цент и се четеше от работниците. Образованите хора го имаха за „булеварден“ вестник.
— Зная — рече Маккелър в отговор на възклицанието на Хал. — Но това е единственият вестник, който ще публикува подобна история.
— Къде е този Кийтинг?
— Отиде горе в мината. Много жалко, че не сте го срещнали.
— Мога ли да се свържа с него сега?
— Може и да се е върнал в Педро. Питайте в хотел „Америкън“.
Хал позвъни в хотела и след минутка вече слушаше в слушалката за първи път бодрия глас на бъдещия си другар и адютант Били Кийтинг. След още няколко минути притежателят на този глас, бършейки потта от полуолисялото си чело, беше вече в дома на Маккелър. Били беше кръглолик като месечина и жизнерадостен като Фалстаф; като го поопознаеше, човек разбираше, че той е верен като нюфаундлендско куче. Въпреки масивната си физика, Кийтинг беше истински журналист, отдаден всецяло на професията си.
Той заразпитва младия миньор още щом се запознаха, и Хал бързо разбра, че е попаднал тъкмо на необходимия му човек. С точните си въпроси Кийтинг само за няколко минути си изясни цялата история.
— По дяволите! — извика той. — Последното ми издание! — Погледна часовника си и скочи към телефона. — Междуградски! — Сетне продължи: — Свържете ме с редактора на „Уестърн газет“. И вижте, моля ви, дали не може да ускорите разговора. Работата е спешна, а последния път трябваше да чакам близо половин час.
Отново се обърна към Хал с допълнителни въпроси, като междувременно издърпа от джоба си куп листа и започна да си взема бележки. Отбеляза си изявленията на Хал, че в мината не се пръска, че липсват аварийни изходи, че е забавен монтажът на вентилатора и че крият броя на останалите в шахтата работници.
— Знаех си, че там горе потулват нещата! — възкликна той. — Но нямах отправна точка. По петите ми непрекъснато вървеше някакъв тип. Познаваш ли някой на име Предович?
— Зная го — рече Хал. — Продавачът в лавката на компанията. Веднъж ми пребърка джобовете.
Кийтинг изкриви устни в погнуса:
— А, този същият ми правеше компания. Можеш ли да допуснеш, че с този подлец по петите ми миньорите ще говорят с мен! Казах на главния надзирател: „Нямам нужда от никакви спътници из мината“. А той ми се ухили гадно: „Не искаме да ви се случи нещо, мистър Кийтинг“. „Но вие не смятате за необходимо да пазите живота на останалите репортери“, отбелязах аз. „Не, призна той, но виждате ли, вашият вестник си спечели много врагове“. „Престанете да ме баламосвате, мистър Картрайт“, рекох аз. „Наумили сте си да ме следите, докато съм тук?“ А той ми отговори: „Можете да смятате, че е така, ако мислите, че с това ще зарадвате читателите на «Газет».“
— Жалко, че не се срещнахме — рече Хал. — Или поне да бяхте попаднали на някого от моята група.
— О! Да знаеш нещо за онази работа с контрольора? Подочух нещичко, та точно затова днес съм тук. Казаха ми за някой си Едстрьом, изхвърлили го от мината за размирици. Мислех си, че ако го намеря, ще попадна на някаква следа.
Хал и Маккелър погледнаха към стария швед, сетне и тримата избухнаха в смях.
— Ето човекът, когото търсиш! — рече Маккелър.
— А ето ви и контрольорът! — добави Едстрьом, като посочи Хал.
Незабавно репортерът се залови отново за работата си и започна да задава нова поредица от въпроси. Щеше да използува темата за контрольора като продължение в сутрешния брой на вестника, за да поддържа интереса към събитията в Норт Вали. Тази тема беше и тясно свързана с катастрофата, защото показваше с какво се занимават собствениците в Норт Вали, вместо да се погрижат за безопасността на труда в мината.
— Ще го напиша днес следобед и ще го пратя по пощата — каза Кийтинг. Сетне добави с усмивка: — Едно от преимуществата да се занимаваш с новини, които другите вестници няма и да помиришат — няма защо да се страхуваш, че конкурентите ще ти грабнат „сензацията“!
