Любимци на съдбата (Част II: Властолюбци)

И ако това ти служи за утеха, мен лично ми е напълно безразлично кой с кого ляга, стига да служи на Рим!

— Не, не е утеха! — ядоса се Цезар. — Нито заради Рим, нито заради теб, нито заради Гай Марий бих продал честта си.

— Дори заради Рим, така ли?

— Ако Рим е това, което вярвам, че е, то тогава не трябва иска от мен подобни жертви.

— Да, това е добър отговор — кимна Сула. — Жалкото е само, че действителността понякога не се оказва точно такава. Рим, както ще откриеш някой ден, може да се окаже същата долна курва, както всички останали. Ти не можеш да се оплачеш от безпроблемен живот, но това, през което си преминал, е нищо в сравнение с онова, през което съм минал аз. Но и ти си като мен, Цезаре, усещам го! Усеща го и майка ти. Твоята чест е била опетнена. И ще трябва да се примириш с това. Колкото по-известен ставаш, колкото по- скъпоценна стане честта ти, толкова повече ще повтарят това, което се говори днес за теб. Както цял живот разказваха за мен, че съм убивал жени, за да вляза в Сената. Разликата между нас двамата е само в амбицията. Аз исках за себе си да стана просто консул, да се наредя сред най-знатните сенатори и евентуално да ме изберат за цензор. Това смятах, че ми се полага по право. Всичко останало ми се случи насила, все по вина на Гай Марий.

— И аз не искам нищо повече — погледна го изненадан Цезар.

— Не ме разбра правилно. Не говоря за заемане на длъжности, а за лична амбиция. Ти, Цезаре, искаш от себе си да бъдеш съвършен. Не бива нищо да ти се случи, което да докаже, че не си съвършен. Теб не те засяга това, че са те обвинили несправедливо, това, което те обижда, е, че подобен слух те лишава от възможността да бъдеш съвършен. Искаш неопетнена чест, съвършена кариера, съвършена биография. Всичко да си идва поред, когато трябва, както трябва. И защото изискваш от себе си да бъдеш съвършен, ще искаш подобно съвършенство и от всички останали — и когато околните се окажат несъвършени, ти ще ги захвърляш като ненужни боклуци. Ще изгориш заради желанието си за съвършенство, така както аз изгорях, за да си възвърна това, което смятах, че ми принадлежи по рождение.

— Аз не се смятам за съвършен!

— Не съм казал това. Не ме слушаш! Казах, че искаш да бъдеш съвършен. Обзет си от манията да бъдеш безупречно, математически съвършен. И това няма да се промени. Ти няма да се промениш. Но когато му дойде времето, ще се наложи да правиш каквото ти налагат обстоятелствата. И всеки път, когато обстоятелствата те направят по-малко съвършен, ще го приемаш като личен позор, ще проклинаш съдбата и себе си. — Сула взе някакъв свитък. — Това е указ, който ще закача утре на рострата. Ти си спечелил гражданския венец. Според моите закони това ти осигурява място в Сената, специално място в театрите или в цирка, както и публични аплодисменти всеки път, когато се появиш с венеца си на улицата. А от теб се изисква да носиш венеца си в Сената, в театъра и в цирка. Следващото заседание на Сената е след половин месец. Ще очаквам да те видя в Курия Хостилия.

С това разговорът приключи. Но когато Цезар се прибра вкъщи, установи, че Сула иска да го поздрави с още нещо: пред дома му чакаше едър дорест жребец с бележка, окачена на гривата:

„Няма нужда повече да яздиш муле, Цезаре. Имаш личното ми разрешение да ползваш услугите на този кон. Той обаче не е съвсем съвършен. Погледни му краката.“

Когато Цезар погледна, чак му стана смешно. Вместо да са заоблени като на всички други коне, копитата на дорестия жребец бяха разсечени на два отделни пръста, напомняйки повече на кравешки.

Луций Декумий потръпна от погнуса.

— По-добре да го заведеш в кланицата! — каза той. — Не ща повече да го гледам!

— Напротив — отвърна Цезар. — Той не става за дълга езда, понеже не може да се подкове. Но нашият малък Двупръстчо ще ме носи във всяко сражение, което водя! А в останалото време ще опложда кобилите ми в Бовила. Луций Декумий, това е за късмет! Аз трябва винаги да притежавам двупръсти коне. Така никога няма да изгубя сражение.

