Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)

Майка ти да не е коза, че си успял да изкатериш това чудо?

— Планинар съм, това е — скромно заяви той.

— Е, докато стълбата бъде построена, можеш да си спокоен за охлювите си — рече Марий, докато мъжете се връщаха при конете си.

Пет дни по-късно мулухатската крепост падна в ръцете на Гай Марий, заедно с купища сребърни монети, сребърни кюлчета и стотици таланти злато; войниците се натъкнаха и на две малки ковчежета, едното, от които беше пълно с най-изящните и най-яркочервени карбункули, които човек можеше да види, а другото — с някакви непознати за римляните скъпоценни камъни, представляващи дълги, естествено оформили се кристали, грижливо полирани, за да си проличи наситенорозовият им цвят в единия край и тъмнозеленият в другия.

— Това си е цяло състояние! — възкликна Сула, като поднесе към светлината един от двуцветните камъни, наричан от местните хора лихнитес.

— Наистина, наистина! — задъхваше се от радост Марий.

Колкото до Публий Вагиений, той беше декориран пред погледите на цялата армия с пълния комплект от деветте фалери, излети от чисто сребро. Те представляваха кръгли медальони, украсени с барелефи и прикрепени един към друг с инкрустирани със сребро връвчици в три наниза — така притежателят им спокойно можеше да ги носи на гърдите си, върху бронята или плетената ризница. Безсъмнено Публий Вагиений се почувства дълбоко поласкан от оказаната му чест, но много повече го радваше фактът, че Гай Марий беше удържал на думата си и бе предпазил участъка с охлювите от хищните ръце на легионерите, нареждайки да бъде издигната ограда от двете страни на пътеката, водеща до върха на планината. Въпросната ограда беше предвидливо покрита с животински кожи, така че никой войник не научи какъв деликатес се крие сред папратите в пещерата. А когато крепостта беше завзета, първата работа на Марий бе да заповяда тайната стълба да бъде съборена. Авъл Манлий прояви достойнство, като прати писмо до своя клент-плебей Марк Фулвий, уреждайки му голяма сделка с Публий Вагиений, естествено, след като африканската война свършеше и той се уволнеше от армията.

— И все пак не забравяй, Публий Вагиений — пошушна му Марий, докато му окачаше деветте сребърни фалери, — че и ние четиримата очакваме в бъдеще награда за почтеността си — безплатни охлюви за трапезата ни, а за Авъл Манлий дори допълнително.

— Става — съгласи се на драго сърце Публий Вагиений, който за огромна своя тъга все повече се убеждаваше, че откакто го е хванал гастритът, любовта му към охлювите си е отишла безвъзвратно. Сега не му оставаше нищо друго, освен да гледа на тях като на свое препитание, а това значеше, че му предстои да се бори със зъби и нокти за тях.

В края на секстилис римската армия вече беше потеглила обратно на изток, оставяйки зад себе си нумидийската граница и нападайки хищно навсякъде по пътя си житната реколта, чието време тъкмо беше дошло. Визитата, която легионите бяха на крачка да направят на цар Бокх и неговите владения, даде желания ефект; убедил се веднъж завинаги, че щом превземе Нумидия, Марий няма да се спре пред нищо, за да завладее и Мавритания, той се видя принуден отново да застане на страната на зет си Югурта. Затова свика войските си при река Мулухат, където след заминаването на Марий го чакаше Югурта, и заедно те си възвърнаха планинската крепост.

Царете се впуснаха след римските легиони на изток, без да бързат да нападат, внимавайки да не се приближат повече от необходимото. Чак когато Марий достигна на около сто и петдесет километра от Цирта, двамата владетели се опитаха да нанесат своя удар.

