Щом луната се издигна достатъчно високо, мулетата бяха впрегнати отново в каруците, някои от нападателите ги подкараха, докато другите вървяха отстрани и служеха за водачи. Защото скоро, след като пътят излезе от голямата гора, дългият керван изви вдясно и се изгуби в голямото, сушаво и каменисто поле, където само овцете намираха по някоя тревичка. На разсъмване Русцино и едноименната река останаха далеч на север; скоро керванът отново излезе на Домициевия път и посред бял ден прекоси проходите на Пиренеите.
На юг от Пиренеите маршрутът на разбойниците отново се отбиваше от римския път и изписваше един безкраен зигзаг, извеждащ ги на брега на река Сукро, западно от град Сетабис; оттам керванът се насочи право през Долината на устрема, пуста и неприветлива местност, която разделяше две от най-високите планински вериги в Испания, но не се използваше от пътниците, защото трудно намираха вода. След което следите се изгубваха и по-нататъшният път на златото на Толоза оставаше загадка за съгледвачите на Цепион.
На един вестител, който носеше новини от Нарбон за Толоза, се падна тежката задача да съобщи на консула за купищата трупове, на които се беше натъкнал по пътя в гората на изток от Каркасон. А когато въпросният вестител пристигна в Толоза и без никакви заобикалки съобщи на Квинт Сервилий Цепион какво е видял, той се хвана за главата и зарида като дете. Горко оплакваше тъжната съдба на Марк Фурий, плачеше и за гибелта на кохортата римски войници, и за вдовиците и сираците, които те бяха оставили в Италия; но най-много от всичко лееше сълзи за купищата блестящ метал, които повече нямаше да зърне, за безвъзвратната загуба на златото на Толоза. „Не е справедливо! Къде изчезна изведнъж късметът ми?“ — питаше се на глас Квинт Сервилий и не можеше да си отговори.
Той облече тъмната си траурна тога — отдолу също си беше сложил черна туника без никакви отличителни знаци, които да показват положението му, и за сетен път зарида сърцераздирателно пред очите на цялата армия, която специално беше заповядал да се строи пред него, за да й съобщи трагичната новина — новина, която тъй и тъй вече се беше разчула по обиколни пътища.
— Но поне ни остава среброто — заключи той, като избърса сълзите си с ръка. — Дори то ще осигури прилична печалба за всеки от вас след края на похода.
— Аз самият ще съм доволен и от малкото — заяви някакъв ветеран пред приятеля си, с когото споделяше всички несгоди на войната; и двамата бяха насилствено измъкнати от домовете си в Умбрия, въпреки че бяха участвали в десет последователни похода и бяха прекарали повече от петнадесет години в армията.
— Наистина ли? — учуди се другарят му, който бе малко бавен в мисленето — безспорно за това беше виновен онзи удар с боздуган, който беше отнесъл с главата си при едно стълкновение със скордиските.
— Наистина! Да си чул някога пълководец да е поделял
— Да, разбирам какво искаш да кажеш — съгласи се другарят му. — А сега по-добре да си уловим някоя сьомга за вечеря, а?
Наближаваше Нова година, а армията на Цепион още не бе имала случай да влезе в бой с врага, като се изключи клането на онази злополучна кохорта, която уж трябваше да пази златото на Толоза. Затова на Цепион не му оставаше друго, освен да пише в Рим какво е положението, без да спестява нищо — от радостното откритие, че германите ги няма, до тъжната констатация, че златото е изгубено завинаги, и да поиска инструкции.
През октомври пристигна отговор от Рим, и то точно такъв, какъвто Квинт Сервилий се беше надявал да получи — нареждаха му да остане заедно с цялата си армия в областта около Нарбон, да презимува там и напролет да чака нови указания. Което недвусмислено означаваше, че пълномощията му на управител на Римска Галия се удължават с още една година.
