Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)

врата, под бронята, за да не убива, всичко това, загърнато във войнишкото одеяло и още веднъж в специално кожено покривало; в отделна кожена торба се прибираше сагумът — дебелото, кръгло наметало; на трето място държаха храна за най-малко три дни, нож, канче и мях с вода; на всеки се полагаше да носи още по един предварително отсечен и издялан кол за лагерната палисада, по едно кожено ведро за вода, по една плетена кошница, по един трион и по един сърп; освен това всички вещи, свързани с почистването и поддържането на оръжието и доспехите. Всеки легионер носеше щита си, загърнат в мека ярешка кожа, провесен на гърба си, под тоягата с багажа, а шлема си, след като първо му махнеше дългия плюмаж от боядисани конски косми — или окачен на тоягата от онази страна, от която по- малко щеше да натежи, или провесен пред дясното си рамо, или, ако се очакваше внезапно нападение, го поставяше на главата. Войникът никога не сваляше бронята си по време на поход, което имаше и своята добра страна — десеткилограмовата й тежест не отиваше цялата върху и без това претоварените му рамене, ами благодарение на каишите, които силно се пристягаха около кръста, пренасяше теглото повече върху хълбоците. От дясната страна на пояса стоеше мечът, прибран в ножницата, от лявата — бойната кама, и тя в канията. И с двете оръжия легионерът не биваше да се разделя за нищо на света. В подобни случаи обаче двете копия, които му се полагаха, се носеха от добитъка.

На осем души се полагаше по едно муле, натоварено с коженото платнище на палатката, коловете за нея, копията на осмината, заедно с допълнителните дажби храна, в случай че редовното снабдяване се забавеше. Осемдесет легионери и двадесет души спомагателна част представляваха една центурия, начело на която стоеше центурион. Всяка центурия разполагаше с по една каруца, теглена от мулета, в която се държеше цялата резервна екипировка на осемдесетте бойци — дрехи, инструменти, оръжия, сегменти от оградата за бруствера пред лагерната палисада, допълнителна храна, в случай че снабдяването се забави още повече, и всичко останало. Ако цялата армия тръгнеше на поход и не се планираше да се върне там, откъдето е тръгнала, всичко, което тя притежаваше — от плячката до обсадната техника, — се товареше на волски коли, които се тътреха с километри зад основните части, зорко охранявани от цели кохорти или легиони.

Когато през пролетта Марий потегли на поход срещу Западна Нумидия, той, разбира се, остави тежкия обоз в Утика; това обаче не помрачи с нищо внушителната гледка, която представляваха маршируващите легиони, губещи се чак до хоризонта в безкрайна колона; всеки легион заедно с мулетата, каруците и обсадната техника се проточваше на повече от километър и половина разстояние, а Марий водеше със себе си шест легиона, без да се брои конницата. Всъщност тя се придвижваше от двете страни на пехотата, така че общата дължина на войсковата колона беше около деветдесет километра.

На открито поле врагът нямаше никаква възможност да устрои засада — просто беше невъзможно да се придвижи достатъчно близо, за да нанесе едновременно удар по цялата дължина на колоната, без да бъде забелязан, а подлъжеше ли се да удари само в една точка, то останалата част от колоната мигом щеше да го обкръжи — всяка кохорта беше способна за броени секунди да се престрои в боен ред и на свой ред да отвърне с атака.

И въпреки това всяка вечер заповедта беше една и съща — да се строи лагер. Което означаваше, че трябва да се измерят и отбележат контурите на площ, достатъчна да побере всички хора и животни в армията, да се правят изкопи, достатъчно дълбоки за солидната дървена палисада, да се забият предварително заострените колове, наречени стимули, да се притиснат плътно един към друг, да се издигнат насипи, които да подсилят здравината на набързо построените укрепления. Но направеше ли се всичко това, всички воини, освен часовите, можеха спокойно да се излегнат в палатките и да заспят непробудно, спокойни, че никой враг не би могъл да превземе лагера през нощта или поне не и преди спящите да са се окопитили и приготвили за бой.

