Венец от трева (Част II: Разривът)

— Добре си свърши работата, Гай Марий — похвали го Сула напълно искрено.

След което офицерите се наредиха да пируват в чест на победата. Марий, Сула, помощниците им, сред които изпъкваше малкият Марий, горд с великия си баща, при когото служеше като кадет. „О, малкият се е научил да го гледат!“ — помисли си Сула и през цялата вечеря упорито гледаше в обратната посока.

Цялата битка започна да се претворява в приказките на пируващите, всеки се надпреварваше да обяснява кое точно как се е случило и накрая описанието на сражението се оказа едва ли не по-дълго от самото сражение. Но колкото повече амфори биваха обръщани, толкова повече разговорът минаваше от героичната тематика на чисто политическата, а това означаваше да се спомене името на консула Луций Цезар. Повечето младши офицери в Мариевата армия се оказаха дълбоко шокирани от намеренията на Цезар да раздаде римско гражданство на италийците; началникът им така и не беше отварял уста по въпроса, нищо че Сула го беше уведомил още във Фрегела. Чуха се различни мнения, но всички бяха като цяло против Цезаровия законопроект. Около масата седяха все хора, които в продължение на шест месеца бяха живели единствено заради войната, които бяха убивали и бяха гледали как убиват другарите им, които през цялото време не се бяха освободили от чувството как само личностните съперничества между римските управници им пречат да наберат скорост и да спечелят така желаната победа над врага. Всички онези, които предпочитаха да си стоят на сигурно в Рим, бяха окачествени като дърти бабички — весталки, начело с Филип, чието име беше на всяка уста, както и това на консула Луций Цезар.

— Юлий Цезарите са една огромна топка от нерви, готова всеки момент да се пръсне от напрежение — изказа мнението си зачервилият се от алкохола Марий. — Много жалко, че точно тази година първи консул се падна един от тях. Знаех си, че няма да издържи.

— Да разбирам ли по тона ти, Гай Марий, че ако зависи от теб, италийците няма да получат нищо? — попита го направо Сула.

— Бих предпочел да не получат нищо — отговори той. — Преди да се стигне до открита война, естествено нещата стояха другояче. Но щом човек се обяви за враг на Рим, то той се превръща автоматически в мой личен враг. И нищо не може да заличи тази вражда.

— И аз чувствам нещата по абсолютно същия начин — добави Сула. — И все пак, ако Луций Юлий успее да прокара законопроекта си през Сената и народното събрание, ще се намалят докрай шансовете Етрурия и Умбрия да минат на страната на врага.

— Прав си. Именно за да не се случи подобно нещо, Луций Катон Лициниан и Авъл Плоций си разделиха легионите, доведени от Секст Юлий. Единият се понесе към Етрурия, другият — към Умбрия, само и само да не позволят да се вдигне и там въстание.

— Самият Секст Юлий тогава какво прави?

Вместо Марий отговори синът му:

— Поема си въздух в Рим. В последното си писмо майка ми пише за „силно възпалени гърди“.

Сула се опита да го унищожи с поглед, но не му се удаде. Дори когато баща ти е главнокомандващ, нямаш право да се намесваш в разговора на по-висшестоящите.

— Не ще и съмнение, че с похода си в Етрурия Катон Лициниан силно увеличава шансовете си да спечели консулските избори за догодина — рече той. — Естествено, ако се справи със задачата, но не се съмнявам, че ще успее.

— И аз така мисля — съгласи се Марий и се оригна. — В крайна сметка задачата е съвсем скромна — тъкмо за човек със скромни възможности като Катон.

Сула се усмихна.

— Какво, Гай Марий, не го ли смяташ за достоен?

Той го изгледа учудено.

— Нима ти имаш добро мнение за него?

— Нищо подобно. — Сула също беше пил повече, отколкото му понасяше организмът, и вече минаваше на вода. — Между другото, какво ще правим ние самите отсега нататък? Вече сме септември, а мен ще ме повикат съвсем скоро обратно в Кампания. Бих искал по възможност да използвам каквото време ми остава за полезни неща.

— Не мога да повярвам, че Егнаций е подлъгал Луций Юлий да влезе в дефилето на Мелфа! — отново се обади невъзпитаният Марий Младши.

