— Това, което съм припечелил.
Сега бе ред на Едуард да се разсмее.
— Стигат ли ти за една баня и за бръснене? — Той извади портфейла си и измъкна няколко банкноти. Хал, който го наблюдаваше, усети изведнъж някаква промяна в собствената си психика: неусетно беше възприел не само класовото съзнание на работниците, но и тяхното отношение към парите. Хал действително се интересуваше от доларите, които му дължеше компанията! Беше припечелил тези долари с изнурителен труд, товарейки буци въглища във вагонетките. С тези пари цялото семейство Рафърти би могло да преживее една-две седмици. А Едуард стоеше пред него с кожения си портфейл, натъпкан с десет- и двадесетдоларови банкноти, и дори не знаеше точния им брой — сякаш парите растяха по дърветата или въглищата, сами излизаха от земята и влизаха в пещите под звуците на цигулки и флейти.
Естествено Едуард съвсем и не подозираше какви анормални мисли вълнуват брат му. Той му протегна банкнотите.
— Вземи си някакви свестни дрехи — рече той. — Надявам се, че не трябва да стоиш мръсен, за да се чувствуваш демократичен?
— Не — съгласи се Хал. Сетне: — Как ще пътуваме?
— Автомобилът ме чака зад сградата.
— Значи си подготвил всичко предварително! Едуард не отговори, боеше се да не предизвика ново избухване на вулкана.
17
Излязоха през задната врата на сградата, качиха се в колата и минаха през селището, без да ги види никой. По целия път през каньона Едуард придумваше Хал да остави всичко и веднага да се върне у дома. Отново повдигна трагичния въпрос за баща им; когато това не помогна, прибягна до заканите. Ами ако престанат да изпращат пари на Хал, ако Хал изведнъж разбере, че баща им го е лишил от наследство — какво ще прави тогава? Хал отговори сериозно:
— Винаги мога да започна работа като организатор в Профсъюза на миньорите.
Едуард изостави тази тактика.
— Ако не се върнеш у дома — заяви той, — ще остана с теб, докато не промениш мнението си!
— Добре — съгласи се Хал. Не можа да сдържи усмивката си при тази страшна закана. — Но ако те развеждам насам-натам и те запознавам с моите приятели, не забравяй, че нещата, които ще чуеш, са поверителни.
Другият направи гримаса на отвращение.
— Защо, по дяволите, ще седна да говоря за приятелите ти?
— Не зная какво може да се случи. Предстои ти среща с Питър Хариган, ще вземеш неговата страна; не мога да зная какво можеш да сметнеш за свой дълг.
Другият внезапно избухна:
— Ще ти кажа още сега! Ако се опиташ да се върнеш в мината, кълна ти се, че ще се отнеса до съда и ще ги накарам да те натикат в някой санаториум. Мисля, че няма да ми е много трудно да убедя някой съдия, че си смахнат.
— Разбира се не — рече Хал през смях, — особено тукашен съдия!
Сетне, като спря за миг поглед върху лицето на брат си, Хал сметна, че може би е по-добре да не оставя подобна идея да се загнезди в мозъка на Едуард.
— Почакай само да видиш моя приятел Били Кийтинг от „Газет“ и да чуеш какво може да направи от подобен сюжет! — рече Хал. — Той просто гори от нетърпение да му разреша да „рекламира“ моята борба със стария Питър!
Разговорът секна, но Хал беше убеден, че Едуард ще запомни добре последните му думи.
В Педро спряха пред дома на Маккелър и Едуард почака в автомобила, а Хал влезе в къщата. Старият шотландец го поздрави сърдечно и му разправи последните новини. Джери Минети идвал сутринта и по негова молба Маккелър телефонирал в седалището на профсъюза в Шеридън, откъдето разбрал, че Джек Дейвид е съобщил за стачката още предишната вечер. От предпазливост при разговора не било споменато никакво име, защото такива неща се „разчуват“ лесно по телефона, но станало ясно кой е пратеникът. В резултат на този разговор председателят на местния профсъюз на миньорите Йохан Хартман сега бил в хотел „Америкън“ в Педро, където обсъждал въпроса със секретаря на окръжната профсъюзна организация Джеймс Мойлън, който пристигнал от Уестърн сити със същия влак като Едуард.