Войниците от тази първа по рода си армия, съставена изцяло от пролетарии, сами се кръстиха „мулетата на Марий“, защото пълководецът им ги беше натоварил като мулета. В традиционната римска армия, в чийто състав влизаха само хора със собственост, дори простите войници отиваха винаги на поход, ако не с муле или с магаре, то поне с по един роб, който да им носи багажа. Онези, които не можеха да си позволят лукса да притежават нито едното, нито другото, срещу пари си наемаха място за товар на гърба на чуждото муле или на чуждия роб. Вследствие на това никой не можеше да твърди със сигурност колко каруци се движат заедно с един легион, защото повечето от тях бяха частна собственост и за тях отговаряше само притежателят им. Вследствие, на което пък всяка една „традиционна“ армия се придвижваше много по- бавно и се прегрупираше много по-трудно от африканския корпус на Марий, съставен само от просяци и дрипльовци. Навярно това бе и една от причините в идните шестстотин години Рим да разчита именно на армии от новия тип.

Марий беше дал на пролетариите възможност да вършат нещо полезно и да получават заплата за труда си. Но в желанието си да ги превърне в боеспособна армия, той им направи и куп други услуги, като например тази да отреже горния и долния заоблен край на иначе високите цели пет стъпки римски щитове — толкова големи, че не би могло да се окачат на гърба при всичкия товар, който легионерът трябваше да мъкне със себе си; сега щитовете бяха само три стъпки високи и нито се закачаха за багажа, нито при ходене удряха нещастния пехотинец в глезените.

И така войската се придвижваше в своята десеткилометрова колона право към западните части на Нумидия, войниците пееха с пълно гърло своите бойни песни — хем да изравнят крачка, хем да почувстват какво значи воинска солидарност; всички вървяха заедно, пееха заедно — като една огромна човешка машина, която помиташе всичко по пътя си. По средата на колоната маршируваше самият Марий заедно с целия си щаб, мулетата и каруците, които носеха бойното им снаряжение, и всички заедно пригласяха на войниците; никой от висшите началници не яздеше кон, защото това уморяваше повече от ходенето и ги правеше забележими от километри; за всеки случай обаче всеки от офицерите имаше по едно животно близо да себе си, така че в случай на внезапно нападение генералът да наблюдава сражението от по- високо, а помощниците му — да предават по-бързо заповедите му.

— Всеки град и всяко село, който ни се изпречат, ще бъдат безмилостно оплячкосвани — закани се Марий пред Сула.

И този му план беше грижливо привеждан в действие, още повече, че се оказа практичен — всичко, което се откриеше в хамбарите и складовете с месо, отиваше директно за увеличаване дневната дажба на легионерите, местните жени пък биваха изнасилвани най-вече защото на римляните им домъчняваше за собствените им наложнички в лагера, а проявата на хомосексуални наклонности се наказваше със смърт. Но най-важното бе, че всеки си отваряше очите на четири в търсене на скъпоценности; никой нямаше право да запазва намереното само за себе си, всичко се предаваше на армията.

На всеки осем дни войската почиваше, а случеше ли се някъде по пътя да излезе на морския бряг, Марий даваше право на всеки да се отдаде на три дни плуване, ловене на риба и здраво похапване. В края на май легионите вече бяха подминали Цирта и се насочваха на запад, а в края на квинктидис достигнаха бреговете на река Мулухат, хиляда километра западно от нумидийската столица.

Походът се оказа лек; армията на Югурта така и не посмя да се появи, населението на градовете и селата дори и не помисляше да се съпротивлява срещу римляните, а пък те, благодарение на блестящата организация, скоро свикнаха с особеностите на терена и нито веднъж не останаха без храна или вода. Неведнъж неизбежното меню от сухари, бобена чорба, осолено месо и изсъхнало сирене се разнообразяваше с козе месо, риба, телешко, овче, с плодове и зеленчуци, които неизменно повдигаха духа на войниците, а пък киселото вино, което се предвиждаше от време на време легионерите да пият за сметка на армията, се изместваше от далеч по-пивките винарски постижения на местното население, ако не от типичната за берберите ечемичена бира.

Река Мулухат представляваше естествената граница между Западна Нумидия и Източна Мавритания; през последните месеци на зимата тя се превръщаше в помитащ всичко пред себе си поток от кални води, но през лятото водата се изпаряваше в жегата и само по някой вир напомняше, че оттук минава река, а наесен трудно се откриваше и една-единствена локва. Недалеч от морския бряг, насред просторната долина, изведнъж изникваше угаснал вулкан, издигащ се на не по-малко от триста метра от равнината; на върха му Югурта беше построил крепост. Според шпионите на Марий, в крепостта било скрито голямо съкровище,