Любимци на съдбата (Част II: Властолюбци)

които бяха служили в римския лагер, но позволи на жените от Мислена да излязат на бойното поле, за да приберат труповете на близките си.

Цезар имаше още какво да учи. Така например се оказа, че разчистването на бойното поле отнема цял месец и много повече усилия, отколкото подготовката за сражението. Неговата кохорта — той вече я считаше за своя — беше решила, че младият трибун наистина заслужава доверието на Гай Марий (разбира се, Цезар не спомена пред никого, че това доверие се беше изразило в ръкополагането му за жрец), и охотно му се подчиняваше като на единствен свой командир. Няколко дни преди церемонията, на която пълководецът Лукул и провинциалният управител Терм щяха да връчат воинските отличия на героите в боя срещу митиленци, центурионът Марк Силий се яви пред двамата началници и публично се закле, че лично Цезар е спасил живота му в сражението и е помогнал на кохортата си да устои завоюваната позиция; така също се закле, че именно Цезар е спасил кохортата си от сигурна смърт.

— Ако беше легион, щеше да получиш венец от трева — каза Терм на Цезар, докато наместваше на голямата му руса глава венеца от дъбови листа. — Но понеже си командвал само кохорта, Рим не може да те награди с повече от корона цивика. — Той се замисли и продължи: — Даваш си сметка, Гай Юлий, че според новите закони гражданският венец те праща в Сената и ти осигурява всякакви граждански почести. По всичко изглежда, че Юпитер държи да те вижда в Сената! Мястото, което изгуби с напускането на жреческата длъжност, отново ти се предлага по силата на новите закони.

Цезар беше единственият участник в битката при Митилена, удостоен с такова високо отличие, затова и неговата кохорта единствена се окичи с така наречените фалери; самият Марк Силий получи пълен комплект от девет златни фалера, които гордо закачи на кожената си палатка. Той вече притежаваше девет сребърни фалера, пет широки сребърни армили и два златни торка, провесени на презрамките.

— Едно трябва да му се признае на Сула — каза Силий на Цезар, докато двамата се радваха заедно с останалите наградени войници на дървената трибуна и слушаха овациите на войската. — Забрани да се връщаме у дома си, но се показа достатъчно почтен да не ни отнеме отличията. — Той не криеше възхищението си от дъбовия венец на главата на Цезар. — Ти си роден войник, момченцето ми. Никога не съм срещал друг като теб.

А това, разсъждаваше по-късно Цезар, беше комплимент, много по-ценен от клишетата и баналните поздравления, които Лукул, Терм и легатите им сипеха по негов адрес по време на победния банкет. Габиний, Октавий, Лип и Руф искрено се радваха заради него, двамата Лентули си мълчаха, но Бибул, който по душа не беше страхливец — просто задачите му на куриер не му бяха позволили да се отличи, — не можа да се сдържи.

— Трябваше да се досетя — коментираше той. — В крайна сметка ти не си направил нищо, което някой от нас не би сторил на твое място. Само че не ние имахме късмета да се озовем на подходящото място в подходящия момент. Но ти, Цезаре, пак изкара късмет. Във всякакъв смисъл.

Цезар весело се засмя. Единствен Габиний се възмути.

— Това е просто начин да отречеш на другия заслуженото. Цезар веднъж засрами всеки от нас с работата, която свърши през зимата, втори път ни засрами на бойното поле, където пак свърши черната работа! Какъв късмет? Късметът няма нищо общо с такъв успех, завистлив глупако!

— О, Габиний, не се оставяй да те предизвиква — махна с ръка Цезар, който имаше добър повод да се покаже великодушен… Пък и съзнаваше как така още повече ще раздразни Бибул. — Във всичко си има елемент на късмет. Различен късмет за всичко. Това е знак, че съдбата си е харесала някого, а този някой може да бъде единствено човек с изключителни качества. Сула е човек с късмет. И той е първият, който го казва. Но почакайте! Късметът на Цезар ще стане пословичен.

— А този на Бибул ще се изпари съвсем — съгласи се успокоен Габиний.

— Може би — каза Цезар, но по тона му личеше, че изобщо не го вълнува.

Терм, Лукул, висшите легати и останалите офицери, включително младшите трибуни, се завърнаха в Рим в края на юни. Новият управител на Азия, Гай Клавдий Нерон, беше пристигнал междувременно в Пергам и бе поел властта, затова Сула позволи на Лукул да се прибере в родината, уведомявайки го предварително, че заедно с брат си Варон Лукул е бил избран за куриатен едил.