— Това е, защото не си пораснал достатъчно, момчето, ми да се убедиш колко е безгранична хорската глупост — обясни баща му. Личеше си, че вместо да го дразни, обаждането на сина му по-скоро го радва. След което се обърна към Сула. — След като Луций Юлий се е прибрал обратно в Теанум Сициниум и е изгубил цяла четвърт от армията си, не виждам закъде си се разбързал, Луций Корнелий. Може би искаш да му светиш на Луций Юлий? Предполагам, че са се намерили достатъчно добри души да го сторят вместо теб. Не, предлагам ти заедно да отидем в Алба Фуценция — плесна се той по крака и изпадна в някакво неразбираемо състояние, което някои биха нарекли смях, други — продължително оригване.

Сула замръзна на стола си.

— Добре ли се чувстваш?

За момент лицето на Марий почервеня, след това посивя, но скоро си възвърна естествения цвят и смехът се превърна в истински.

— След такъв славен ден, Луций Корнелий, не мога да не се чувствам добре! Та, както казвах, време е да влезем в Алба Фуценция, да премахнем обсадата, след което да се поразходим из Самниум… Ще оставим на Секст Юлий задачата да превземе Аскулум Пицентум, докато ние се занимаваме със самнитския бик. Да се обсаждат градове е пълна досада, никога не ми е било по сърце. — Той се закикоти доволно. — Няма ли да е прекрасно, ако един ден се озовем в Теанум Сидицинум и ти с галантен жест бръкнеш в пазвата си, за да подариш на Луций Юлий освободена Езерния? Колко ще ти бъде благодарен!

— Няма начин да не ми благодари до гроб, Гай Марий.

Най-сетне се вдигнаха от масата и сложиха край на веселбата. Сула и малкият Марий помогнаха на главнокомандващия да си легне. Младежът хвърли заканителен поглед на Сула и се измъкна навън, оставяйки го сам да се оправя с баща му.

— Луций Корнелий — рече провлачено Марий, — ела, ако обичаш, утре сутринта да ме събудиш. Искам да си поговорим двамата насаме. Уви, тази вечер не мога. Нали разбираш, това проклето вино…

— Сега се наспи добре, Гай Марий. Сутринта ще дойда да те вдигна.

Но на сутринта се оказа, че точно да бъде вдигнат Гай Марий, е най-трудното. Когато махмурлията Сула се вмъкна в сенчестото спално помещение на Мариевата палатка, той завари внушителната му фигура в абсолютно същото положение, както я беше оставил предната вечер. Сбърчи подозрително вежди и се доближи до спящия, изпитвайки крайно неприятно предчувствие. Че Марий беше жив, се разбираше по тежкото му дишане, чуващо се чак в преддверието на палатката. Когато се наведе над леглото, дясната ръка на Марий едва-едва помръдна и надигна чаршафа. Отдолу се показаха очите му, в които бе изписана такава уплаха, че буквално граничеше с безумие. От обездвижената си лява буза до напълно вдървения си ляв крак Марий отново бе станал жертва на парализата. Без дори да гъкне, камарата от мускули бе повалена на това легло от удар колкото невидим, толкова коварен и неизличим.

— Удар — с мъка промълви Марий.

Без дори да го съзнава, Сула протегна ръка и погали мократа от пот коса на болния. Чувстваше, че този човек най-после е заслужил любовта му; сега, когато се бе изнесъл завинаги от политическата сцена.

— О, бедни старче! — наведе той лице до Марий и допря устни до обляната му със сълзи страна. — Горкият! Най-сетне ти се видя сметката.

На което парализираният успя да отговори разбираемо:

— Още… не! Седем… пъти…

Сула подскочи назад, сякаш Марий се бе надигнал и го бе зашлевил в лицето. Прикри за миг очите си с ръка, за да избърше сълзите си и се засмя истерично.

— Или аз съм откачил, Гай Марий, или този път наистина е свършено с теб!

— Не… още — повтори с усилие той, в чийто проницателен поглед гневът изместваше страха. — Седем… пъти.

Сула отиде до покривалото, закриващо спалнята от преддверието, и така завика за помощ, сякаш го бе