В римската армия имаше традиция пълководецът да свика на съвет целия офицерски състав, дори и най-нисшите чинове, но тя рядко се спазваше. Сега, когато Лукул привика при себе си и най-младшите офицери, никой не се учуди, понеже трибуните бяха все свадливи и недисциплинирани люде, на които никой генерал не би разчитал твърде много. Обикновено по време на сражение младшите военни трибуни служеха за свръзка на пълководеца с по-старшите, командващи легионите. С такива задачи отпрати Лукул младежите, с изключение на един — Цезар.
— Ти ни създаваш доста грижи, но забелязвам, че не бягаш от работа и държиш да се отличиш. Затова реших да ти възложа командването на отделна кохорта, в която съм събрал най-лютите войници на Фимбрия. Ще изчакате да установя къде е най-ожесточена съпротивата на врага и ще ви пратя тъкмо там. Твоя задача ще бъде като командир да обърнеш ситуацията в наша полза.
— Пиши се мъртъв — изрече с нескрито задоволство Бибул, щом се прибраха в квартирата.
— Не и аз! — заяви Цезар.
Габиний, който много го харесваше, изглеждаше доста разтревожен.
— Ще ми се да не се набиваше толкова в очи — ядосваше се той. — Да се беше научил да си кротуваш, нямаше да те нарочат всички. Лукул ти даде задача, каквито по принцип не се дават на младши трибуни, още повече че ти за пръв път участваш във война. Цялата му армия е съставена от Фимбрианци — хора, на които е забранено да се върнат в родината. Лукул неслучайно е събрал на едно място най-горещите глави и сега ти ги пробутва на теб! Дори да се налагаше да ти предаде командването на кохорта, трябваме да е от легионите на Терм.
— Всичко това ми е ясно — кимна с глава Цезар.
— Ама ти май изобщо не се тревожиш? — учуди се Руф.
— Не — заяви той. — Аз съм човек не само с талант, но и късмет. Сами ще се уверите. — Прибра меча и камата си в ножницата и канията, след което се насочи към стаята си. Докато се разминаваше с Бибул, изрече: — Не се страхувай, толкова си дребен, че врагът дори няма да те забележи.
— Ако не беше толкова самоуверен, може би нямаше да бъде толкова нетърпим — потръпна Лентул. — Утре ще е тежък ден, Нигер.
— Най-вече за Цезар. — Той се усмихна от задоволство. — Лукул го прати на сигурна смърт.
Пред стените на Митилена бяха докарани шест обсадни кули. Всяка от тях беше достатъчно солидна и широка, за да позволи на поне сто души да се изкачат едновременно на крепостната стена и да преодолеят всяка съпротива. За нещастие на Лукул защитниците на града си даваха сметка, че шансовете им срещу обсадните машини са по-малки, отколкото ако посрещнат нападателя в открито сражение.
Посред нощта той беше събуден от новината, че портите на Митилена са отворени и шейсет хиляди души се строяват в празното пространство между крепостните стени и защитния ров, който римляните бяха изкопали пред лагера си.
Затръбиха фанфари, забиха барабани и заспалият римски лагер за секунди се превърна в огромен мравуняк, из който тичаха войници и офицери. Лукул разполагаше с четирите легиона, които бранеха римската власт в Азия: двата легиона на фимбрианците и другите два на самия Минуций Терм. Войниците в армията на Терм нямаха нищо общо с фимбрианците и очакваха след края на службата си с почести да се приберат обратно в Италия. Тяхното присъствие под стените на Митилена напомняше на фимбрианци за жестокото наказание, което беше нов повод за недоволство сред осъдените на изгнание. Пред перспективата за открито сражение Лукул искрено се страхуваше да не би фимбрианци да започнат да изнудват събратята си, като просто откажат да се бият. А това още повече налагаше Цезаровата кохорта, в която бяха включени най-бунтовните елементи, да бъде изтеглена далеч от останалите.
Лукул разполагаше с двайсет и четири хиляди души армия срещу шейсет хиляди от страна на Митилена. Но в тези шейсет хиляди души влизаха старци и малки деца.
— Какъв съм глупак! — ядосваше се Лукул. — Трябваше да се сетя за това.
— Но това ни навежда на един друг въпрос? — каза мрачно Терм — Откъде са знаели, че ще атакуваме точно днес?