Но без златото вече нищо не беше същото. Цепион изпадна в дълбока меланхолия, през цялото време се терзаеше заради грешката, която беше допуснал, и често дори плачеше от мъка. Както офицерите около него скоро забелязаха, беше изпаднал в състояние на постоянен стрес, не го свърташе на едно място, а през цялото време крачеше напред-назад. „Типично за един Квинт Сервилий Цепион“ — казваше си неволно всеки в лагера. Никой не се заблуждаваше, че сълзите са за Марк Фурий или за изкланите войници. Цепион ридаеше за своето изгубено злато.
Един от факторите, най-добре определящи успеха на армия, водеща продължителни бойни действия на чужда територия, е способността на войниците и на офицерите да се приспособят към местните условия с мисълта, че на чуждата земя поне за известно време трябва да се гледа като на втора родина. Въпреки постоянното движение на войските, въпреки непрестанните походи, наказателни експедиции, търсенето на фураж и така нататък базовият лагер, от който тръгва и в който завършва всичко, скоро заприличва на истински град: повечето от войниците си намират жени, повечето от жените забременяват и раждат деца, от външната страна на здраво укрепените палисади изникват дюкяни и кръчми, търговци идват от всички посоки, а наоколо израстват цели квартали от кирпичени постройки, в които войнишките жени си отглеждат децата и се тълпят по тесните улички.
Такова беше положението и с римския лагер при Утика, а макар и в по-малка степен, подобна бе и съдбата на лагера, построен пред стените на Цирта. Понеже Марий имаше навика да избира своите центуриони и военни трибуни изключително внимателно, времето на зимните дъждове, в което не се водеха сражения, беше използвано не само за учения и физически упражнения, но и за правилното разпределяне на войниците в легионите по групи от осем човека, които да свикнат достатъчно добре един с друг, за да не стане съжителството им в една палатка и около един казан още една от хилядите пречки и проблеми, които неизменно съпътстват струпването на едно място на толкова много хора за толкова дълго време.
Както винаги, така и сега, пробуждането на африканската пролет — топла, уханна и най-вече суха — доведе и до осезаемо раздвижване в лагерите. Всеки грижливо проверяваше оръжието и доспехите си за предстоящите походи, предвидливо написваше завещанието си, за да го предаде навреме на писарите в легиона, ризниците се смазваха и лъскаха, мечовете и ножовете се наточваха, шлемовете се подплатяваха отвътре, за да не изгорят главата на войника, когато се нажежат от слънцето, сандалите биваха подлагани на щателна проверка не трябва ли някъде да се забие нов гвоздей, туниките се преправяха, ако се окажеха отеснели или твърде широки, и най-накрая всичко онова, което нямаше начин да бъде поправено и върнато в употреба, се връчваше на центурион, който изваждаше от склада желаната вещ.
През зимата от Рим беше пристигнал квесторът на хазната, който носеше заплатите на легионите, и писарите се видяха натоварени с повече работа от обикновено — трябваше да направят всички необходими сметки и лично да наблюдават правилното разпределение на парите. Тъй като всички в армията му бяха неплатежоспособни, Марий беше организирал две спомагателни каси, за които всеки легионер отделяше част от заплатата си — в едната парите служеха да заплащат приличното погребение за всеки умрял по време на войната, но не и на бойното поле, за загиналите при сражение грижата поемаше държавата, а в другата те се събираха на своеобразни влогове, с които никой не можеше да разполага преди уволнението си.
Всички в африканската армия знаеха, че в годината, когато консул щеше да бъде Цепион, от тях се очакваха големи дела, но само сред най-висшето началство имаха представа какви точно ще трябва да бъдат те. Най-напред дойде заповед легионите да се построят за „лек“ марш, което означаваше, че няма да се вземат хилядите волски коли обоз, а само каруци, теглени от мулета, които да се движат достатъчно бързо, за да не изостават от маршируващите войници, и всяка вечер да пренощуват в един лагер с основните сили. Но това означаваше, че всеки войник е длъжен да носи на гърба си цялата си екипировка. За опитните вече легионери това не представляваше голяма грижа — всеки си беше набавил по една здрава разклонена пръчка, на която окачваше следното: на едно място всички тоалетни принадлежности, дрехите за смяна, чорапи, чифт дълги вълнени гащи, както и няколко дебели кърпи, които се слагаха на
