Венец от трева (Част III: Омразата)

спасяват живота. От всички дошли в този ден на Марсово поле само две трети щяха да оцелеят. Когато Октавий дойде да се увери в успеха на акцията, няколко хиляди римляни, представители все на по-горните обществени прослойки, лежаха мъртви по тревата. Октавий обаче беснееше, и имаше защо. Изрично бе наредил Цина и народните трибуни да бъдат заклани най-напред, но дори хората, съгласили се да извършат подобно незапомнено престъпление, се подчиняваха на неписан закон: да се посяга на живота на действащи магистрати е светотатство.

По това време Квинт Лутаций Катул и брат му Луций Цезар се намираха в Ланувиум. Научиха за клането на Марсово поле, което историята щеше да запомни като Деня на Октавий, само няколко часа, след като то бе извършено, и веднага хукнаха към града, за да се срещнат с консула — убиец.

— Как можа? — питаше Луций Цезар и плачеше глас.

— Ужасно! Отвратително! — не сдържаше възмущението си Катул.

— Я стига сте се правили на набожни бабички! Много добре знаехте какво смятам да направя — отвърна им с презрение Гней Октавий. — Дори се съгласихте, че е необходимо да го сторя. И понеже не ви принуждавах да участвате, ми дадохте мълчаливото си съгласие. Нямате право сега да ми хленчите! Нали постигнах това, което искахте — сплаших центуриатните комиции. Никой от оцелелите не би посмял да гласува в полза на Цина. Каквото и да обещава той, никой повече няма да му се върже.

Катул Цезар, наистина потресен до дъното на душата си, изгледа консула с недоумение и с ненавист.

— Никога през живота си не съм гледал на насилието като на метод за политическа борба, Гней Октавий! Нито ще ти позволя да намесваш мен или брат ми в това кърваво злодеяние. Ние за нищо не сме давали мълчаливото си съгласие! Ако наистина съдиш от думите ни, че сме щели да те подкрепим, то това е било голямо заблуждение от твоя страна. Дори като казвам „насилие“, имам предвид по-невинни неща. А ти да заповядаш клане! Това не съм го сънувал и в най-жестоките си кошмари.

— Брат ми е напълно прав — рече на свой ред Луций Цезар, като избърса сълзите си. — Ти опозори всички ни, Гней Октавий. Излиза, че дори най-консервативните люде в Рим не се различават по нищо от Сатурнин и Сулпиций.

И понеже видя, че каквото и да каже, ученикът на Помпей Страбон дори няма да се усъмни в правотата на деянието си, Катул Цезар събра каквато гордост му беше останала и заплашително се надвеси над убиеца.

— Хората рисуват какви ли не картини за това, което се случва в момента на Марсово поле, консуле! Подобни ужаси не съм мислил, че ще станат някога възможни. Роднини на убитите да се ровят сред купища мъртъвци, за да намерят близките си и да ги отнесат до семейната гробница; същите тези опечалени граждани да се боричкат с убийците на родителите си, за да ги изкопчат от масовия гроб, изкопан между зеленчуците на няколко метра от Вия Лекта. Хиляди римляни не само че са били изклани без съд и присъда, но биват захвърляни в негасена вар без право на погребален ритуал, както изисква елементарната човещина. За няколко часа ти превърна гордия римски народ в сбирщина от безумни създания, стоящи по- ниско и от най-кръвожадните варвари на земята! Иде ми да съжалявам, че и аз не съм бил на Марсово поле, та дано се сложи край на мъката ми.

Октавий изсумтя пренебрежително.

— Никога не е късно, Квинт Лутаций, да си разрежеш вените! Не знам дали разбираш, но отдавна отминаха щастливите времена на твоите благородни предшественици. Този Рим, в който живеем, вече следва правилата, установени от братята Гракхи, от Гай Марий, Сатурнин, Сулпиций, Сула и Цина! Попаднали сме сред такъв невъобразим хаос, че нищо не е такова, каквото сме го мислили, че е. Ако не беше така, денят на Октавий просто би бил невъзможен.

Братята Цезари продължаваха да не вярват на ушите си. Излизаше, че консулът се гордее с деянието, с което влизаше в историята.

— Кой ти даде пари, за да наемеш убийците, Гней Октавий? Може би Марк Антоний? — попита Луций Цезар.

— Той също ми помогна доста. И не съжалява.

