави Маккелър. — Блъскаш главата си в зида, момчето ми. Властите тук са просто един клон на компанията „Дженеръл фюъл“. Служителите са мошеници… до един слуги на компанията.
— Почакайте малко — рече Хал. — Да помислим. Да допуснем, че властта беше на място, какво щяхме да предприемем? Подобен случай е от компетенцията на окръжния прокурор, нали?
— Безспорно — каза Маккелър.
— Вие вече споменахте веднъж за него, казахте, че се заканил да даде под съд някои главни надзиратели в мините по обвинения във фалшифициране на изборите.
— Това беше по време на предизборната кампания — уточни Маккелър.
— Да, спомням си. Джеф Котън ми каза, че в речите си той бил приятел на миньорите, а в действията си — на компаниите.
— Точно такъв е — съгласи се сухо другият.
— Добре, дали все пак да не ида при него, просто за опит. Откъде да знаете, може пък и той да има сърце.
— Не сърце му трябва на него, а гръбнак — отсече Маккелър.
— Все пак трябва да повдигна въпроса пред него. Ако не иска да предприеме нищо, поне ще регистрираме това и за вас ще има нов материал, мистър Кийтинг, не съм ли прав?
— Да, така е — призна репортерът. — Какво ще поискаш от него?
— Как какво? Да постави въпроса пред Федералното жури, да възбуди съдебно дирене срещу надзирателите в Норт Вали.
— Това ще отнеме много време и няма да спаси хората в шахтата.
— Ако прокурорът заплаши с подобна процедура, това би могло да ги спаси.
— Мисля, че никакви закани на Дик Паркър не биха имали някаква тежест — намеси се Маккелър. — Шефовете знаят, че могат да го спрат.
— Добре, няма ли някой друг? Не трябва ли да отнеса въпроса до съда?
— Кой съд?
— Не зная. Вие кажете.
— Добре — рече шотландецът. — Да започнем отдолу: мировият съдия.
— Кой е той?
— Джим Андерсън, ветеринарен доктор. Той, като всеки друг мирови съдия, живее от дребни подкупи.
