работниците.
Времето за вечеря беше дошло и мнимата мисис Замбони излезе на улицата и се заклатушка към Реминицки. Когато влезе в столовата, мъжете я изгледаха, но никой не каза нищо. Облечената в черно фигура отиде в дъното на столовата, намери празен стол, дръпна го от масата и се качи на него. В столовата прозвуча вик:
— Момчета! Момчета!
Хранещите се вдигнаха глави, видяха как воалът се вдигна и изпод него занаднича лицето на техния водач Джо Смит.
— Момчета! Нося ви известия от профсъюза! Настъпи паника. Мъжете наскачаха с викове, при което столовете изпопадаха с трясък по пода. Сетне изведнъж настъпи тишина, такава тишина, че ако някой беше продължил да дъвче, дори и това щеше да се чуе.
— Момчета! Бях в Педро и говорих с хора от профсъюза. Знаех, че надзирателите няма да ме пуснат тук, затова се преоблякох, и ето ме тук.
Сега всички разбраха какво означава този фантастичен маскарад; последваха одобрителни възгласи, смях и радостни крясъци.
Хал вдигна ръце и отново настъпи тишина.
— Изслушайте ме! Надзирателите няма да ме оставят да говоря дълго, а имам да ви казвам важни неща. Профсъюзните ръководители казват, че не можем да спечелим сега стачката.
По лицата пред Хал се изписа смайване, разнесоха се смутени възгласи. Хал продължи:
— Ние сме само една мина, господарите ще ни изхвърлят, ще докарат стачкоизменници и работата в мината ще продължи без нас. На нас ни трябва стачка във всички мини едновременно. Голяма стачка, зад която да стои големият профсъюз! Ако напуснем работа сега, господарите ще са доволни; но ще ги изиграем — ще запазим работата си, а и профсъюза! Вие сте членове на профсъюза и ще продължите да работите за него! Ура за профсъюза в Норт Вали!
За момент нямаше никаква реакция. Трудно беше за хората да приветствуват подобна перспектива. Хал разбра, че трябва да намери друг подход.
— Не трябва да се боим, момчета! Трябва да владеем нервите си! Ето, вижте мен — иска се дързост да дойдеш тук! С дрехите на мисис Замбони и с две възглавници на кръста!
Той потупа възглавниците, при което избухна общ смях. Мнозина познаваха мисис Замбони и Хал разчиташе именно на този „местен колорит“. Смехът се разрасна в буря от веселие. Мъжете започнаха да аплодират:
— Браво на Джо! Ето това е момиче на място! Искаш ли да се оженим, Джо?
И когато Хал за втори път извика „Ура за профсъюза в Норт Вали!“, отговорът дойде съвсем непринудено.
Хал отново вдигна ръце и продължи:
— Слушайте, хора. Мен сега ще ме изхвърлят, но вие няма да им пречите да сторят това. Ще тръгнете на работа, ще запазите местата си и ще се готвите за голямата стачка. Разкажете и на другите какво съм казал. Не мога да говоря с всички, вие им разкажете за профсъюза. Помнете, навън има хора, които мислят и се борят за вас. Всички ние ще подкрепяме профсъюза, докато тези мини не станат отново част от Америка!
Стените на столовата закънтяха от виковете, които посрещнаха тези думи. Да, ето какво искаха те: да живеят свободни в Америка!
Привлечени от шума, на вратата се бяха струпали хора. Хал забеляза, че там настъпи смут и блъсканица, след което се появиха главата и широките плещи на Пийт Ханън.
— Ето и полицаите, момчета! — извика той и сред тълпата екнаха гневни викове. Мъжете се обърнаха, стиснали юмруци, и загледаха свирепо Ханън. Хал бързо продължи:
— Момчета, изслушайте ме! Запазете спокойствие! Не мога да остана в Норт Вали, знаете това! Но аз свърших работата си — съобщих ви решението на профсъюза. А вие разкажете на останалите — нека се държат за профсъюза!
Хал продължи да повтаря последните си думи. Сетне, докато гледаше изнурените от работа лица, той си спомни за даденото обещание и отново го повтори:
— Аз ще ви помагам. Продължавам борбата, момчета!
Край вратата отново се заблъскаха. Изведнъж се появи Джеф Котън, който с няколко полицаи си пробиваше път към столовата, задъхан и зачервен от тичане.
— А, ето го и шерифа! — извика Хал. — Няма защо да се блъскаш, Котън, няма да имаш никакви неприятности. Ние сме хора организирани, знаем да се владеем. И така, момчета, не се предаваме, не сме бити, изчакваме само работниците от другите мини. Имаме профсъюз и възнамеряваме да го запазим! Ура за профсъюза!
Тълпата откликна с готовност: „Ура за профсъюза, ура за Джо Смит, за вдовицата и за нейния траур!“
— Вие сте членове на профсъюза. Дръжте се за него, каквото и да се случи! Ако ви уволнят, живейте с профсъюза на новото място, приобщете другите към него, никога не го забравяйте в сърцата си! В профсъюза е силата, в него е надеждата! Не забравяйте, хора —
Прозвуча гласът на шерифа:
— Хайде, моето момиче, тръгвай! Хал направи плах реверанс.
— О, мистър Котън! Това е толкова неочаквано за мен! — Тълпата се закикоти и Хал слезе от стола. С кокетни движения нагласи воала на главата си и заситни през столовата. Когато стигна до шерифа, хвана го грациозно под ръка и с Пийт Ханън от другата му страна и Бъд Адамс зад тях, той излезе от столовата и закрета по улицата.
Гладните зарязаха яденето, да не изпуснат тази гледка. Те тръгнаха подире им със смях, викове и подигравки. Отвсякъде към тях се присъединяваха други; докато стигнат гарата, с тях вървеше вече почти цялото население на селището. Из тълпата се разчу: „Това е Джо Смит! Дошъл с известие от профсъюза!“.
Миньорите се смееха от сърце и по зацапаните им с въглищен прах бузи заструиха сълзи. Те се прегръщаха един друг, луди от възторг от номера, който Хал беше погодил на потисниците.
Дори Джеф Котън не можа да скрие възхищението си.
— По дяволите, вие сте невъзможен! — избъбри той. — Трябваше да приеме всичко откъм забавната му страна, като най-удобен начин да се отърве от упорития си гостенин и да предотврати евентуално опасно развитие на обстановката. Той придружи вдовицата до влака, помогна й да се качи и разстави постове по вратите на вагона. Тези галанти не прекъснаха да я ухажват, докато влакът не отмина оградата на Норт Вали и не затрака надолу по каньона.
24
Хал свали траурните дрехи на вдовицата, а с това сякаш и веселото настроение, в което беше изпаднал заради хората. Настъпи внезапна реакция и той почувствува безкрайна умора. Вече десет дни живееше в състояние на възбуда, без да има почти никакво време за сън. Облегна се на седалката във вагона, бледен и изтощен. Болеше го глава. Разбра, че равносметката от пребиваването му в Норт Вали е нула. У него нямаше и помен от онова приключенско настроение, в което тръгна на „летния курс по практическа социология“. Беше учил уроците си, опита се да ги разкаже и го „спукаха“. Усмихна се горчиво, когато си спомни за онази лекомислена песничка, с която се беше катерил по същия този каньон:
