теб? Сега си вземам назад тези думи.
— О, разбира се! — рече той бързо. — Ти тогава беше обезумяла от отчаяние, Мери… не знаеше какво говориш.
— Не, не. Не е това! Но аз премислих, не искам да съсипвам живота си.
— Казах ти, че ще дойдеш до това заключение. Никой мъж не заслужава това.
— Ех, момко! Добре умеещ да ласкаеш ти… Но предпочитам да знаеш истината. Работата е там, че видях другото момиче, и я мразя!
Повървяха в мълчание. Хал беше достатъчно благоразумен, за да разбере, че това беше трудна тема.
— Не искам да се правя на светец, Мери — започна той меко, — но ще премислиш и по това, няма да я мразиш, ще я съжаляваш.
Тя се засмя горчиво.
— Що за шега е това?
— Зная, може да ти се струва като шега. Но някой ден ще разбереш. Ти имаш нещо прекрасно, за което да живееш и да се бориш, а тя… — Той се поколеба за миг, като че ли сам не беше убеден какво мисли по въпроса. — Тя трябва да учи още толкова много неща, а може би никога няма да ги научи. Тя ще пропусне някои чудесни неща.
— Зная едно от тези чудесни неща, което тя не възнамерява да пропусне — рече мрачно Мери. — Това е мистър Хал Уорнър. — Повървяха малко мълчаливо и тя добави: — Искам да ме разбереш, мистър Уорнър.
— О, Мери! — помоли я той. — Не се дръж така с мен. Аз съм Джо.
— Добре, Джо да бъде. Това име ще ти напомня за чудесното приключение — че си бил работник няколко седмици. Ето, и това е част от нещата, които трябва да ти кажа. Имам гордост, нищо че съм само дъщеря на беден миньор. А онзи ден разбрах къде ми е мястото.
— Какво искаш да кажеш?
— Нима не разбираш? Наистина ли?
— Наистина.
— Ти си глупав с жените, Джо. Не забеляза как се отнесе това момиче с мен. За нея аз бях като че ли някаква гадина. Тя не беше сигурна дали не хапя, но не поиска да рискува… тя просто ме отърси, ей така! — И Мери тръсна ръка, като човек, който иска да се отърве от някаква гадина.
— О, стига! Не си справедлива!
— Аз съм толкова справедлива, колкото мога, Джо. Тогава излязох и се наплаках хубавичко. Дотолкова мога да разбирам… тя не е виновна за това, може би… това е нейната класа… вие всички сте такива, дори и най-добрите от вас, дори и ти самия, Джо Смит!
— Да — отвърна Хал. — Тим Рафърти каза същото.
— Тим каза премного, но част от това беше истина. Ти мислиш, че си дошъл тук и си бил един от нас, работниците. Но не виждаш ли сам разликата — та нас ни делят един милион мили! — между бедното невежо създание в каменовъглената мина и дъщерята на един богаташ, една дама? Ще ми кажеш да не се срамувам от бедността си, но ще седнеш ли някога да ме сравняваш с нея, въпреки всичките ти приятелски чувства към онези, които стоят по-долу от теб? Не доказа ли това у дома на Минети?
— Но не разбираш ли, Мери… — той се помъчи да се засмее. — Аз съм свикнал да се подчинявам на Джеси! Познавам я дълго преди да срещна теб.
— Ох, Джо! Ти, имаш добро сърце, говориш хубаво. Но няма ли да ти е интересно да узнаеш чистата истина? Ти каза, че си дошъл тук да разбереш истината!
Хал потвърди тихо, че е така и повече не я прекъсна.
27
Мери също сниши гласа си и Хал забеляза колко меко и нежно звучеше той, когато беше развълнувана.
— Прекарах целия си живот в мините, Джо Смит, видях как ограбват и бият мъжете, как плачат жените, как гладуват децата. Виждам компанията като някакъв голям проклет звяр, който ги поглъща. Но не знаех защо е така и какво означава това… до онзи ден, когато бяхме у Минети. Бях чела в книгите за красиви дами, разбираш ли, но никога дотогава не бях говорила с такава дама, не бях гълтала такъв залък, така да се каже. Но там това стана — и изведнъж разбрах къде отиват парите, изстискани от миньорите. Разбрах защо ни ограбват, защо ни изстискват като лимон — за такива красиви дами като нея, за да бъдат те толкова сияйни и нежни. Не би било толкова лошо, ако тя не беше дошла точно тогава, когато всички тези мъже и момчета гинеха долу в шахтата… загиваха за тази нежна бяла кожа, за тези нежни меки ръце и за тези копринени дрехи, с които тя шумолеше. Бога ми, Джо, знаеш ли на какво ми приличаше тя тогава — на загладена хубава котка, която току-що е погълнала цяло семейство мишленца, чиято кръв още стои по муцуната й!
