Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)

допълнително се усложняваше от скъпоценния товар, но мисълта за вкусния обяд, който щеше да си приготви на другия ден, сякаш го окриляше и той не усети как се озова отново в ухаещата на цветя долчинка, от която беше тръгнал.

Трябваше му само да пийне малко вода и се почувства по-добре; охлювите му бяха меки, прекрасни… Понеже нямаше намерение да ги споделя с никого, Публий Вагиений ги прехвърли от пазвата си в торбата с храната, сложи им малко влажни листа, както и две-три шепи пръст, събрани от долчинката, които специално поръси с вода от меха си, и ги върза добре, за да не се изплъзнат. После ги скри на сенчесто местенце.

На другия ден си устрои царски обяд — беше си донесъл войнишкото канче, в което сложи да се задушат два от шестте уловени охлюва в специално приготвения сос от зехтин и чесън. Ама какви охлюви само! Това, че един охлюв е огромен, съвсем определено не означава, че е по-жилав или по-твърд от обикновените. Големината му просто значеше, че вкусът е по-богат и че човек яде повече с по-малко усилия.

В продължение на шест дни Публий Вагиений изяждаше по два охлюва на обяд. Повтори разходката си до кратера, за да си налови още половин дузина от деликатесите. Но на седмия ден съвестта започна да го гризе. Ако беше свикнал да обръща повече внимание на собствената си личност, щеше лесно да установи връзката между засилването на тези угризения със засилването на болките в стомаха му, които естествено се дължаха на прекаляването с редкия деликатес. Първото, което му мина през ума обаче, беше, че се е проявил като изключителен егоист, че е гадна ментула и че не е трябвало да крие подобни вкуснотии само за себе си, когато има толкова добри приятели в дружината. Чак след това си даде сметка, че благодарение на лакомията си е открил неизвестен път към върха на планината.

В продължение на още три дни Публий Вагиений изпитваше жестоки душевни терзания, докато най- накрая силна атака на гастрит съвсем му уби апетита за охлюви и го накара да се разкайва, че се поддал на изкушението. Това го накара да вземе някои важни решения.

Но той не благоволи да докладва за откритието си на дружинния си командир. Искаше да говори направо с главнокомандващия.

Палатката на последния, заедно с пилона със знамето, се намираха точно до широката празна площадка в центъра на лагера — там, където се пресичаха вия претория, свързваща главния със задния вход, и вия принципалис, свързваща двата странични. Под платнището от здрава и непромокаема животинска кожа, опъната върху дървена конструкция, Гай Марий едновременно спеше и събираше щаба на армията, за да дава заповедите си. Докато почиваше или обсъждаше предстоящите задачи с помощниците си, под широкия навес пред входа се поставяха стол и маса и на пост заставаше дежурният за деня военен трибун. Негово задължение беше да посреща всички войници, които имаха нещо да доложат на началника, да прецени кои от тях си заслужават да бъдат приети лично от него и кои да се препратят другаде — в зависимост от случая. От двете страни на входа стояха двама стражи, наглед полузаспали, но всъщност през цялото време нащрек, за които единственото занимание през целия ден беше да слушат разговорите между дежурния трибун и дошлите да търсят главнокомандващия.

Този ден дежурен беше Квинт Серторий, а той най-малко от всички би се оплаквал от подобно задължение. За младежа представляваше истинско удоволствие да разрешава всевъзможните ребуси, които му поставяха снабдяването в армията, дисциплината, етиката и човешките характери, такива каквито му се представяха в това откъснато от цивилизацията място. Колкото по-трудни и отговорни задачи му поставяше Гай Марий, толкова по-голяма наслада извличаше той от изпълнението им. Ако съществуваше боготворене, то тъкмо Квинт Серторий беше боготворящият, а Гай Марий — боготвореният. Ученикът вече знаеше, че иска да прилича на учителя. Нямаше работа, с която Гай Марий да натовари Квинт Серторий и която последният да посрещне с недоволство; затова колкото и всички военни трибуни в армията да изпитваха истинска досада, наложеше ли се да стоят на пост пред палатката на главнокомандващия, Квинт Серторий се отнасяше с нужното уважение и към това си задължение.