Дотук всичко беше добре, но Маккелър прибави още нещо, което внесе елемент на отчаяние: представителите на профсъюза заявили, че в момента не могат да подкрепят стачката! Тя била прибързана и щяла да доведе само до провал и обезсърчение на хората, а профсъюзът подготвял по-широки действия.
Хал сам беше предвидил подобен развой на нещата още от самото начало. Но беше присъствувал на раждането на свободата в Норт Вали, бе видял лицата на гладните, изпити от труда хора, които търсеха подкрепа от него. Тази гледка го беше развълнувала и той започна да смята, че и представителите на профсъюза ще бъдат трогнати по същия начин.
— Не могат да не ни подкрепят! — възкликна той. — Не бива да разочароваме хората! Ще загубят всякаква надежда, ще потънат в пълно отчаяние! Хората от профсъюза трябва да разберат това, трябва да ги накарам да разберат.
Старият шотландец отговори, че и Минети мислел същото. Той забравил всякаква предпазливост и хукнал към хотела да говори с Хартман и с Мойлън. Хал реши да стори същото и се върна при автомобила.
Обясни на брат си как стоят нещата. Разбира се, заяви Едуард, нали той беше предвидил точно това! Бедните подведени миньори сега ще се върнат на работа, а набеденият им ръководител трябва да признае своето безразсъдство. След два-три часа има влак за Уестърн сити, ще бъде много любезно от страна на Хал, ако успее да го хване.
Хал отговори кратко, че отива в хотел „Америкън“. Брат му би могъл да го откара дотам. И Едуард нареди на шофьора да кара към хотела. Между другото Едуард заразпитва за магазините за облекло в града. Докато Хал в хотела се молеше за живота на новосъздадения профсъюз, Едуард щеше да потърси костюм, в който ще се почувствува като човек.
18
Хал намери Джери Минети в стаята на двамата профсъюзни ръководители. Окръжният секретар Джим Мойлън беше възвисок ирландски момък, черноок, пъргав и чувствителен, човек, който от пръв поглед печели доверие и симпатии; председателят Йохан Хартман, немец по рождение, беше човек с прошарена коса, сдържани маниери и бавна реч, силна личност — физически и духом. Тази сила му беше необходима — та нали ръководеше профсъюзната централа в сърцето на тази „Империя на Реймънд“!
Хал им разказа първо как са отвлекли комисията. Разбра, че това не изненада двамата профсъюзни дейци — именно така постъпваха компаниите, когато имаше опасност от бунт в мините. Ето защо усилията за явно организиране на хората са безнадеждни. Нямаше друг шанс за успех, освен тайната пропаганда, която да продължи, докато във всяка мина не бъде създадено профсъюзно ядро.
— Значи не можете да подкрепите нашата стачка! — възкликна Хал.
— Невъзможно — отговори Мойлън. — Стачката е загубена още от самото начало. Няма и най-малката надежда за успех, докато не се навърши огромна организационна работа.
— А междувременно — подхвърли Хал — профсъюзът в Норт Вали ще се разпадне!
— Може би — гласеше отговорът. — Ще трябва просто да основем нов профсъюз. Така стоят нещата в профсъюзното движение.
Джим Мойлън беше млад и схвана настроението на Хал.
— Не ни разбирайте погрешно! — каза той. — Сърцата ни се късат, но не е по силите ни да ви помогнем. Нашата задача е да развиваме профсъюзната организация. Ако вземем да подкрепяме всичко, което намирисва на стачка, ще фалираме още първата година. Не можете да си представите дори колко често