Мери спря за миг, като дишаше тежко. Хал мълчеше и тя продължи:
— Аз се преборих със себе си, Джо! Не искам да мислиш, че съм по-добра, отколкото съм; зададох си въпроса: защо я мразиш смъртно, заради онези хора долу в шахтата ли, или заради единствения мъж, когото обичаш и който е неин? Знаех отговора! Но после си зададох и друг въпрос: щеше ли да бъдеш като нея, ако това беше възможно? Щеше ли да правиш това, което тя прави сега — да ти тежи на душата? И, бог ми е свидетел, Джо, казвам ти истината — не бих могла! Не и не, заради никой мъж на този свят!
Беше вдигнала свития си юмрук, докато говореше. Сетне отпусна ръката си и продължи нататък, без дори да го погледне.
— Можеш да живееш хиляда години, Джо, и пак да не разбереш какво ми беше тогава, у Минети. Какъв срам — не това, което направи тя с мен, а това как ме накара да се почувствувам! Аз, дъщеря на стария пиян миньор, а тя… не зная какъв е баща й, но тя е като някаква принцеса и знае това. Ето кое има значение, Джо! Не това, че тя има толкова много пари и толкова много хубави неща; не това, че умее да говори, а аз не мога; не че гласът й е нежен, а моят е противен, когато съм ядосана като сега; не. Работата е там, че тя е толкова сигурна! Това е думата, мисля аз; тя е сигурна. Има хубави неща, винаги ги е имала, има право да ги има! А аз имам право само на мъка, по цял ден ме тормозят мизерията и страхът, сега вече нямам дори и покрив над главата си! Джо, ти знаеш, че имам характер, не се предавам лесно, но когато преживях това тя да ми покаже къде ми е мястото, излязох и се скрих, зарових лицето си в калта, защото бях морава от яд. Казах си: истина е! У нея има нещо по-добро от мен! Тя е някакво по-хубаво създание. Та погледни ръцете ми! — С бързо и страстно движение тя ги протегна на лунната светлина. — Затова тя има право на този мъж, а аз съм глупачка, че изобщо съм вдигнала очи към него! Просто ще го видя как си отива и ще изпълзя обратно в пробитата си и порутена колиба. Да, това е истината! И когато я казвам на този мъж, какво ми отговаря той? Той ми разправя нежно и любезно, че трябвало да съжалявам нея! Исусе! Чул ли си някога нещо подобно?
Настъпи дълго мълчание. Дори и да искаше, Хал не би могъл да каже нищо. Знаеше, че беше дошъл тук да търси именно това! Това беше неподправената същност на класовата борба.
— Така — заключи Мери, стиснала юмруци и с ядовити нотки в гласа си. — Сега ти обясних всичко. Не съм никаква робиня, имам същото право на живот, както всяка дама. Зная, че никога не ще живея добре, никога няма да нося хубави дрехи, нито ще живея в прилично жилище, нито пък ще имам мъжа, когото обичам, но поне зная, че съм направила нещо да освободя работниците от позора, който тегне над тях. Ето какво ми даде стачката, Джо! Тя ми показа пътя. Този път ни биха, но това не е толкова страшно, както може би си мислиш. Ще направя още много стачки и не във всички ще ни бият!
Тя млъкна. Хал вървеше до нея, развълнуван от противоречиви чувства. Той беше прозрял нейния характер, тя наистина ще организира още стачки. Радваше се и се гордееше с това, но сетне го затормози мисълта, че тя, девойката, щеше да продължи жестоката борба, а той щеше да яде бифтеци в клуба.
— Мери — рече той, — срамувам се от себе си…
— Не е това, Джо! Няма защо да се срамуваш. Та може ли човек да си избира произхода…
— Може и така да е, Мери. Но когато човек знае, че с нищо не е заслужил нещата, от които се е ползувал цял живот, той поне трябва да се срамува от това. Надявам се, че няма да ме мразиш, както
