всички тях ходенето си оставаше най-удобният начин за пътуване.
Пътят от Кампания до Нарбон отне на Цепионовите легиони малко повече от седемдесет дни, което означава, че средно на ден са били изминавани по-малко от двадесет и пет километра — твърде слабо постижение, но логично, като се вземе предвид не само големият обоз, но и внушителният брой домашни животни, товарни коли и роби, каквито всеки старомоден римски войник, като истински собственик, се чувстваше длъжен да вземе със себе си, за да осигури личния си комфорт.
В Нарбон, малко пристанище, което Гней Домиций Ахенобарб беше преустроил за нуждите на Рим, армията престоя само колкото беше нужно на войниците да се възстановят от изморителния поход, без да се отпускат. В началото на лятото Нарбон представляваше чаровно местенце, а прозрачночистите му води гъмжаха от скариди, морски раци, крабове и всякакъв вид риба. А пък по дъното на солените езера около устията на реките Атакс и Русцино из тинята се ловяха не само стриди, но и калкани. От всички риби по света, които римските легиони бяха имали случай да опитат, калканите се смятаха за най-вкусните. Представляваха кръгли и плоски като чинии риби, на които и двете очи стояха от едната страна на глупавите им глави. През цялото време се криеха в тинята, откъдето трябваше да бъдат подгонени, а след това, преди да са успели да се измъкнат и да се скрият някъде другаде, ловко да бъдат набучени на копието.
Един легионер никога не се оплакваше от мазоли или болки в краката. От малък свикваше да ходи много, а сандалите му, със своите дебели подметки, бяха така направени, че едновременно да стягат глезена му и да предпазват от камъчетата и неравностите по пътя. Това обаче не пречеше на войниците да изпитат истинска наслада от възможността да поплуват във водите на Нарбон, където да поразпуснат натоварените си мускули. Онези пък, които досега не се бяха научили да плуват, получаваха прекрасната възможност да наваксат пропуснатото. Местните момичета по нищо не се различаваха от момичетата навсякъде другаде по света и буквално лудееха по мъже в униформи, така че в разстояние от шестнайсет дни Нарбон се изпълни с гневни родители, търсещи отмъщение братя, кикотещи се девойки, потъркващи ръце легионери; избухваха нескончаеми пиянски кавги, които държаха военните трибуни и отговарящите за реда във войската постоянно нащрек и естествено ги правеха вечно кисели и недоволни.
Най-сетне Цепион събра армията си и я поведе по чудесния път, който Гней Домиций Ахенобарб беше построил между крайбрежието и град Толоза. Там, където река Атакс правеше широк завой надясно и след като досега беше текла от юг на север, се насочваше на изток към морето, се издигаха мрачните укрепления на Каркасон. Оттам легионите заизкачваха хълмовете, отделящи просторния водосборен басейн на река Гарумна от малките, но многобройни поточета и рекички, които бързаха да се влеят на запад във водите на Вътрешно море, докато се озоваха в голямата алувиална долина на Толоза.
Както обикновено, на Цепион и сега му беше провървяло, та чак да се чуди човек. Защото германите се бяха скарали жестоко със своите домакини, волките тестосаги и царят на Толоза Копил им беше заповядал да напуснат земите му. Така Цепион откри, че осемте му легиона си имат работа само с ограничените сили на волките тестосаги. Един-единствен поглед върху безкрайната змия от лъщяща стомана, проточила се върху съседните възвишения, беше достатъчен на цар Копил да разбере, че ще е най-добре тихомълком да се оттегли надолу по течението на Гарумна, където да предупреди останалите келтски племена и да изчака да види дали Цепион ще се окаже неблагоразумен пълководец, като Луций Касий и ще повтори грешките му от предишната година. Оставена в ръцете на старците и децата, Толоза се предаде без бой. Цепион сияеше от щастие.
Но защо се радваше толкова? Защото знаеше за златото на Толоза. А сега му се предоставяше възможност да сложи ръка върху него дори без бой. Късметлия беше този ми ти Квинт Сервилий Цепион.