— Имали са шпиони, най-вече сред жените, предполагам — отговори Лукул. — Ще трябва да ги изколим всички след това. Но лошото е, че мракът не позволява да видим как точно са се строили. Ще трябва да ги държа на разстояние, докато измисля план за действие.
— Ти си голям тактик, Лукул — ободри го Терм. — Всичко ще се нареди.
Призори Лукул се изкачи на една от обсадните кули и огледа многобройните редици на врага; войските му на свой ред бяха излезли в ничията земя между града и римския лагер и се бяха строили пред защитния ров: за няколко часа заострените колове по дъното на ямата бяха махнати, да не би да изиграят лоша шега при евентуално отстъпление. Положението си имаше и добрата страна — за римляните това щеше да е битка на живот и смърт. Стените на лагера щяха да попречат на всякакво отстъпление. Не че Лукул се тревожеше за бойния дух на войниците си: дори фимбрианците, стига да бяха в настроение, щяха да се справят под негово командване.
Преди слънцето да е изгряло, Лукул се присъедини към войската си, заобиколен от младши и старши офицери.
— Няма да се обръщам към войската, така или иначе никой няма да ме чуе — ядосваше се той. — Затова всичко зависи от вас: как ще изпълните заповедите ми. За ориентир ще ползвате голямата северна порта на града — към нея ще бъде съсредоточен нашият удар. Армията ни ще се разтегне във формата на полумесец, като крилата ще излязат малко по-напред от центъра. Но вътре в получилия се кръг ще действа отделна бойна част, която ще поеме направо към градската порта. Това означава, че крилата трябва да стоят на една линия с тази фронтова част. Понеже не разполагам с конница, налага се крилата да действат като конница. Да бъдат бързи и да удрят тежко.
Лукул беше наобиколен от около седемдесет души, офицери и центуриони. Той не сваляше поглед от Цезар и центуриона, командващ бунтарската кохорта, която трябваше да попадне под стрелите. Лукул добре си спомняше името на центуриона — Марк Силий — грубо, недодялано парвеню, което винаги даваше тон на личните делегации, които фимбрианци неуморно пращаха на началника си. Сега имаше възможност да му отмъсти, нужно му беше само да оправдае отмъщението си с убедителна тактика. Сега трябваше да реши дали да се довери на кохортата, като я използва за ударен отряд — което означаваше почти сигурна смърт за всички войници, или да я скрие някъде из крилата, където да изчака. Лукул не се колеба дълго.
— Цезар и Силий, вие ще вземете вашата кохорта и ще я изведете в центъра на кръга. Ще имате задачата да тръгнете към градската порта. Ще удържите позицията, независимо от реакцията на врага.
Това реши Лукул, след което се залови да обяснява и на останалите какво трябва да правят.
— Боговете да са ни на помощ — процеди през зъби Силий в ухото на Цезар. — Този задник Лукул ми даде голям помощник, няма що.
Младежът беше свикнал да понася обидите на центурионите, без да се ядосва, и се засмя.
— А ако този помощник е прекарал две години в компанията на Гай Марий? Дали не е по-добре началникът ти да е слушал уроците на големия пълководец Марий, отколкото да бъде някой прехвален легат, който не може да различи крило от тил?
Гай Марий! Това беше име, което продължаваше да отеква като камбана в душата на всеки римски войник. Марк Силий изгледа изпитателно началника си, склонен да си промени мнението за него.
— И какъв ти е бил на теб Гай Марий, че си прекарал две години с него?
— Беше ми чичо. И имаше вяра в мен — отговори Цезар.
— Но ти за пръв път воюваш. А това е твоята първа битка.
— Ти май всичко знаеш, а, Силий? Е, да те осведомя още малко. Аз няма да ви изоставя за нищо на света. Но ако вие решите да ме изоставите, ще ви накажа до един — закани се младежът.
— Така да бъде — прие предизвикателството Силий и се запъти към частта си, за да предаде заповедите на останалите центуриони.
Лукул нямаше навика да си губи времето. В мига, в който офицерите получиха заповедите си и ги предадоха на подчинените си, той даде знак фанфарите да свирят. Ясно му бе, че врагът няма план за действие, че огромното множество на митиленската армия просто стои и чака под стените на града си какво ще предприемат римляните. И когато римските легиони тръгнаха напред, враговете им дори не помислиха да
