изключително скромен живот и под каменните плочи на двореца му не се криеха никакви тайни подземия.
На Цепион обаче му хрумна гениална идея и мигом прати войниците си да копаят из градините около храмовете. Но и това се оказа напразно. Цялата земя беше изтърбушена, но дори и от дъното на най- дълбоките дупки не се показаха златни кюлчета. Появиха се и ясновидци — импровизатори, които грабнаха чаталите и тръгнаха да обикалят улиците, но колкото и да им се искаше, нито пръчиците им се заизвиваха към земята, нито дланите им затрепериха, усетили заровения метал. От храмовете търсенето се прехвърли неусетно из улиците на града, дори из полетата извън крепостните стени, но златото упорито отказваше да се появи. Дори след като градът заприлича на огромна къртичина, Цепион пак продължаваше да се разхожда замислен между дупките и да се взира надолу.
Водите на Гарумна бяха пълни с риба, включително с речна сьомга и поне няколко разновидности на шарана, а тъй като изкуствените езерца на храмовете черпеха вода от реката, то заедно с водата се пълнеха и с риба. Затова за легионерите на Цепион беше много по-удобно да ловят риба там, вместо да се разкарват чак до реката, твърде широка, твърде дълбока и при това бързотечаща. Езерцата им стигаха и човек, като се разхождаше из градините, навсякъде се препъваше във войници, които или тъкмо слагаха стръвта на кукичката, или дялкаха върбови клонки за въдици. И сега Цепион обикаляше най-голямото езерце в града, потънал в дълбок размисъл. Стоеше си той, размишляваше над неразрешимата загадка, която сам си беше поставил от няколко дни, и гледаше как светлината заиграва по люспите на рибите във водата, щом се покажеха за миг между гъстите водорасли, преди да се изгубят отново в дълбините на езерото. От сребристите отблясъци водата сякаш се раздвижваше пред погледа му, но особено примамливи бяха златните светлинки, които от време на време грейваха под повърхността при появата на някой по-особен шаран.
Бавно, много бавно в ума на Цепион започна да се оформя нова идея. И изведнъж сякаш светкавица беше проблеснала в главата му, идеята прие съвсем конкретна форма. Консулът незабавно повика строителните инженери, които водеше със себе си, и им заповяда да пресушат всички водоеми в града. Задачата не отне нито време, нито много усилия и доведе до желания резултат. Защото златото на Толоза се оказа именно на дъното на тези свещени езерца, покрито от пластове тиня, водорасли и всякакви отпадъци, наслоили се с десетилетията.
Цепион обаче не бързаше — първо, изчака да извадят и последното кюлче от дъното на последното езерце и чак тогава отиде да види какво са уловили войниците му. Всъщност това си беше негова типична черта — обичаше да му се поднасят изненади. Но за подобна изненада не беше и сънувал! В действителност малко е да се рече, че гледката го е изненадала — тя го тръшна в земята. Бяха извадени около 50 000 кюлчета злато, всяко близо седем килограма; общо 15 000 таланта! Освен това имаше десет хиляди кюлчета сребро от по десетина килограма; значи 3500 таланта сребро. По-нататък обаче ловците на съкровища щяха да се натъкнат на още сребро — оказа се, че единствената полза, която волките тестосаги бяха извлекли от баснословните си богатства, бяха мелничните им камъни, излети от чисто сребро. Веднъж в месеца тези сребърни камъни бяха изваждани от коритото на реката, за да се смели с тях брашното, нужно на населението за идващите седмици.
— Прекрасно — отсече Цепион, след като си възвърна дар слово. — Колко каруци можем да отделим, за да пренесем съкровището до Нарбон?
Въпросът му беше отправен към Марк Фурий, префектус фабрум, който отговаряше за снабдяването, за обоза, за екипировката, за въоръжението, за храната за добитъка и за всички останали малки и по-големи нещица, от които се нуждаеше една армия по време на поход.
— Ами виж, Квинт Сервилий, общо в обоза разполагаме с хиляда коли, от които една трета в момента са празни. Да речем, че ако се поразмърдаме да сместим останалия багаж, ще освободим още сто и петдесет. Ако на всяка една кола натоварим по тридесет и пет таланта — колкото да не я претоварим, — ще ни трябват триста и петдесет каруци за среброто и четиристотин и петдесет за златото — направи набързо сметката Марк Фурий, който не принадлежеше към древната фамилия на Фуриите, а просто имаше за свой прадядо техен роб и сега беше едновременно банкер и клиент на Цепион.