Майка му веднага усети колко се е променил синът й и започна да се чуди за какво ли тъжи. Всичко се беше наредило толкова прекрасно! Беше се завърнал с венец, а името му беше споменавано в официалните съобщения от провинция Азия. Дори я беше успокоил, че разходите му не са се оказали толкова непосилни за кесията му; цар Никомед му бил дал злато, а делът му от плячката в Митилена бил най-големият заради спечеленото отличие.

— Не разбирам — говореше Гай Маций, докато двамата с Цезар седяха на земята във вътрешния двор на инсулата. — Казваш, че са накърнили честта ти, а въпреки това си приел цяла кесия злато от Никомед. Не мислиш ли, че си сбъркал?

Цезар не би позволил на друг да му задава такива нетактични въпроси, но Гай Маций беше приятел от детинство.

— Ако обвинението ми беше отправено, преди да приема златото, да — отговори той. — Но бедният старец ми предложи кесията като дар на изпроводяк. Както всеки владетел — клиент на Рим трябва да постъпи с официалните представители на римската власт. Тъй като данъците, които плаща, са нещо отделно, то тази сума си остава за посланиците. — Цезар вдигна рамене. — Приех парите с благодарност. Животът в лагера е скъп. Аз самият не съм придирчив човек, но офицерът винаги е задължен да плаща своя дял — трябва да се харчи за вечери, за банкети, за луксозни стоки, каквито е прието да се ползват. Когато поръчваш вино, трябва да е от най-доброто, когато поръчваш храна — да е толкова скъпа, че чак смешно да ти стане… Няма значение дали аз самият ям хляб и пия бистра вода. След всичко онова, което ми наговори Лукул, ми идеше да върна парите, но си дадох сметка, че ако го сторя, ще обидя царя. Няма как да му обясня какво точно са говорили за мен Лукул и Бибул.

— Да, разбирам — въздъхна Гай Маций. — Знаеш ли, само се радвам, че не ми се налага да ставам сенатор или магистрат. Толкова по-приятно е да си обикновен конник!

Но подобно мислене Цезар просто нямаше как да възприеме, затова предпочете да не казва нищо. Вместо това върна разговора на темата за Никомед.

— Обещах му тържествено, че някой ден ще се върна, а това само ще подсили слуховете. По времето, когато бях Фламен Диалис, си мислех, че никой не се интересува от делата на младшите военни трибуни. Но не се оказах прав! Всеки е обект на клюки! Само боговете знаят с колко души е разговарял вече Бибул, колко души са подочули за отношенията ми с цар Никомед. Не бих се учудил, ако и Лукул се е захванал да разправя за мен. Или Лентулите. Например Сула знаеше всяка подробност.

— Той ти прави услуга — замисли се Маций.

— Така е. И не мога да разбера защо.

— Ако ти не знаеш, как да знам аз! — Заклетият градинар Маций забеляза два плевела и веднага посегна да ги изкорени. — Както и да е, Цезаре, на мен ми се струва, че ще трябва да се примириш с клюката. С времето на хората ще им омръзне да я повтарят. Така е с всички клюки на света.

— Сула твърди обратното.

Маций презрително изсумтя.

— Защото нещата, които се разказват за него, не са забравени? Е, хайде, Цезаре! Той е зъл човек. А ти не си. Не можеш и да бъдеш.

— Способен съм да убия. Всички мъже сме способни.

— Не съм казал, че не си. Разликата е, че Сула е зъл, а ти не си.

И това беше мнение, което Гай Маций цял живот щеше да споделя.

Сватбата на Сула мина и отмина; младоженците напуснаха Рим и заминаха да прекарат медения си месец във вилата на Сула в Мизен. Но диктаторът се прибра в града за следващото заседание на Сената, на което и Цезар се очакваше да присъства. Едва на двадесет години, той се оказваше един от новите сенатори, които Сула искаше да види в Курията. На двайсет години, а вече за втори път сенатор!

Би трябвало това да е най-щастливият ден в живота му. Щеше да се появи в препълнената зала с венеца от дъбови листа на главата; всички сенатори бяха длъжни да го посрещнат на крака и да му ръкопляскат, включително и старите, достопочтени държавници като Флак Принцепс Сенатус и Марк