— Не се и съмняваме! Той си остава достоен потомък на Антониите! — изрече с погнуса Катул Цезар. Стана от мястото си и обърса ръце в дрехата си. — Е, свършеното е свършено, никой не може да върне времето назад. Но да не си посмял да свържеш и моето име към тези на съучастниците си, Гней Октавий! Тъй и тъй ме накара да се чувствам като Пандора, отворила кутията със злините.

Луций Цезар обаче се сети да попита и друго:

— А какво стана с Луций Цина и шестимата народни трибуни?

— Избягаха — отговори лаконично Октавий. — Разбира се, ще бъдат осъдени на изгнание. Да се надяваме това да стане скоро.

Катул Цезар се спря на вратата на Октавиевия кабинет и бавно се обърна.

— Не можеш да лишиш от империум действащ консул, Гней Октавий. Не забравяй, че всичко започна именно когато опозицията се опита да лиши консула Луций Сула от правото му да командва армията. Подобни неща не бива дори да се мислят! При това, забележи, никой не искаше Луций Сула да бъде лишен от длъжност. Защото това би било още по-немислимо. В римските закони няма прецедент консул, Сенат или народно събрание да лиши действащ куриатен магистрат от империум преди изтичането на мандата му. Още по-малко да го даде под съд. Ако знаеш как да подходиш, можеш да вържеш ръцете на народните трибуни, ако не ти харесват квесторите, можеш да ги обвиниш, че не си вършат работата. Можеш да ги изхвърлиш от Сената, да ги лишиш от обществения им ценз. Но не можеш с пръст да побутнеш консула или който да било друг куриатен магистрат. Докато не е изтекъл мандатът им, те стоят над закона, Гней Октавий.

Гней Октавий обаче продължаваше да не слуша гласа на разума.

— Сега, когато открих разковничето на успеха, Квинт Лутаций, мога да правя каквото си искам. — Когато и Луций Цезар стана, за да настигне брат си на вратата, консулът им подвикна: — За утре е свикано заседание на Сената. Препоръчвам ви да присъствате.

Рим не беше нито Ерусалим, нито Антиохия, затова не гледаше с особено добро око на пророците и гадателите. Доколкото така изискваше традицията, авгурите продължаваха да провеждат старите като света ауспиции, но като истински римляни и те знаеха, че от тях няма никакъв особен смисъл. Трябваше да се следва писаното в книгите и да не се отдава прекалено значение на знаменията.

И все пак в Рим живееше една личност, която можеше с ръка на сърцето да се представи за пророк. Този мистериозен човек принадлежеше на древната фамилия на Корнелиите и носеше името Публий Корнелий Кулеол. Откъде бе дошъл този унизителен прякор никой не можеше да каже; Кулеол вече беше в напреднала старост, а никой не си го спомняше без прякора му. Той се издържаше със скромните доходи, които му бяха осигурили братовчедите Сципиони, и често можеше да бъде видян на Форума, седнал на горното стъпало пред мъничкия кръгъл храм, посветен на Венера Клоацина. Храмът беше една от най- древните сгради е Рим — по-стар дори от Базилика Емилия, та затова впоследствие бе погълнат от нея. Кулеол не се правеше на Касандра, нито можеше да се нарече религиозен фанатик, затова ограничаваше интересите си единствено в области от голямо значение за държавата. Досега не бе предричал нито края на света, нито раждането на нов бог, по-могъщ от всички останали, затова пък бе познал войната срещу Югурта, нашествието на германите, бунта на Сатурнин, Съюзническата война, а накрая и войната срещу Митридат. За нея твърдеше, че ще продължи, колкото да се смени едно цяло поколение. Заради тези си успехи в гадателското поприще Корнелий Кулеол се радваше на популярност, достатъчна да измие позора от недостойния му когномен: „Кулеол“ искаше да каже „малки тестиси“.

На другия ден след завръщането на братята Цезари в Рим, рано при изгрев-слънце Сенатът се събираше на своето първо заседание след деня на Октавий. Никой от сенаторите не си спомняше да е вървял друг път с такъв страх по улиците. Досега, колкото пъти се бе стигало до кръвопролитие в Рим, то беше плод на нечии лични амбиции и избухваше, когато алчни за власт трибуни вдигнеха масите от Форума на бунт. Клането от Деня на Октавий обаче оставяше своя болезнен отпечатък върху съзнанието на всички сенатори; както и да се представеше цялата работа, народът неизбежно щеше да хвърли вината върху целия Сенат.