сигурен дали ги е запознал както трябва, добави: — Джеси, това е моята приятелка, Мери.
Доброто възпитание на Джеси не я подвеждаше при никакви обстоятелства.
— Мис Бърк — рече тя и се усмихна учтиво. Но Мери не отговори нищо и лицето й запази напрегнатия израз.
В първоначалното си възбуждение тя почти не забеляза тази непозната. Но сега се взираше в нея и започваше да се досеща. Пред нея стоеше красиво момиче с онзи вид красота, която е немислима в един каменовъглен район; сдържана, но подчертано елегантна — дори в простата мушама и ботинките. Мери бе свикнала със скъпите тоалети на мисис О’Калахън, но тук виждаше нов вид елегантност, неуловима и подкупваща, някак си несъзнателна. И това момиче предявяваше някакви претенции към Джо Смит, помощник-копача! Наричаше го с някакво име, което беше неизвестно досега на неговите приятели в Норт Вали. Нямаше нужда малкият Джери да се обажда — Мери инстинктивно схвана за миг, че пред нея е „другото момиче“.
Мери почувствува внезапно и с болезнена острота колко окърпена и мръсна е синята й басмена рокля, колко големи и загрубели са ръцете й, колко неугледни са обувките й с подкривените токове и почти разръфаните предници. Но у Джеси също заработи женският инстинкт: тя също виждаше пред себе си хубаво момиче с онзи вид хубост, която тя не харесваше, но не можеше да отрече — хубостта на крепкото здраве, на бликащата жизнена сила. Джеси беше наясно със собствената си прелест, защото бе научена грижливо да я пази. Тя не пропусна да забележи също недостатъците на другото момиче — окърпената мръсна рокля, големите загрубели ръце, разкривените обувки. Но дори и така, тя разбра, че „Червената Мери“ притежава качество, което тя нямаше — край тази дива роза на каменовъгления басейн, тя, Джеси Артър, сигурно изглеждаше като градинско цвете, нежно и безцветно.
Видя как Хал сложи ръка върху ръката на Мери, чу разговора помежду им. Тя го наричаше Джо! И внезапен страх стегна сърцето на Джеси.
Като много други девойки, получили изтънчено възпитание, и Джеси Артър знаеше повече, отколкото признаваше дори и пред самата себе си. Знаеше достатъчно, за да разбере, че заможните и непритеснени от живота млади хора невинаги са светци и аскети.
Често бе чувала също приказките, че онези жени от простолюдието „нямат никакъв морал“. Какво ли точно означават тези приказки? Как би се държала девойка като Мери Бърк — жизнена и емоционална, недоволна от съдбата си — спрямо един начетен и привлекателен мъж като Хал? Разбира се, ще го пожелае; няма такава жена, която да го познава и да не го желае. И ще се опита да го открадне от неговите приятели, от неговия свят, от щастливото и безгрижно бъдеще, което му принадлежи по право. Тя ще има власт над него — тъмна и страшна власт, тайнствена и затова още по-ужасна за Джеси. Възможно ли е тази власт да се окаже по-силна дори от мръсната басмена рокля, от големите загрубели ръце и от разкривените обувки?
Тези мисли, описани с толкова много думи, минаха само за миг, интуитивно, през ума на Джеси. Тя изведнъж разбра непонятното — че Хал може да зареже приятели, дом и бъдеще и да дойде и да заживее сред тази нищета и страдания! Прозря вековната драма в душата на човека, борбата между силите на доброто и злото за тази душа, и видя себе си като олицетворение на рая, а тази „Червена Мери“ беше адът.
Джеси погледна Хал. Той изглеждаше толкова прекрасен и предан. Лицето му беше открито, той въплъщаваше самата честност. Не, не можеше да повярва, че той може да се поддаде на подобно обаяние! Ако беше така, никога не би я довел в този дом, никога не би рискувал среща между двете. Не, но той може би се бореше с изкушението, може би вече беше попаднал в неговите мрежи и само смътно долавяше това. Той беше мъж, значи заслепен; беше мечтател и именно от него можеше да се очаква да идеализира това момиче, да го смята за наивно и простодушно, за лишено от всякакви хитрини! Джеси бе дошла тъкмо навреме да го спаси. И тя ще се бори и ще използува по-тънки хитрости от хитрините на някаква си миньорска уличница.
