изкушавани да проявяват активност и изрично беше заповядал абсолютно всички римски войници да нощуват в един лагер с основните сили. Да се отдели конницата беше опасно предизвикателство. Така че се налагаше всеки ден съгледвачите отрано да тръгват на разузнаване на север, да проверяват цялата околност за врагове, а чак след това конниците да заведат животните си на паша, без да забравят всяка вечер да ги прибират в лагера. А това означаваше, че за да не избяга, всеки кон трябваше да бъде спъван.
Следователно всяка сутрин Публий Вагиений трябваше да се качва на един от двата си коня, да взима другия със себе си, да прекосява цялата равнина от лагера до мястото с хубавата трева, да слага букаите на животните, да ги оставя цял ден да пасат и да се връща седем-осем километра пеша до лагера. Надвечер, тъкмо когато идваха часовете на истинската почивка (или поне така му се струваше), трябваше отново да извървява осемте километра и да прибира конете от паша. Като не бива да забравяме, че всеки уважаващ се конник — за разлика от редовия легионер — повече от всичко мрази да ходи пеша.
Само че в действителност нямаше никаква заповед, според която конниците трябваше да оставят животните си сами в долината и да се връщат в лагера за през деня. Така че Публий Вагиений с чиста съвест внесе някои поправки в дневния си режим. Понеже тъй и тъй яздеше без седло и без юзди — само някой много налудничав би оставил седлото и юздите си цял ден на полето, — той реши, че няма да е зле сутрин на тръгване от лагера да нарамва по някой мях с вода, да си пъхва дневната дажба в малка кесия, която провесваше на пояса си, и така да потегля на север. Завеждаше животните в подножието на планината с крепостта, пускаше ги да пасат на воля и се оттегляше на някое сенчесто местенце, където си прекарваше деня в блажен мързел.
На четвъртия път Публий Вагиений се усамоти заедно с меха си с вода и торбичката с храна в една сенчеста долчинка, заобиколена от остри чукари, из която се носеше приятно ухание на цветя, излегна се върху тревата, затвори очи и неусетно потъна в сладка дрямка. Но не щеш ли, измежду стръмните скали долетя нежен полъх на влага, а с нея и необичайна, остра миризма. Миризма, която явно говореше нещо на Публий Вагиений, защото в мига, в който вятърът от планината го лъхна, той подскочи като ужилен, а очите му лакомо заблестяха. Да, това беше позната миризма, миризма на охлюви. На едри, тлъсти, сладки, сочни, упойващи със своята миризма охлюви!
Скалистите земи на Лигурия, които опасваха морския бряг — родното място на Публий Вагиений, — а и склоновете на Алпите, гъмжаха от охлюви. Можеше спокойно да се каже, че е израснал, ходейки върху охлюви. Заради тях беше свикнал винаги да слага в манджата си чесън. С времето се беше превърнал в един от най-големите познавачи на охлюви в целия свят. Мечтата му беше някой ден да се захване с търговия с охлюви, а защо не и с развъждането на непозната разновидност. Имаше хора, които можеха да разпознават вина по уханието им, други, които запомняха с обонянието си стотици различни парфюми; Публий Вагиений беше човекът, който можеше да разпознае от километри миризмата на охлюви. Сега вятърът носеше точно такава миризма, а това означаваше, че планината с крепостта гъмжи от охлюви, които по вкус нямаха равни на себе си.
С упорството на прасе, ровещо за трюфели, Публий Вагиений се впусна по следите, които обонятелният му орган беше напипал така неочаквано, и заизкачва скала след скала в търсене на мечтаното охлювско убежище. Откакто миналия септември беше пристигнал в Африка с Луций Корнелий Сула, не бе имал възможност да вкуси един-единствен охлюв. Открай време се знаеше, че африканските охлюви са най- вкусните, но досега не бе успял да открие къде живеят, а всички охлюви, които се появяваха на пазара в Утика или Цирта, отиваха право на масата на военните трибуни и висшите легати или биваха натоварени директно на корабите за Рим.
