Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)

съществуваше вероятност от изненади. Но когато пехотата на Югурта най-после се разпръсна под ударите на римляните, именно Сула беше този, който поведе легионите в атака, следван плътно от младия Серторий.

Само отчаянието, обзело Югурта още преди битката, и надеждата, че с един удар би могъл да се отърве веднъж завинаги от призрака на Рим, го накараха да се забави толкова с отстъплението. Когато най-после си даде сметка, че и тази битка е загубена, вече беше твърде късно да изтегли войските си, и пред нумидийци и мавританци нямаше друг избор, освен да се бият до последна капка кръв срещу римляните, които вече предвкусваха победата. Затова и накрая разгромът им беше пълен. И нумидийската, и мавританската армии бяха практически унищожени, повечето войници загинаха на бойното поле, а Югурта и Бокх трябваше да се спасяват с бягство.

Марий влезе в Цирта начело на дълга колона от изтощени до смърт войници, но дълбоко в душата си всеки римлянин ликуваше; дори и последният строевак си даваше сметка, че с тази битка голямата война в Африка е свършила. Трето генерално сражение нямаше да има… Този път Марий разквартирува легионите си вътре в града от страх да не ги изложи на ненужна опасност, ако ги остави пред стените. Легионерите щяха да бъдат настанени по домовете на нещастното цивилно население, пак то щеше на другия на ден да разчисти бойното поле, да изгори купищата трупове на своите сънародници и да пренесе в града убитите римляни, за да получат своето заслужено погребение.

На Квинт Серторий се падна тежката задача да се погрижи за всички воински отличия, които Марий смяташе да раздаде при тържествения сбор на легионите след привършването с погребалните церемонии; пак на него се падна и цялостната организация на събитието. Тъй като преди това никога не бе имал случай сам да присъства на подобна церемония, той въобще нямаше представа точно какво трябва да направи, но природната му интелигентност и находчивостта му му помогнаха. Трябваше му само да намери някой центурион — ветеран, по възможност примус пилус и да го попита.

— Ето какво трябва да се направи, млади Серторий — започна да му обяснява един стар боец. — Най- напред ще отидеш да намериш всичките декорации на Гай Марий и ще ги изложиш на показ на площадката, от която ще говори той. Така всички ще разберат що за войник е бил самият главнокомандващ. Нашите пролетарии може и да са добри момчета, но досега са нямали представа за войнишкия живот, а пък и никой от тях не произхожда от семейство, където ще го научат на воински традиции. И откъде ще знаят дали самият Гай Марий е бил добър войник, или не? Аз самият знам! Но това е, защото съм воювал под командването на Гай Марий във всичките му кампании още от… Мисля, че от Нуманция насам.

— Но защо мислиш, че той ще реши да носи всичките си отличия? — хвана се за главата Серторий.

— Разбира се, че ще го стори, млади Серторий! — натърти ветеранът, който беше видял може би стотина битки в живота си и знаеше какво говори. — Та нали му носят късмет.

Оказа се прав. Когато го попитаха, Гай Марий си призна, че наистина никога не се отделя от воинските си отличия и ги е носил със себе си дори при похода до Мулухат. Това обаче явно го притесняваше и трябваше Серторий да му предаде думите на стария центурион за късмета, за да се отпусне.

Цяла Цирта се събра да наблюдава церемонията по раздаването на бойните отличия, пък и как иначе — цялата римска армия се беше строила за парад, върху сребърния орел на всеки легион, върху сребърната ръка на всяка манипула, върху платнения вексилум на всяка центурия беше окачен лавров венец. Всеки войник трябваше да носи получените отличия върху себе си, но понеже цялата армия се състоеше от новобранци, само някои от центурионите и шепа войници имаха ленти по ръцете, огърлия или медальони. Разбира се, Публий Вагиений не беше забравил да си окачи сребърните фалери.

Ала над всички безспорно се открояваше Гай Марий. Така си мислеше смаяният при вида на своя началник Квинт Серторий, докато чакаше да получи златен венец, задето се беше отличил на бойното поле в единична схватка с неприятел. Сула щеше да бъде удостоен със същото.