Падаше здрач и римската армия трескаво устройваше лагер за през нощта. Но дори в момент като този враговете не можеха да се надяват да изненадат напълно легионите, защото Марий беше свикнал да обгражда всяко действие на войниците си с изключително внимание и предпазливост. Земемерите вече бяха определили точките на четирите ъгъла, ориентировъчните колове бяха забити и цялата армия се беше прибрала в границите на бъдещия лагер. Нямаше легионер, който да не знае къде ще спи и къде ще трябва да застане за вдигането на палисадите. Без никаква суматоха, без никакво суетене центуриите се събираха на кохорти, кохортите — на легиони, а легионите заемаха определените им по устав сектори в строящия се лагер. Обозът и животните също бяха прибрани в очертанията на лагера, всички онези, които не носеха оръжие, отговаряха за животните и каруците в центуриите и с педантична точност нареждаха и едните, и другите така, че хем на добитъка да му е широко, хем да не се пречка на хората. Въоръжени с кирки и лопати, както и със зачислените им колове, войниците, без да свалят броните и да изваждат мечовете и ножовете от коланите, се строиха по границите на лагера и се заеха с вдигането на палисадата. Копията им стояха забити в земята, а щитът — облегнат върху тях; шлемовете се закачаха за подбрадниците върху копията и горната част на щита, така че вятърът да не ги събори; по този начин всеки легионер можеше да си върши работата спокойно, уверен, че оръжието му е винаги под ръка.

Пратените в околността съгледвачи така и не усетиха дебнещия неприятел и след като се върнаха да доложат, че всичко е спокойно, се заловиха като всички останали да устройват лагера. Слънцето вече беше залязло. В кратките минути преди да падне пълен мрак, нумидийци и мавританци, възползвайки се от последните слънчеви лъчи на хоризонта, се появиха иззад близкия планински рид и се спуснаха като лешояди върху наполовина построения лагер.

Сражението започна в пълен мрак, което беше от огромно неудобство за римляните, така и неразбрали откъде са се появили враговете. Известно време заради изненадата войските на Югурта и Бокх имаха превес, но щом Квинт Серторий успя да внесе ред в спомагателните отряди и щом от вътрешността на лагера се запалиха достатъчно факли, за да се освети полесражението, Марий вече можеше да си направи сметка какво точно става около него и как трябва да прегрупира войските си. Сула имаше доста случаи да се отличи с храбростта и решителността си, вдъхвайки смелост на онези, които бяха склонни да побегнат, появявайки се като по магия навсякъде, където имаха най-много нужда от него. Всъщност едва тази вечер му се предоставяше случай да прояви своята вродена способност на стратег — да напипва слабите места на войската си, преди те още да са се проявили. Разгорещен, с окървавен меч в ръка, Сула се биеше като истински ветеран — смел, когато напада, предпазлив, когато се отбранява, неудържим, когато го притиснат.

Около осмия час на нощта победата бе завоювана от римляните. И нумидийци, и мавританци се оттеглиха в завидно стройни редици, но оставяйки на бойното поле хиляди трупове, докато Марий беше изгубил изненадващо малко хора.

На сутринта римската армия се стегна отново за поход. Марий много правилно беше решил, че сега не е моментът да дава почивка на войниците си. Мъртвите бяха кремирани, докато труповете на избитите врагове бяха оставени за храна на лешоядите. Този път легионите се построиха в карета, колоната се скъси значително, а конницата се раздели на две равни части. Мулетата на центуриите и обозът се движеха между конниците. Ако по време на похода римляните бъдеха нападнати повторно, на тях им беше достатъчно просто да насочат копия по посока на нападението, докато само с едно обръщане конницата щеше да защити и двата фланга едновременно. Всеки войник беше сложил шлема на главата си, без да забравя да му закачи боядисания плюмаж от конски косми, държеше щита си без предпазната кожа и носеше и двете си копия на рамо. Докато легионите стигнеха Цирта, никой не биваше и да помисля за отпускане.

На четвъртия ден, сиреч няколко часа, преди Мариевата армия да стигне Цирта, двамата царе отново нападнаха. Този път обаче Марий бе подготвен. Легионите бързо се построиха в карета, всяко от които заемаше своето място в друго по-голямо, а по средата се прибираха обозът и невъоръжените. Каретата се строяваха в две редици, предната клекнала, задната — права, за да се оздрави до крайна степен защитата. Както винаги, и сега Югурта разчиташе най-много на огромната си нумидийска конница, която трябваше като вълна да помете римските предни линии. Великолепни ездачи, нумидийците не използваха седло и юзди, нито носеха доспехи, а разчитаха на силата и бързоподвижността си, на храбростта и невероятното боравене със смъртоносните си леки копия и дълги мечове. Но нито нумидийската конница, нито тази на цар Бокх можаха да пробият през римските карета, за да достигнат уязвимия им център. Не можеха да им помогнат и пешаците, които напразно се хвърляха върху копията на легионерите, успели да удържат и най- силните напори на неприятеля.

Сула се биеше в предната редица, защото Марий можеше спокойно да командва сам, а почти не