нещо логично, след като нумидийският цар гледал на нея като на една от своите резиденции и военни квартири.
Римската армия се спусна в долината на пресъхващата река, стигна до високите й брегове построи укрепен лагер възможно най-близо до крепостта, издигаща се на фона на планината. След като всичко по устройването на лагера беше готово, Марий, Сула, Серторий, Авъл Манлий и останалите членове на щаба се събраха, за да проучат каква ще е тази непревземаема крепост.
— Хич да не ни минава през ума, че подобно чудо може да бъде превзето с фронтална атака — отсъди Марий, — а аз лично не виждам начин да я стегнем в обсада.
— Просто защото такъв начин не съществува — подкрепи го младият Серторий, който вече беше обиколил няколко пъти планината и смяташе, че е видял всичко.
Сула отметна глава, за да разгледа по-добре крепостта горе на върха.
— Мисля, че единственото, което ни остава, е да си стоим в подножието и да си мечтаем как ни израстват крила и стигаме до горе — усмихна се той. — Дори и като в „Илиада“ да издяламе огромен дървен кон, пак не можем го избута по тия тесни пътеки.
— Нито да превземем някоя обсадна кула — отбеляза на свой ред Авъл Манлий.
— Ами ето какво ще направим тогава — най-накрая отсече Марий. — Остава ни още един месец, преди да тръгнем обратно на изток. Предлагам да се настаним тук на лагер и да изчакаме колкото можем. Ще гледаме да направим така, че войниците да не се оплакват от престоя си по тия места. Луций Корнелий, ти ще си размърдаш мозъка откъде ще черпим питейна вода. Ще си набележиш един от вировете надолу по течението на реката, а в останалите войниците ще ходят да се къпят и да плуват. Авъл Манлий, ти пък можеш да организираш най-запалените рибари в легионите и да ги водиш от време на време до морето — според съгледвачите брегът е на не повече от петнайсет-шестнайсет километра оттук. Още утре двамата с теб ще отидем лично до него на разузнаване. Враговете не ще посмеят да напуснат крепостта си, за да ни нападнат, така че нищо не ни пречи да поотпуснем войниците — нека всеки се забавлява както знае. Квинт Серторий, ти ще отговаряш за фуража за животните и за плодовете и зеленчуците.
— Знаеш ли — отбеляза Сула малко по-късно, докато двамата с Марий разговаряха сами в палатката на главнокомандващия, — този поход ми се струва като разходка. Кога най-сетне ще ми дойде ред и на мен да вляза в бой?
— Ами очакваше се да го сториш под стените на Капса, само че ония взеха, че се предадоха — отговори му той и го изгледа изпитателно. — Скучно ли ти става, Луций Корнелий?
— Не, в никакъв случай — сви вежди Сула. — Никога не ми е минавало през ума колко интересен може да бъде животът на войника — винаги има нещо за правене, винаги изникват проблеми, които трябва да разрешаваш. Да си призная, дори и попълването на документацията не ми се струва кой знае колко отегчително! Просто искам да узная какво означава истинско сражение. Само като си помисля, че на моята възраст вече си участвал в поне петдесетина битки… Какво съм аз в сравнение с теб? Винаги ще си остана един новобранец.
— Не се безпокой, Луций Корнелий, все някога ще опиташ истинския вкус на войната. Да се надяваме, че няма да чакаш дълго.
— Така ли мислиш?
— Разбира се. Защо смяташ, че сме стигнали чак дотук, толкова далеч от големите градове в Нумидия?
— Чакай да помисля! — спря го с жест Сула, от страх Марий да не му развали удоволствието сам да познае отговора на загадката. — Ние сме тук, защото… защото се надяваш до такава степен да наплашим цар Бокх, че той ще не ще да влезе в съюз с Югурта… А ако Бокх се съюзи с Югурта, последният ще се почувства достатъчно силен, за да нападне на свой ред.