— Тогава предлагам да натоварим първо среброто на триста и петдесет каруци, да го разтоварим в Нарбон и да върнем празните коли в Толоза за златото — реши Цепион. — В това време ще организирам войниците да освободят още сто коли и ще имаме достатъчно, за да пренесем и златото на един път.
До края на квинктилис среброто беше откарано благополучно до морския бряг, където беше разтоварено, а празните товарни коли се върнаха в Толоза за златото; Цепион, комуто нищо не струваше да устои на думата си за чужда сметка, вече беше уредил допълнителните сто каруци.
Докато златните кюлчета се товареха едно подир друго на каруците, той не можеше да се сдържи и хищно обикаляше целия керван, прехвърляйки се от една купчина на друга, без да устои на изкушението да погали тук-там гладката повърхност на някоя от блестящите тухлички. По едно време захапа дланта си, както имаше навик, когато размишляваше над някой труден въпрос, и след известно време дълбоко въздъхна:
— Май ще е най-добре и ти да тръгнеш със златото, Марк Фурий. Около него трябва постоянно да има някой висш офицер, който да чака в Нарбон, докато и последното кюлче бъде натоварено на корабите за Рим.
Това му напомни, че още не се е осведомил за съдбата на среброто, и побърза да се обърна към гърка- освобожденец Биас:
— Надявам се среброто вече да е поело към Рим?
— Не, Квинт Сервилий — разочарова го той. — Още в началото на годината зимните ветрове са погубили или отвели надалеч повечето от тежковместимите кораби, които сега би трябвало да са на котва в Нарбон. Успях да намеря само дванайсет достатъчно здрави съда, но помислих, че ще е по-добре, ако ги запазим за златото. Среброто е под засилена охрана в един склад и мисля, че няма защо да се безпокоим за него. Аз лично смятам, че колкото по-бързо златото стигне до Рим, толкова по-добре. Като дойдат още свестни кораби, ще наема и тях за среброто.
— О, навярно ще можем да го пренесем и по суша до Рим — подметна нехайно Цепион.
— Колкото и да е голям рискът корабите да потънат, Квинт Сервилий — предупреди го Марк Фурий, — винаги бих се осланял повече на морето, пък ако трябва да пренеса дори едно-единствено кюлче, златно или сребърно. Никой не може да бъде сигурен, че няма да си има неприятности с алпийските племена.
— Да, много си прав — съгласи се Цепион и отново въздъхна. — Направо не е за вярване, а? Ще пратим в Рим повече злато и сребро, отколкото има във всички римски съкровищници, взети заедно!
— Така е, Квинт Сервилий — съгласи се Марк Фурий. — Не е за вярване.
Златото беше натоварено на 450-те каруци и пое по пътя към Нарбон около средата на секстилис. Придружаваше го конвой, състоящ се само от една кохорта легионери, защото римският път отдавна се смяташе за безопасен, минаваше през цивилизовани земи, където от години не бяха вдигани бунтове, а съгледвачите на Цепион му бяха доложили, че цар Копил и войската му все още се крият около Бурдигала с надеждата Цепион да последва неблагоразумния Луций Касий по пътя към смъртта.
От Каркасон пътят вървеше все надолу — чак до морския бряг — и керванът ускори ход. Всички бяха доволни, никой за нищо не се тревожеше; войниците вече си представяха, че помирисват солта на морето. Знаеха, че със спускането на нощта ще маршируват по улиците на Нарбон, и в главите им се въртяха мисли за калкани, стриди и млади нарбонки.
Разбойниците бяха около хиляда души и се спуснаха като лавина откъм южната страна на пътя, досега укривали се в гъстата зеленина на гората, която го обграждаше. Бяха се разделили на две части, за да ударят едновременно челото и края на дългия керван, проточил се на повече от три километра дължина. За броени мигове римските войници бяха избити до крак, а труповете на закланите каруцари бяха нахвърлени един върху друг на камара.
Нощта беше топла и ясна, луната осветяваше околността. През цялото време, докато чакаха да се стъмни, по римския път не се показа жива душа — нито от едната, нито от другата посока. Провинциалните пътища си оставаха запазени почти изключително за римските легиони, а пък и търговията между тази част на Римска Галия и вътрешността на страната не беше твърде оживена, особено откакто германите се бяха заселили около Толоза.
