Любимци на съдбата (Част II: Властолюбци)

нищо не го притеснява. Но когато усети как някой леко го докосва по рамото, той изведнъж потръпна, скочи от стола и се обърна назад — толкова бързо, че Валерия инстинктивно отстъпи и настъпи човека зад себе си. Забравяйки собствената си уплаха, Сула изгледа по-внимателно ужасената до смърт жена пред себе си — червенокоса, синеока, млада и хубава.

— Моля за извинение, Луций Корнелий — едва успя да изрече Валерия и прокара език по пресъхналите си устни. Така и не се сещаше как да се оправдае. Накрая реши да обясни: — Виждаш ли? Беше на рамото ти и си казах, че ако го взема, може да придобия и частица от късмета ти. — Очите й се напълниха със сълзи и тя добави: — На мен ми е нужен късмет!

Сула леко се усмихна, пое протегнатата й ръка и нежно притисна пръстите й около влакното.

— Запази го тогава и нека ти донесе желания късмет — рече той и седна обратно на стола си.

Но през цялото време, докато гладиаторите се биеха на арената, Сула постоянно се въртеше на стола си и току поглеждаше към Месала Нигер, Метел Пий и останалите от компанията; Валерия усещаше любопитния му поглед върху себе си, неловко му се усмихваше, след което се изчервяваше и бързаше да отмести поглед встрани.

— Коя е тя? — попита Сула приятеля си Пий, докато доволната от зрелището тълпа бавно се разотиваше.

Разбира се, всички около Валерия (а и не само те) бяха забелязали интереса на Сула към младата жена, затова Метел Пий дори не попита кого има предвид.

— Валерия Месала. Братовчедка на Нигер и сестра на Руф, който всеки момент ще се завърне от обсадата на Митилена.

— Аха! Колкото красива, толкова и благородна. Наскоро се разведе, доколкото си спомням?

— Съвсем неочаквано и без ясна причина. Доста е нещастна.

— Вероятно е била бездетна? — попита Сула, който вече се беше развеждал веднъж с подобно оправдание.

Прасчо направи пренебрежителна гримаса.

— Съмнявам се, Луций Корнелий. Предполагам, че съпругът й не го е бивало много.

— Хъм! — Сула се замисли, но изведнъж предложи: — Тя трябва да ми дойде на гости. Още утре, на вечеря. Покани Нигер и Метел Непот. Ти също си канен. Но други жени да няма.

И така, когато младшият военен трибун Марк Валерий Месала Нигер се прибра в Рим, той веднага бе повикан на аудиенция при диктатора. Сула мина веднага по същество: бил влюбен в сестрата на Руф и искал да се ожени за нея.

— Какво бих могъл да кажа? — оплака се Руф пред братовчед си Нигер.

— Че си щастлив да го научиш — отвърна му сухо Нигер.

— Така и казах.

— Добре!

— Но как ще го приеме бедната Валерия? Той е толкова стар и толкова грозен. А на мен дори не ми позволиха да я попитам!

— Ще бъде щастлива! Знам, че Сула не е приятна гледка, но практически е цар на Рим, освен това е богат като Крез! Ако не друго, то Валерия поне ще се почувства отмъстена за незаслужения развод — увери братовчед си Нигер. — Да не говорим колко благоприятно ще се отрази подобен брак на нас двамата! Доколкото разбирам, Сула се канел да ме направи понтифекс, а теб — авгур. Просто си дръж езика зад зъбите и благодари на съдбата.

Руф послуша мъдрия съвет на братовчед си и обяви пред всички, че сестра му намирала Сула за привлекателен мъж, за когото изгаряла от желание да се омъжи.

Помпей, който също беше поканен на сватбата, намери случай да поговори с диктатора насаме.

— Нещо късметът ми не може да се мери с твоя — мрачно изрече младежът.

— Да, като че ли не ти върви много с жените… — Сула изгаряше от удоволствие да посреща гости по подобни поводи и чувстваше близък целия свят.

— Валерия е много мила жена — каза за всеки случай Помпей.

Той го изгледа насмешливо.

— Какво, Помпей, да не ми завиждаш?

— Юпитер ми е свидетел, да!

— Рим е пълен с красиви аристократки. Защо просто не си избереш една и не отидеш да поискаш ръката и?

— Не ме бива за подобни сражения.

— Глупости! Ти си млад, богат, красив и известен — окуражи го диктаторът. — Просто поискай, Велики! Поискай! Голям глупак трябва да е, който и да е баща, за да ти откаже.

— Не ме бива за подобни сражения — повтори Помпей. Сула изгледа младежа повторно, този път по- внимателно; човек в неговото положение много добре разбираше какво всъщност караше Помпей да се колебае. Великият трепереше от страх да не би въпросният баща да му заяви, че потеклото му не е достатъчно знатно, за да се ожени за патрицианка като дъщеря му. Той беше амбициозен и винаги искаше най-доброто, но все пак си даваше сметка, че е просто някой си Помпей от Пицен и че много хора не биха погледнали сериозно на него. В крайна сметка се надяваше някой баща сам да се обърне към него. А такъв баща така и не се появяваше.

На Сула му дойде нова идея, една от онези големи шеги, които само той разбираше — като да назначи пелтека Метел Пий за върховен понтифекс.

— Имаш ли нещо против да е вдовица? — попита той и пламъчетата отново заиграха в очите му.

— Стига да не е стара, колкото републиката.

— Доколкото знам, на около двайсет и пет е.

— Напълно приемливо. И аз съм на толкова.

— Но тя няма зестра.

— По-важно е да има потекло, пари си имам достатъчно.

— Потеклото й — увери го с весел тон Сула — е безупречно и по двете линии. Вдовицата е плебейка, но знатна плебейка!

— Коя е тя? — попита Помпей. — Коя?

— Диктаторът се вдигна от кушетката и го изгледа отвисоко.

— Почакай да се нарадвам на собствената си сватба, Велики. Когато се върна, ела да ме попиташ пак.

За Гай Юлий Цезар завръщането се превърна в своего рода триумф, може би по-ценен, както той сам разсъждаваше, от всички истински триумфи, които един ден навярно щеше да ознаменува. Не само беше спечелил свободата си, но и си беше отмъстил, беше спечелил боен венец.

Сула веднага го беше привикал и той завари диктатора в прекрасно настроение; разговорът се състоеше точно преди сватбата му, за която цял Рим говореше, но неофициално. Затова младежът нищо не спомена за нея.

— Е, момче, ти наистина надмина себе си.

Какво се очакваше да отговори? Не биваше да се горещи, не и след горчивия опит с Лукул!

— Надявам се, че не, Луций Корнелий. Постарах се, колкото можах, но мога и повече.

— Не се и съмнявам, то ти е изписано на челото — изгледа го лукаво Сула. — Дочувам, че си успял да събереш някаква страховита ескадра във Витиния.

Цезар се изчерви и процеди:

— Направих каквото ми беше заповядано. Нищо повече.

— Май си ядосан на някого, а?

— Обвиненията, че съм проституирал, за да получа корабите, са напълно неоснователни.

— Нека ти кажа нещо, Цезаре — отвърна му диктаторът, чието старческо лице някак младееше от щастие; така поне се струваше на Цезар, който не го беше виждал повече от година. — И двамата с теб сме били жертва на Гай Марий, но ти вече се отърва от наследството му. А на колко години си? Двайсет?

— Точно така.

— А аз трябваше да търпя тормоза му до над петдесетгодишна възраст. Затова радвай се на късмета си.