Когато Квинт Сервилий Цепион получи своите пълномощия да поведе война срещу волките тестосаги в Галия и съюзниците им германи, които отново безгрижно си се разпореждаха около Толоза, вече отдавна си беше казал, че подобен мандат просто няма как да му се изплъзне. Нито пък, че процедурата ще закъснее — всичко се свърши още в първия ден от Новата година, веднага след церемонията по встъпването му в длъжност, по време на заседанието на Сената в храма на Юпитер Оптимус Максимус. И Квинт Сервилий Цепион не пропусна в своята първа реч като първи консул да съобщи на насъбралото се множество, че няма да се възползва от новите възможности, предоставени му от закона за набиране на армия.
— Ще запиша в легионите си само войници, каквито Рим винаги е използвал — заяви той сред бурните възгласи на одобрение сред сенаторите, — и никой сред пролетариите да не си мисли, че ще го взема на поход.
Разбира се, сред присъстващите сенатори имаше и такива, които никога не биха одобрили подобно изказване; отдавна Гай Марий беше престанал да бъде черната овца в Сената и към идеите му се бяха присъединили мнозина други. Голяма част от сенаторите, лишени от право на глас, бяха достатъчно далновидни, за да проумеят какво им крие бъдещето, и се бяха съгласили с политическата логика на Марий. Все повече ставаше ясно, че опозицията срещу него е дело на закостенели умове и дори сред знатните фамилии се появяваха самостоятелно мислещи хора, които не можеха да я приемат. И все пак сенатската политика продължаваше да се определя най-вече от поведението на кликата консерватори, скупчили се на предния ред около фигурата на Скавър Принцепс Сенатус; когато те даваха глас на одобрението си, и останалите одобряваха, когато гласуваха по един или друг начин, и останалите гласуваха по същия.
А Квинт Сервилий Цепион винаги беше принадлежал към консерваторите и именно тяхната всемогъща клика беше издействала съгласието на назначените отци новоизбраният първи консул да получи командването на армия от осем легиона, с която най-после да даде на германите да разберат веднъж завинаги, че са нежелани в земите около Вътрешно море, а на волките тестосаги от областта около Толоза — че не е трябвало да приемат в земите си германи.
Около четири хиляди души от армията на Луций Касий бяха оцелели след клането при Бурдигала, но повечето бяха или от спомагателните части, или от наемната конница, която след поражението беше отнесла по родните места всичко — и коне, и помагачи. Следователно Квинт Сервилий Цепион се оказа изправен пред тежката задача да намери 41 000 пешаци, 12 000 души свободни за спомагателните отряди, 8000 роби и освен всички тях още 5000 конници. И всичко това в една Италия, която все по-тежко преживяваше загубата на своите синове — или поне на онези, които отговаряха на изискванията за собственост, независимо дали са римляни, латини или италийски съюзници.
Похватите, които Цепион използва, за да си събере армия, бяха направо потресаващи. Не че имаше пръст в тяхното прилагане… Той дори не си правеше труда да се осведоми как протича работата на наборните комисии; беше поверил организирането им на други — за целта на бърза ръка беше сформирал цял щаб, начело с личния квестор на консула, а той самият гледаше да се отдава на занимания, по-достойни за консулското му положение. Но наборните комисии действаха безкомпромисно, дори безмилостно. Не само че в армията се привикваха хора, без да им се иска съгласието, но се стигаше дори до отвличания, които можеха да се стоварят като гръм от ясно небе даже върху семействата на вече заслужилите почивката си ветерани. Всяко четиринадесетгодишно момче, което изглеждаше достатъчно зряло да носи оръжие, и всеки шестдесетгодишен дядо, който изглеждаше достатъчно млад да тича, живееха под заплахата някоя сутрин да се събудят легионери. А ако едно семейство, в което и бащата, и синът, и дядото отиваха в армията, не можеше да си позволи тяхното екипиране, парчето земя му се отнемаше и парите от принудителната продажба трябваше да покрият всички разходи. Не ще и дума, че Квинт Сервилий Цепион и поддръжниците му доста се облажиха от тази политика на отчуждаване за сметка на дребните земевладелци. Но дори и при всички тези насилствени мерки Рим и Лациум не можеха да съберат достатъчно мъже, годни да носят оръжие. Тежестта отново щеше да падне върху плещите на италийските съюзници.