На високата платформа зад Гай Марий бяха окачени всички отличия, които беше получил за дългогодишната си военна служба. Имаше шест сребърни копия, задето на шест пъти беше убивал врагове в единична схватка; до тях екарлатово знаме — тъй нареченият вексилум, — извезано със злато и обшито със златни ресни, задето в други сражения беше убил по няколко души последователно в единични схватки; два овални щита, такива каквито се носели навремето, инкрустирани със сребро, задето не бе отстъпил нито крачка от завзета с мъка позиция. Останалите отличия Марий носеше върху себе си. За разлика от друг път, когато като висш офицер носеше обкована със сребро броня, сега си беше сложил най-проста броня от втвърдена кожа, за да се открояват по-добре всичките му фалери с техните обшити със злато ремъци. Имаше точно три комплекта от по девет фалера — два отпред и един отзад; около мишците и врата му стояха вързани с тънки въженца шест златни и четири сребърни торка; ръцете и китките му чак не се виждаха от безбройните златни и сребърни гривни — така наречените армили. Но най-голямо впечатление правеха венците. На главата си Гай Марий носеше Корона Цивика, венец от дъбови листа, който се даваше само на човек, спасил живота на другарите си и удържал завзетата при тяхното спасяване позиция до самия край на битката. Още два подобни венеца висяха върху две от сребърните копия, което означаваше, че той е бил награждаван с Корона Цивика поне три пъти в живота си; на други две копия стояха два венеца за забележителна храброст — и двата бяха изковани от чисто злато във формата на лаврови листа; на петото копие висеше Корона Муралис, златен венец със силует на крепостна стена, който се даваше на човека, прехвърлил се пръв през стената на обсадена вража крепост; а на шестото се виждаше Корона Валарис, златен венец, връчван на онзи, който пръв си пробие път във вражия лагер.

„Какъв човек!“ — мислеше си Квинт Серторий, като се мъчеше да запечата в паметта си всички отличия, получени от Гай Марий. Да, единствените бойни отличия, до които той не бе могъл да достигне, бяха морският венец, който се даваше на отличилия се по време на морско сражение — в каквото Марий никога не бе взимал участие, — и Корона Граминея, простият наглед венец, изплетен от най-обикновена трева, даван само на онези, спасили единствено с помощта на собствената си храброст или инициатива цял един легион, или дори цяла армия. През цялата вековна история на републиката венец от трева бе връчван само на няколко души — от легендарния Луций Сикций Дентат, който беше насъбрал не по-малко от двадесет и шест различни венци, но само една Корона Граминея, до Сципион Африкански по време на втората война срещу Картаген. Серторий се намръщи, опитвайки се да си припомни имената на останалите. О, да, Публий Деций Мус, който се бе проявил при Първата самнитска война! И Квинт Фабий Максим Верукозис Сенатор, спечелил своя венец заради това, че нито за миг не се беше отделял от армията на Ханибал по време на дългогодишния му поход из цяла Италия, лишавайки го от възможността да нападне самия Рим.

Дойде ред на Сула да получи своя златен венец заедно с пълния комплект от девет фалера за проявената храброст по време на първото от двете сражения срещу африканските царе. Изглеждаше предоволен, дори — би казал Серторий — сякаш пред очите на всички бе пораснал. Квинт Серторий беше чувал за Сула, че е студен човек, че в него имало някаква кръвожадна жилка; но нито веднъж за тези дълги месеци, прекарани в Африка, младежът не бе открил доказателство за подобни обвинения. Пък и ако те бяха истина, щеше ли Гай Марий да се отнася с такава топлота към него, щеше ли да го има за свой любимец? Разбира се, Квинт Серторий не можеше да проумее, че когато всичко е наред, когато животът е нещо забавно и когато пред човек стоят достатъчно предизвикателства — умствени и физически, — всеки би могъл, макар и временно, да погребе дълбоко в душата си студенината и жестокостта; пък и как младок като него да разбере, че не Гай Марий е онзи, пред когото един благоразумен, а Сула беше много повече от благоразумен, човек би се разкрил напълно, особено тъмните и низки черти на характера си. В действителност, откакто Гай Марий го посочи за свой квестор, Луций Корнелий Сула се мъчеше във всичко да показва само най-добрите си страни — а досега не бе имало случай това да се окаже трудна работа.

— А, тук! — подскочи Квинт Серторий. Толкова дълбоко се беше замислил, че не беше чул да извикват името му и се наложи робът му да го сръга в ребрата, за да го върне на земята. Трябва да отбележим, че робът на Квинт Серторий се гордееше със своя господар не по-малко, отколкото самият Квинт Серторий се гордееше със себе си, ако не и повече. Сега любимият му господар трябваше да се качи на подиума, където великият Гай Марий щеше да му положи златния венец на главата. След това цялата армия щеше да го