— Точно така! — усмихна се Марий. — Тази страна е толкова необятна, че можем и десет години да я обикаляме от край до край и пак да не усетим как всеки път Югурта ни се измъква изпод носа. Ако не бяха неговите гетули, ударът, който нанесохме на най-населените части от царството му, щеше да го лиши от всякаква възможност да ни противодейства, но той още разчита на тях и затова е неуязвим. И все пак е твърде горд, за да остави някаква си римска армия да щъка безпрепятствено насам-натам из собствените му градове и села. Не ще и съмнение, че нападенията ни не остават безрезултатни — особено по отношение снабдяването на войската му със зърно. Но Югурта е твърде хитър и опитен, за да рискува да даде генерално сражение, когато срещу него съм аз. Освен ако не принудим Бокх да му се притече на помощ. Маврите могат да съберат поне двайсет хиляди души боеспособна пехота и още пет хиляди конници. Така че ако Бокх наистина се съюзи с Югурта, то той вече няма да има оправдание да не излезе лице в лице с нас.
— Не се ли тревожиш, че с войските на Бокх нумидийците ще ни превъзхождат по численост?
— Не! Шест римски легиона, ако са добре обучени и ако командващият знае как да ги използва, са сила, срещу която никой не може да се изправи — пък ако ще и с двойно по-голяма армия.
— Но под стените на Нуманция Югурта също се е учил на военно изкуство от Сципион Емилиян — напомни му Сула. — Той също ще знае как да се бие като римлянин.
— И други чужди владетели са се поучавали от нас — обясни Марий, — но ако самите войници не са римляни, тогава каква полза? Нашата тактика е еволюирала върху идеята да се вземат предвид типичните за нас темперамент и начин на мислене — като казвам „нас“, имам предвид и римляни, и латини, и италийци.
— А това означава най-вече дисциплина — рече Сула.
— И организация — допълни Марий.
— Но нито едното, нито другото ще ни изведе на върха на тази планина насреща — подметна Сула.
Марий се засмя.
— Така си е! Но има още нещо, което не бива да забравяме, Луций Корнелий.
— И кое е то?
— Късметът — издаде му разковничето на успеха Марий. — Никога не забравяй късмета.
Двамата бяха станали близки приятели, защото въпреки различията в характерите между тях имаше и доста общи неща: и двамата имаха нетрадиционен начин на мислене, и двамата изглеждаха необичайно, и двамата вече бяха вкусили от неуспеха и познаваха трудностите на живота, и двамата бяха способни да гледат безпристрастно на нещата около себе си, като същевременно се отдават с цялото си сърце на целите, които преследват. Най-важната прилика между Сула и Марий беше в това, че и двамата си вършеха добре работата, а пък бяха достатъчно способни, за да нямат равни на себе си в нея. Онези им страни на характера, които по-късно щяха да ги разделят, дори да ги противопоставят, все още не се проявяваха — младежът си даваше сметка, че засега няма никакъв шанс да излезе победител в евентуално съперничество с учителя си; с годините той се беше научил на хладнокръвие и волско търпение, пък и нямаше повод да противоречи на своя началник в желанието му да промени отведнъж всичко около себе си.
— Много хора твърдят — протегна се блажено Сула, — че човек сам изковава късмета си.
Марий широко отвори очи, при което огромните му вежди сякаш се разпериха като крила над лицето му.
— Разбира се, че е така! И все пак друго си е да знаеш, че го имаш.
Публий Вагиений, който произхождаше от дълбоката провинция, по-точно от Лигурия, и служеше в конницата, не беше много радостен от решението на Гай Марий войската да се установи на лагер точно на брега на река Мулухат, защото му предстоеше да върши много повече работа, отколкото му се нравеше. За щастие равнината наоколо беше покрита с гъста, избуяла трева, която за няколкото месеца палещо слънце беше придобила сребрист цвят, но щеше да стигне за храна на няколкостотинте мулета в армията. Конете обаче бяха по-придирчиви и твърде неохотно пасяха сухата и жилава растителност, което принуди началниците на конницата да отвеждат животните на север от планината — крепост, където поради наличието на подпочвени води тревата беше по-свежа и по-сочна.
Ако командваше някой друг, не Гай Марий, мислеше си с известна горчивина Публий Вагиений, навярно щеше да се позволи на цялата конница да се пренесе в отделен лагер, в близост до хубавата трева. Но уви, Гай Марий беше на друго мнение. Той не искаше защитниците на неприятелската крепост да бъдат