В крайна сметка Цепион си получи своите четиридесет и една хиляди пешаци и дванадесет хиляди души спомагателни части по „традиционния“ начин, сиреч без държавата да се види принудена да плаща за въоръжението и снабдяването на легионите. Преобладаването на войници от страна на италийските съюзници съвсем естествено прехвърли и финансовото бреме от Рим върху съседните народи. Като следствие от всичко това Сенатът гласува решение Цепион да получи публична благодарност и с радост разтвори кесията си за наемането на конница от Тракия и двете Галии. Докато Цепион си продаваше по- важен вид от всякога, консервативните елементи в Рим говореха за него само с най-голяма признателност — стига изобщо да се намери кой да ги слуша.
Делата, които Цепион смяташе за достойни за един консул и на които се отдаваше със страст и енергия, докато наборните комисии върлуваха из Италия, бяха посветени на една крайна цел — възвръщането реалната власт в ръцете на Сената; под една или друга форма Сенатът беше започнал да губи почва още от времето на Тиберий Гракх, почти тридесет години по-рано. Първо Тиберий Гракх, след него Фулвий Флак, Гай Гракх, а най-накрая цяла една фракция, състояща се едновременно от Нови хора и нобили- реформатори, бавно и постепенно се мъчеха да лишат Сената от участие в големите съдилища и дори да му отнемат правото на законодателна инициатива.
Ако не беше Гай-Мариевата дързост да нанесе такива жестоки удари върху сенатските привилегии, може би Цепион нямаше да се престарава в желанието си да оправя държавните дела, пък и не би имало откъде да черпи тази си внезапна решимост на всичко. Но Марий беше бръкнал дълбоко в гнездото на осите и тяхната гневна реакция си пролича още в първите седмици от консулството на Цепион — с негова помощ беше нанесен тежък удар на надигащия се плебс и особено на онези представители на конническото съсловие, които упражняваха най-силно влияние над него.
Като патриций Цепион нямаше право да свиква плебейското събрание, затова се обърна към трибутните комиции. Едва ли не насила той прокара закон, според който конниците се изключваха от участие в състава на съдилищата за злоупотреби и превишаване управническите правомощия, и отново връчиха тяхното ръководство на сенаторите, които занапред единствени щяха да попълват списъците на съдебните заседатели. Естествено, за да защищават най-напред собствените си съсловни интереси. Народното събрание не се даде съвсем без бой, защото на Цепионовия акт се противопостави силна група от сенатори, предвождана от спечелилия авторитет Гай Мемий. Така или иначе обаче Цепион постигна своето.
И така, след като беше победил на Форума, в края на март първият консул поведе своите осем легиона, придружени от силна наемна конница, по посока на Толоза. Главата му беше пълна с мечти, в които се виждаше не толкова герой и спасител на отечеството, колкото облагодетелстван от съдбата по съвсем друг начин. Защото Квинт Сервилий Цепион, като същински представител на своята фамилия, беше научил старата истина, че мандатът на управника трябва да се използва повече за личното и семейното благополучие, отколкото за създаването ефимерния образ на воин — герой. Когато преди няколко години Сципион Назика беше отклонил оказаната му чест да управлява като претор провинция Далечна Испания под предлог, че не можело да му се има доверие, именно Цепион беше този, който зае мястото му и успя да си вземе полагащото му се като на римски управител. Сега, когато го бяха избрали за консул, той се надяваше да се представи още по-добре.
Ако изпращането на войски от Италия в Испания по море би било по принцип възможно, то едва ли Гней Домиций Ахенобарб щеше да воюва за отваряне на сухоземен коридор покрай бреговата линия на Трансалпийска Галия. Но преобладаващите ветрове и течения правеха морското пътуване твърде рисковано. Затова сега легионите на Цепион, също както и тези на Касий предната година, бяха принудени да извървят пеша близо две хиляди километра от Кампания до Нарбон. Не че легионите имаха нещо против; всеки от тях по рождение мразеше морето и изпитваше ужас при мисълта да се качи на кораб — особено когато трябваше да се преплава такова огромно разстояние. По-добре два месеца усилен марш, отколкото няколко седмици клатушкане по вълните — това беше девизът на всеки римски войник. За безболезненото преминаване на тези огромни разстояния спомагаше фактът, че и римляни, и италийци още от малки развиваха така мускулатурата си, че да понасят с лекота бързото ходене, независимо на каква дистанция. За