Надали нормален човек би се отдалечил толкова навътре в планината, но в името на своите охлюви Публий Вагиений беше готов на всичко. Затова и тъкмо нему се падна честта да попадне в своеобразната шахта, която се отваряше в склона на вулкана, и от която преди милиони години се бяха издигали пари. Погледнат отстрани, стръмният базалтов склон напомняше плътна стена, и ако мъжът не беше следвал толкова плътно носените от вятъра миризми, нямаше да се натъкне на този страховит кладенец. Наслагвалият се с хилядолетия прах отдавна беше засипал отвора към недрата на земята и дъното на огромния процеп в снагата на вулкана се беше изравнило със земята, а откъм подветрената му страна продължаваха да се натрупват носените от ветровете пясъци и камънак. Те обаче оставяха достатъчно широк отвор да се провре човек и да застане в дъното на шахтата. Което и стори Публий Вагиений. Озова се на дъното на огромна кръгла дупка, шест метра широка и шейсет метра висока. Отгоре проблясваше синьо парче небе. Стените на кладенеца бяха почти отвесни и на пръв поглед невъзможни за изкачване от обикновен човек. Но не и от планинец като него. Примамван от аромата на охлюви, той дори не се замисли, преди да се закатери по убийствения склон. Не можеше да се отрече, че изкачването се оказа трудна работа, но пък и никъде смелчагата не се оказа в безнадеждно положение.
Достигнал върха на кладенеца, той се озова на ръба на кратер, който достигаше в най-широката си част петдесетина стъпки. От мястото си Публий Вагиений можеше ясно да определи местоположението си. Намираше се на ръба на отдавна изстинал вулкан. Откъм северната си страна чашата на кратера се беше разцепила — всъщност всичко наоколо беше само застинала лава, а за милионите години, откакто вулканът беше престанал да действа, някогашната планина буквално беше отнесена от природните стихии. Ръбът на кратера тънеше в благотворна влага, която се просмукваше отвсякъде. Тук-там тънки струйки вода се плъзваха по ръба на кладенеца и се губеха надолу, но отдалеч се забелязваше как в една точка на широкото гърло на чашата се е образувала голяма цепнатина и потоци вода се изливат от нея, за да се спуснат по стръмните склонове на планината. Над кратера, на височина от тридесетина метра, заплашително се беше надвесила огромна канара, а точно под нея скалата се беше подронила под въздействието на влагата и образуваше пещера със стени, покрити с мъх, папрат и острица; на едно място се виждаше как под огромната тежест на планината от скалата се просмуква вода, тихо ромоляща между камъните, преди да се изгуби отвъд ръба на кратера. Явно, че именно тук се криеше тайната защо тъкмо от северната страна на планината тревата беше толкова сочна и зелена.
Там, където разтваряше своята огромна паст пещерата, преди време се бяха струпвали тонове кал. За опитен планинар като Публий Вагиений не беше трудно да се увери, че след време базалтът под надвисналата канара няма да издържи на огромната тежест и тя с грохот ще се стовари в зиналия кратер, погребвайки всичко под себе си.
Голямата пещера беше истинско свърталище на охлюви, пък и как иначе с постоянната влага, която охлаждаше и освежаваше въздуха както никъде другаде из тези сухи земи. Растителността, която покриваше стените й, неизброимите насекоми, които студът убиваше и които служеха за храна на охлювите, благотворната сянка и най-вече онзи издигащ се над ръба на кратера скалист връх, преграждащ пътя на ветровете, всичко това създаваше идеални условия за живот на Вагиениевите любимци.
И наистина, наоколо гъмжеше от охлюви, и то не обикновени, каквито Публий Вагиений беше ял с десетилетия, а по-особени — или обонянието му бе започнало да му изневерява. Когато обаче най-сетне спря погледа си на един от тях, зяпна от удивление. Само черупката беше голяма колкото дланта му! Сетне забеляза втори, трети, цели дузини. Скоро дузините се превърнаха в стотици, с всевъзможни големини — като се почне от дължината на един пръст и се свърши с дължината на протегната ръка. Без да вярва на очите си, той влезе навътре в пещерата, изследвайки всяка педя от нея, докато накрая се оказа в другия й край, откъдето започваше пътека нагоре по планинския склон. „Не змийска, а охлювска пътека“ — каза си и без да се замисли, продължи нататък.
Скоро пътеката свърна рязко надолу и го отведе в друга, по-малка пещера, където обаче охлювите бяха още повече. Отвъд нея Публий Вагиений трябваше да заобиколи надвисналата над кратера канара, да се покатери още известно време, за да излезе откъм задната й страна и внезапно да попадне от охлювския Олимп в охлювския Тартар. Той се закова на място, сетне бързо се скри зад най-близката скала. На по- малко от сто и петдесет метра над него се издигаше вражата крепост. Склонът до нея беше достатъчно полегат, за да може да се изкатери от всеки, дори без пръчка, на която да се подпира, а пък стената на самата крепост беше толкова ниска, че за никого нямаше да е проблем да се хване с ръце за ръба и да се прехвърли от другата страна.
Публий Вагиений бързо-бързо се спусна обратно по охлювската пътека и забави крачка едва в долния край на пещерата, където си направи удоволствието да избере половин дузина от най-едрите охлюви, да ги увие във влажни листа и да ги прибере в пазвата си. Предстоеше му най-трудната част от слизането, което
