Лицето на Хал се помрачи, но той се насили да запази учтив тон.
— Ако баща ти нареди нещо, което ще попречи на спасяването на миньорите, Пърси, аз ще се боря с него, разбираш ли?
— А как ще се бориш с него?
— С единственото оръжие, с което разполагам — гласността.
— Искаш да кажеш, че…
— Искам да кажа това, което вече знаеш: ще развържа ръцете на Били Кийтинг да раздуха надлъж и нашир цялата история.
— Ей богу! — извика младият Хариган. — Трябва да ти кажа, че ще бъде страшно подло от твоя страна! Обеща да не правиш нищо, ако дойда тук и наредя да отворят шахтата!
— Каква полза има от отварянето на шахтата ако я затворят пак, преди да са извадили хората? — Хал помълча, сетне продължи с искреното желание да се извини. — Пърси, недей да смяташ, че не схващам деликатността на положението. Зная, че сигурно ти изглеждам мерзавец — дори по-голям, отколкото сметна за необходимо да ми намекнеш. Въпреки нашите кавги в университета, аз те смятах за приятел. Сега мога само да те уверя, че никога не съм възнамерявал да изпадам в положение като сегашното.
— Добре, а защо по дяволите избра да дойдеш точно тук? Знаеше, че тази мина е собственост на приятел.
— Та нали това беше спорният въпрос между нас, Пърси. Забрави ли нашите спорове? Мъчех се да те убедя какво значи ти и аз да притежаваме нещата, от които другите хора изкарват прехраната си. Аз твърдях, че не познаваме условията, при които се експлоатират нашите мини, че ние сме банда паразити и безделници. Ти ми се присмиваше, наричаше ме мърморко, анархист, твърдеше, че гълтам всичко, което ми поднасят размирниците. И аз си казах: „Ще отида в една от мините на Пърси! А после, когато се опита да спори отново с мен, ще го хвана натясно!“. Ето как почна всичко, като шега. Но сетне се забърках в разни работи. Не искам да бъда неприятен, но няма що-годе нормален човек, който може да седи тук повече от седмица, без да поиска да се бори! Затова искам да останеш тук — ти трябва да останеш, да срещнеш някои хора и сам да разбереш обстановката.
— Да, но не мога да остана — отвърна студено другият. — И мога да ти кажа само това, че бих предпочел да отидеш другаде да се занимаваш с твоята социология.
— А къде да отида, Пърси? Всичко е частна собственост, а ако собствеността е голяма, почти сигурно е, че собственикът ще е някой, когото познаваме.
— Ако ме питаш мен, би могъл да започнеш с каменовъглените мини на компанията „Уорнър“ — отбеляза Пърси.
Хал се разсмя:
— Можеш да си сигурен, че помислих и за това, Пърси. Но виж как стоят нещата — ако исках да постигна целта си, никой не трябваше да ме познава. А в канцеларията на баща ми съм срещал някои от главните надзиратели, и знаех, че ще ме познаят. Ето защо трябваше да отида в някои други мини.
— Какъв късмет, за компанията „Уорнър“! — отговори хапливо Пърси.
— Позволи ми да ти кажа, че не възнамерявам да оставя за дълго компанията „Уорнър“ извън моята социология заяви Хал сериозно.
— Добре — отвърна другият. — На връщане минаваме покрай една от мините на тази компания и нищо не би ме зарадвало повече от това да спра влака и да се отърва от теб!
21
Хал отиде в салон-вагона. Мисис Къртис и Реджи Портър играеха бридж с Дженевийв Халси и младия Еверсън. Боб Крестън бъбреше с Бети Гънисън и вероятно й разказваше какво бе видял вън. Бърт Аткинс преглеждаше сутрешния вестник и се прозяваше. Хал отмина нататък, търсейки Джеси Артър. Намери я в едно от купетата на вагона; тя гледаше през прозореца, по който барабанеше проливен дъжд, и се запознаваше с каменовъгления район по единствения начин, достъпен за млади дами от нейното общество.
Очакваше да я завари в лошо настроение и беше готов да се извини. Но когато срещна тъжния й поглед, не знаеше откъде да започне. Помъчи се да говори равнодушно — чул, че тя си тръгва скоро. Но тя го хвана за ръката и извика:
— Хал, ти също ще тръгнеш с нас!
Той помълча за миг, сетне приседна край нея.
— Наистина ли те накарах да страдаш толкова много, Джеси?
Очите й започнаха да се пълнят със сълзи.
— А нима не знаеше, че ме караш да страдам? Аз съм гостенка на Пърси, а ти си седнал да ми задаваш такива въпроси! Какво можех да кажа? Нима аз съм тази, която ще каже как мистър Хариган би трябвало да върши работата си?
— Да, скъпа — рече смирено Хал. — Може би не трябваше да те вмъквам в тези неща. Но всичко беше толкова объркано и толкова неочаквано. Не можеш ли да разбереш това и да ми простиш? Всичко завърши така добре!
Но тя не беше на същото мнение.
— Първо, това, че си тук в такова окаяно състояние! А аз да мисля, че си на лов за диви кози в Мексико!
Той не можа да не се разсмее, но Джеси не пожела дори да се усмихне.
— И после — да набъркаш в тази каша и нашата любов, да я разголиш пред всички!
— Нима това е толкова страшно, Джеси?
Тя го изгледа учудено. Как можеше той, Хал Уорнър, да направи такова нещо и дори да не разбира колко ужасно е постъпил! Да я изправи пред такъв избор: да престъпи законите на любовта, или да наруши нормите на доброто възпитание! Боже мой, та всичко бе равносилно на публичен скандал, целият град ще заговори за това! И като си помисли човек само колко неловко е всичко това!
— Но, скъпа! — възкликна Хал. — Помъчи се да вникнеш в същността на нещата… помисли само за онези хора в шахтата. Ти наистина трябва да разбереш!
Тя го изгледа и забеляза суровите бръчки, които се бяха появили по младоликото му лице. Долови също сподавената болка в гласа му. Хал изглеждаше бледен и изнурен, дрехите му бяха мръсни, косата разчорлена, лицето зле измито. Видът му бе страшен — сякаш се връщаше от война.
— Послушай ме, Джеси — помоли я той. — Искам да знаеш тези неща. Ако искаш някога да бъдем щастливи, постарай се да вървиш с мен. Затова се зарадвах, че си тук, че ще имаш възможност да видиш всичко със собствените си очи. Моля те, не си тръгвай, преди да си видяла.
— Но аз трябва да си тръгна, Хал. Не мога да искам от Пърси Хариган да останем и да притесним останалите.
— Можеш да останеш и без него. Помоли някоя от дамите да остане с теб.
Тя го изгледа слисано:
— Боже мой, Хал! Що за предложение!
— Защо?
— Та помисли само как би изглеждало всичко това!
— Нямам време за подобни преценки, скъпа…
Тя го прекъсна:
— Помисли какво би казала мама?
— Тя не би одобрила, зная…
— Тя ще побеснее! И никога няма да прости и на двама ни, няма да прости и на този, който остане с мен. А какво би казал Пърси, щом аз, неговата гостенка, оставам да шпионирам него и баща му? Не виждаш ли колко абсурдно е всичко това?
Да, Хал виждаше. Но той беше въстанал срещу всички условности на нейния свят и тя смяташе това поведение на Хал за лудост. Тя стисна ръката му и зарони сълзи.
— Хал! — извика тя. — Не мога да те оставя на това ужасно място! Заприличал си на смъртник… на плашило дори! Иди облечи някакви свестни дрехи и тръгвай с нас.