Когато се появи онзи лигурийски конник, чиято походка отдалеч издаваше, че е свикнал повече да язди, Квинт Серторий го загледа с нескрито любопитство. Не че видът му предразполагаше — в лице непознатият беше такъв, че само майка му би го нарекла красив, но все пак внимание заслужаваха масивните му гърди, които издуваха плетената ризница, бляскавите шпори, които звънтяха отзад на обувките за езда, и безупречно чистите кожени гащи, стигащи до коленете. Може и да миришеше на кон, но нали това му беше работата? Квинт Серторий не можеше да си представи другояче един конник — задаващият се насреща му беше самото въплъщение на онези люде, които, колкото и да се мият и търкат, пак цял живот ще миришат на коне.

Двамата кръстосаха погледите си и като че ли всеки се понрави на другия.

„Още не е окичен с декорации — каза си Квинт Серторий, — но пък и досега конницата не е имала къде да се отличи.“

„Малко ми се чини млад за тази работа — на свой ред го преценяваше Публий Вагиений, — но дава вид на истински войник… Само дето като на всеки римлянин, и на него му личи, че цял живот е ходил пеш — нямат вкус към конете тия хора, и това си е.“

— Публий Вагиений, от лигурийската конна дружина — представи се новодошлият. — Бих искал да говоря с Гай Марий.

— Какъв чин имаш? — попита Квинт Серторий.

— Прост войник.

— С каква цел идваш при началника?

— Предпочитам да остане в тайна.

— Главнокомандващият — любезно му обясни Квинт Серторий — няма навика да приема прости войници от спомагателните дружини, особено когато не са придружени от никого. Къде ти е трибунът, войнико?

— Той дори не знае, че съм тук — упорстваше Публий Вагиений. — Нали ти казвам, става дума за нещо секретно.

— Гай Марий е зает човек — не отстъпваше Квинт Серторий.

Новодошлият се опря с две ръце на масата пред младия трибун и се наведе толкова близо, че за малко да го усмърти с отровния си дъх на чесън.

— Слушай, млади ми господине. Ти само кажи на Гай Марий, че имам предложение, което ще му е от голяма полза — но да знаеш, че или ще ме приеме лично, или много ви здраве.

С мъка Квинт Серторий се сдържа да не се разсмее и като се стараеше да си придаде възможно най- сериозен вид, стана от стола си и се насочи към входа на палатката.

— Ти, войнико, чакай тук.

Палатката беше разделена на две от кожено платнище, изрязано по средата, за да се получи нещо като врата. Задното помещение представляваше жилището на Гай Марий, а предното — главната му квартира. Именно предното отделение заемаше по-голямата част от палатката, за да могат да се поберат в него масите, сгъваемите столове, купищата военни карти, дървените макети на обсадни машини, с които инженерите разиграваха евентуалното превземане на мулухатската планина, както и леснопреносимите етажерки, в които пълководецът подреждаше цялата си документация.

Гай Марий седеше на куриатния си стол от слонова кост от едната страна на голямата сгъваема маса, която беше превърнал в писалище, от другата страна на масата се бе настанил легатът Авъл Манлий, а между двамата — квесторът Луций Корнелий Сула. По всичко личеше, че точно в този миг са се заловили с най-омразната им работа, която би доставила истинско удоволствие за бюрократите, в чиито ръце беше държавната хазна — проверяваха сметки и се ровеха из счетоводните книги. Квинт Серторий знаеше, че това е само своеобразна предварителна проверка — ако ставаше дума за сериозна ревизия, тримата офицери щяха да повикат поне няколко писари да им помагат.

— Гай Марий, съжалявам, че ви прекъсвам работата — предпазливо се обърна към главнокомандващия Серторий, но нещо в гласа му накара и тримата мъже да вдигнат глави от сметките и да го изгледат изпитателно.

— Няма нищо, Квинт Серторий. За какво става дума? — усмихна се Марий.

— Ами, може да се окаже и чиста загуба на времето ви, но току-що дойде един войник от лигурийската конница, който настоява да се види лично с Гай Марий, но не благоволява да ми каже защо.

— Войник от лигурийската конница — повтори бавно Марий. — И какво има да ми съобщи трибунът му?