2
Кийтинг отново се зае с телефона и се закахъри за лошите междуградски връзки; като поръмжа за последното издание на вестника, той пак заразпитва Хал за преживелиците му. Скоро вече знаеше всичко за първите плахи опити на младежа да влезе във връзка с печата. Когато Хал свърши, Кийтинг се облегна на стола и се смя, докато започна да се тресе „като желе в чиния“, както се казва в една детска песничка.
— Греъм! — изхълца Кийтинг. — Чуваш ли, Маккелър, отишъл с тази история при Греъм!
Изглежда случката беше също така комична и за шотландеца. Двамата обясниха на Хал, че Греъм е политически репортер в „Йигъл“ — излизащия в Педро вестник, собственост на шерифа. Греъм минаваше за журналистически „негър“ на Алф Реймънд; не се гнусеше от никаква работа, колкото и мръсна да беше.
— Но той ми каза, че е кореспондент на „Уестърн прес асоушиейшън“! — запротестира Хал.
— И това е вярно — потвърди Били.
— Нима асоциацията наема шпиони за „Дженеръл фюъл“?
Репортерът обясни сухо:
— Ако познаваш тънкостите на играта, ще ти стане ясно, че асоциацията цени едно-единствено качество у кореспондента: да тачи частната собственост. Когато това качество стане негова плът и кръв, репортерът вече знае какво именно е новина и как да я обработва.
Кийтинг се обърна към шотландеца:
— Да имаш случайно пишеща машина тук, Маккелър?
— Имам една, но и тя е бракма, като мен.
— Ще ми свърши работа. Ще взема този младеж с мен в хотела, но струва ми се, че е по-добре той да се показва колкото се може по-малко на улицата.
— Прав си. Но ако ме питаш, качете машината на горния етаж. Така няма да имат възможност да стрелят през прозореца…
— Боже мой! — възкликна Хал. — Та това Америка ли е, или средновековна Италия?
— Това е империята на Реймънд — отговори Маккелър. — Те убиха приятеля ми Том Бъртън на прага на собствения му дом. Той се бореше срещу тях и беше събрал доказателства за фалшификации на изборите, които се канеше да представи в съда.
Кийтинг продължи да се коси с междуградските разговори, а старият шотландец се помъчи да убеди Хал в какво опасно положение се намира. Неотдавна активист на профсъюза на миньорите бил пребит посред бял ден на улицата и зарязан в безсъзнание на тротоара. Маккелър присъствувал на процеса, на който оправдали двамата побойници, извършители на престъплението. Председателят на журито бил кръчмар и един от хрантутниците на Реймънд, а съдебните заседатели били мексиканци, които изобщо не разбрали за какво става дума на процеса.
— Точно такова жури ми обеща и Джеф Котън — отбеляза Хал и направи невзрачен опит да се усмихне.
— Да — рече шотландецът. — И не си правете никакви илюзии. Рекат ли да ви премахнат, ще го сторят. Те държат целия апарат тук. Зная как стоят нещата, защото сам заемах такъв пост, докато разбраха, че не съм човек за тях.
Старият шотландец продължи да обяснява на Хал как бил избран за мирови съдия и как се помъчил да попречи на полицаите да изнудват с пари градските проститутки. Принудили го да подаде оставка, като направили живота му ад. Неотдавна се кандидатирал за окръжен съдия в листата на Прогресивната партия. Шотландецът разправи как е водил предизборната кампания в каменовъглените райони, как са конфискували и късали неговите агитационни материали, как са малтретирали привържениците му. И отново всичко съвпадаше с онова, което беше обяснено на Хал от шахтния майстор Алек Стоун. В някои от мините залите за събрания били собственост на компанията, на други, места — на кръчмарите, които разчитали на кредит от Алф Реймънд. А в малкото места, където било възможно да се наемат зали, компаниите стигали дотам, че устройвали в тези зали вечеринки с безплатна музика и бира, за да попречат на Маккелър да