Сто и седемдесет години по-рано волките тестосаги се бяха присъединили към голямата келтска миграция, при която много галски племена бяха последвали втория от двамата известни келтски царе на име Брен. Този втори Брен беше завзел цяла Македония, бе нахлул с войските си в Тесалия, разгромил гръцката отбрана при прохода на Термопилите и бе проникнал в Централна Гърция и в Епир. Галите плячкосали и опожарили трите най-богати храма в цял свят — този на Додона в Епир, този на Зевс в Олимпия и прочутото светилище на Аполон и Пития в Делфи.
Но гърците все пак успели да се надигнат масово на война срещу нашественика, галите отстъпили на север заедно с цялата си плячка, а Брен умрял от тежка рана и така великите му планове пропаднали. В Македония част от останалите без водач келти решили да прекосят Хелеспонта и да нахлуят в Мала Азия, където основали най-отдалеченото от техните земи келтско царство — Галатия. Но близо половината от волките тестосаги предпочели, вместо да прекосяват Хелеспонта, да се завърнат по родните си места около Толоза. На свикания общ съвет на всички племена било решено, че плячката, взета от всичките петдесетина ограбени храма, включително богатствата на Додона, Олимпия и Делфи, ще бъдат дадени на онези от волките тестосаги, които възнамеряват да се върнат у дома. Изглежда невероятно, но наистина всичко било решено ей така, на доверие. Изпадналите в носталгия волки тестосаги щели да съхраняват в Толоза всички съкровища, събрани от келтите при великия им поход, и да чакат някой ден и останалите им съплеменници да се върнат и да поискат своя дял.
За да им бъде по-лесно при пренасянето, галите събрали златото и среброто накуп — обемисти златни статуетки, сребърни урни пет стъпки високи, чинии, чаши, купи, златни триножници, венци от злато или от сребро — и ги сложили едно подир друго в тигелите, претопявайки ги на кюлчета. Работата изисквала време, но в крайна сметка галите могли да натоварят хиляда волски коли с ценната плячка и да потеглят на запад през спокойните планински долини, по които минава горното течение на Дунав, за да пристигнат няколко години по-късно по родните си места около Толоза и по поречието на Гарумна.
Тази история Цепион беше научил три години по-рано по време на управлението си в Далечна Испания и оттогава не бе престанал да мечтае за златото от Толоза, за това, как не друг, а той самият слага ръка на него — нищо, че човекът, който му беше разказал приказката в Испания, смяташе съкровището чисто и просто за легенда. Пък и всеки римлянин, който бе имал възможността да посети града на волките тестосаги, можеше да се закълне, че не е видял и следа от каквото и да било злато. Галите считаха за свое най-голямо богатство пълноводната си река и щедрата земя, която обработваха. Но Цепион вече бе имал случай да се убеди в щастливата си звезда. И
Цепион свали бойните си доспехи, сложи си тогата с пурпурния ръб тръгна да се разхожда из градските улички, които повече създаваха впечатлението за някое много голямо и спокойно село. Пъхаше си носа навсякъде из крепостта с надеждата случайно да открие някоя следа, която да го отведе до заветната цел, излизаше да обикаля и пасищата, и нивите, опасващи града и напомнящи много повече за Испания, отколкото за Галия. И наистина Толоза почти по нищо не приличаше на останалите галски селища — там нямаше друиди, нито пък се усещаше типичното за всеки гал отвращение към градския начин на живот. Храмовете и постройките около тях се строяха по образеца на светилищата в Испания, както и живописните градини, изкуствени езерца и поточета, които черпеха вода от Гарумна и я изливаха обратно в нея. Изобщо Толоза беше хубаво местенце!
Понеже сам не успя да се натъкне на нищо при дългите си обиколки, Цепион натовари цялата си армия да търси златото. Ловът на съкровища се оказа приятно занимание за легионерите, отдъхнали си от мисълта за кърваво сражение със страховити врагове, и сега, в едва ли не празнично настроение, се впускаха да търсят плячка, която нямаше да им струва нищо, но можеше да им донесе много.
Но златото си оставаше неоткриваемо. Вярно, че храмовете се лишиха от някои безценни реликви, но те не представляваха нищо в очите на зажаднелите търсачи на съкровища, а само напомняха, че може би в града има скрити и други като тях. Както Цепион вече се беше убедил, крепостта се оказа пълно разочарование; по къщите можеха да се открият само оръжия, дървени идоли, животински рогове и гледжосани грънци. Оказваше се, че цар Копил не бил голям привърженик на лукса, дори напротив, водел е