25
У Джеси Артър се надигна онова инстинктивно аз, плод на наследствената жестокост, за което Хал си нямаше и понятие. Тя се сви в черупката си и в гласа й прозвуча спокойна надменност:
— Хал, ела тук, моля те.
Той приближи. Тя почака, докато дойде съвсем близо до нея, сетне каза:
— Забрави ли, че трябва да ме върнеш до влака?
— Не можеш ли да дойдеш с мен за няколко минутки? — помоли я той. — Това би направило толкова добро впечатление.
— Не мога да отида сред тази тълпа — отговори тя. Гласът й изведнъж затрепери и прелестните й кафяви очи плувнаха в сълзи. — Не разбираш ли, Хал, че не бих понесла такива ужасни гледки? Това бедно създание, то е свикнало с тях, закоравяло е. Но аз… аз… О, отведи ме, отведи ме, скъпи Хал!
Този женски зов за закрила долетя с познато ехо до съзнанието на Хал. Той не се размисли, а инстинктивно се трогна от него. Да, беше изложил на страдания любимата си! Беше сторил това за нейно добро, но дори и така, това бе жестоко.
Хал стоеше близо до нея и видя как от очите й струеше любов, видя сълзите и затрептялата чувствителна брадичка. Тя се олюля, той я прегърна — и там, пред очите на всички, тя му позволи да я притисне до себе си, докато тя хълцаше и му изплакваше мъката си. Досега се свенеше от милувки, контролирана и напътствувана от опитната си майка, та тя никога досега не бе сторила нещо, което дори и за най-развинтената фантазия би могло да мине като аванси спрямо него. Сега обаче тя го стори и вътрешно затържествува, когато видя как реагира той. Хал все още беше неин — нека тези прости хорица знаят това, нека го знае и „другото момиче“!
Но въпреки че ликуваше, Джеси Артър наистина скърбеше в душата си за жените от Норт Вали; тя действително изпита ужас при разказа за мъжа на мисис Замбони. Колко сложна е женската душа, колко загадъчно е това прастаро умение у жената, което й позволява да изпадне в истерия и същевременно я насочва как да използува тази истерия за своите цели чрез тънки и безпогрешни сметки.
Но тя накара Хал да разбере, че трябва да я отведе. Той се обърна към Мери Бърк:
— Влакът на мис Артър тръгва скоро. Трябва да я изпратя, а после ще дойда с теб до шахтата и ще видим какво може да се направи.
— Много добре — отвърна Мери. Гласът й звучеше рязко и студено, но Хал не почувствува това. Беше мъж и не можеше да запази самообладание при чувствата на една жена, а още по-малко — при тези на две жени едновременно.
Той изведе Джеси и през целия път обратно до влака тя води отчаяна борба да го накара да се махне от това място. Вече дори не настояваше да си намери прилични дрехи, приемаше да дойде така, както си беше — с изпоцапания от въглища миньорски комбинезон — в специалния влак на сина на царя на въглищата. Тя го молеше в името на любовта им, заплашваше го, че ако не тръгне с тях, това може да бъде последната им среща. Дори взе, та се разплака насред улицата и му позволи да я прегръща и утешава пред очите на миньорските жени и деца, а може би и пред някои репортери.
Хал беше доста озадачен, но не отстъпи. Мисълта да отпътува с влака на Пърси Хариган му изглеждаше вече отвратителна от морална гледна точка. Той заяви, че мрази влака на Пърси, мрази и самия Пърси. И Джеси разбра, че с това само го подтиква към безразсъдство, че току-виж скоро ще започне да мрази и нея. С инстинктивна ловкост се върна на неговата идея — да намери някоя от дамите, която ще остане с нея, докато той бъде готов да — отпътува от Норт Вали.
Сърцето на Хал затуптя радостно. Той дори не подозираше какво крои тя: та нали тя беше сигурна, че никоя от дамите в компанията на Хариган няма да рискува да обиди домакина и да остане тук при подобни обстоятелства.
— Сериозно ли, скъпа? — извика той радостно.
— Зная само, че те обичам, Хал — отвърна тя.
— Добре, мила. Ще видим какво можем да уредим.
Но докато продължаваха нататък, тя го накара — без той да разбере това — да размишлява върху последствията от нейното оставане. Тя беше готова да изпълни желанието му, но това ще навреди, може би