„Докато се върнеш у дома“ — пишеше Сула в заключение, — „изборите за едили вече ще са се провели. Извинявай, че не искам да ставам сват и на теб. Навярно си научил, че наскоро невестата на Помпей умря. Освен това ако наистина харесваш малките момиченца, скъпи Лукул, най-добре сам си върши мръсната работа. Рано или късно ще намериш разорен нобил, който да ти продаде невръстната си дъщеря. Но какво ще правиш, щом девойката порасне? Те всички порастват, нали знаеш?“

От цялата азиатска компания Марк Валерий Месала Руф се оказа този, около когото се завъртяха най- пикантните клюки. Сестра му, към която той се чувстваше особено привързан, била принудена от съпруга си да се разведе. През сълзи Валерия обясняваше на брат си как все така горещо обичала вече бившия си мъж, как мисълта за него не я била напускала нито за миг. По всичко личало, че той е човекът, пожелал бракът им да се разпадне. Защо, така и никой не разбра. Валерия Месала беше красива, интелигентна, добре възпитана, начетена, при това не можеше да мине за скучна и досадна; не клюкарстваше, не харчеше пари, нито се задяваше с чужди мъже.

Един от най-богатите люде в Рим умря в края на юни и двамата му синове организираха внушителни погребални игри в негова памет на Форум Романум. Двадесет двойки гладиатори, облечени в сребърни брони, излязоха да се бият, при това не едни след други, както беше обичайно, а на два пъти — в групови схватки от по десет души: траки срещу гали. Не беше нужно гладиаторите да са задължително траки или гали, това бяха просто бойни стилове — единствените, които се практикуваха по онова време в Рим, — а гладиаторите бяха професионалисти, взети от школите в Капуа. Сула пожела да се развлича, затова се освободи от задачи и отиде на Форума. Синовете на покойника бяха предупредени навреме и сглобиха специална ложа на предния ред, където диктаторът можеше да седи необезпокояван от множеството.

Римските обичаи не забраняваха на жените да присъстват на гладиаторски игри, нито да сядат редом с мъжете. Погребалните игри се смятаха по-близки до спортните състезания, отколкото до театъра. Марк Валерий Месала Нигер, все още на върха на успеха след победоносната пледоария на приятеля му Цицерон по делото на Секст Росций, реши да ободри сломената от мъка своя братовчедка Валерия Месала и я заведе да гледа гладиаторите.

Сула вече се беше настанил на почетното място на предния ред, когато двамата братовчеди се появиха и започнаха да си търсят места. Участниците в първата схватка вече бяха излезли на пясъчната арена и разгряваха в очакване двамата братя — организатори да дадат начало на игрите с молитви и жертвоприношение, каквото би угодило на духа на покойника. Но при подобни зрелища всеки се надяваше на съдействието на високопоставени приятели, а когато леля ти е била весталка, при това дъщеря на Метел Балеарик, проблеми за закъснелите нямаше. Цецилия Метела Балеарика отдавна беше запазила две места за младите Валерий в съседство с брат й Метел Непот, жена му Лициния и братовчед им Метел Пий (който беше консул по това време и се радваше на допълнителен престиж).

За да достигнат местата си, Месала Нигер и Валерия Месала трябваше да минат пред всички, които вече бяха насядали на втория ред, следователно и покрай диктатора. Той самият изглеждаше доста спокоен и отпочинал, може би защото блестящата тактика на Цицерон го беше освободила от всякакви угризения покрай проскрибциите… Също както го беше отървала от един още по-голям проблем — алчния Хризогон, който беше свършил на Тарпейската скала. Форумът беше пълен с народ, обикновените хора се бяха накачили по дърветата и по покривите на близките къщи, хората с влияние седяха по дървените трибуни край арената.

Типична за римските нрави беше прикритата злоба, с която публиката блъскаше и риташе, уж случайно, закъснелите, докато те се мъчеха да се доберат до местата си. Месала Нигер беше свикнал на подобно отношение, но бедната Валерия Месала постоянно се извиняваше. Най-накрая двамата младежи се оказаха зад самия диктатор; ужасна до смърт, да не би да го блъсне, Валерия отдалеч го беше загледала. Сула беше надянал смешната си перука, беше облечен в тържествена сенаторска тога и беше наредил двайсет и четиримата ликтори да седят на земята пред него. Докато минаваше, тя забеляза дебело влакно, закачило се съвсем на бялата тога на диктатора. Без да се замисли, тя го махна.

Сула никога не даваше израз на страха си пред хора, винаги създаваше впечатление, че е над всичко и