ги атакуват. Бяха сигурни, че численото им превъзходство ще е достатъчно за победата.
Силий беше с труден характер, но това не му пречеше да преценява трезво нещата. Само за секунди цялата кохорта научи новината: началникът им бил някакво си момченце, но момченце, което е племенник на великия Гай Марий и великият Гай Марий лично го бил препоръчвал.
Цезар излезе сам пред кохортата. В лявата си ръка носеше тежкия правоъгълен щит, от ножницата се подаваше дръжката на меча му. Марий го беше учил, че мечът не бива да се вади, освен в последния момент — преди самия сблъсък с врага.
— Не трябва да си гледаш в краката, докато напредваш. Ако си извадил меча си предварително, можеш да се нараниш, независимо дали маршируваш, или тичаш — беше му обяснявал големият пълководец. — Представи си как вървиш с оголено острие напред и как се спъваш в камък или пропадаш в дупка. Много е опасно.
Цезар не се страхуваше от подобни неща. Дори не допускаше, че може да загине в бой. Освен това войниците му сами го ободряваха със своя боен марш:
Наистина забележително, разсъждаваше Цезар, докато наближаваха редиците на митиленци. Четири години, откакто Фимбрия се беше самоубил, четири години, през които същите тези легионери бяха воювали под командването на двамата Лициний: Мурена и Лукул. Фимбрия беше истински разбойник, но войниците му продължаваха да го смятат за единствен свой командир. Четири години не се нарекли лициниани и едва ли някога ще се нарекат. Не знаеше какви чувства са изпитвали към Мурена, но беше ясно, че ненавиждат Лукул! Е, кой ли не би го ненавиждал? Такъв тесногръд и високомерен аристократ. Дори не допуска, че трябва да спечели любовта на войниците си, за да побеждава. И не си дава сметка колко дълбоко греши.
В най-подходящия момент Цезар даде команда войниците да метнат копията си и залегна, да не би някое от хилядата остриета да се забие в него. Митиленци доста се уплашиха от изсипалия се град от желязо, което даде шанс на римляните да настъпят!
Цезар извади меча от ножницата си и го вдигна. В същия миг зад гърба му се чу как шестстотин римски легионери вадят на свой ред мечовете. Цезар вдигна щита високо пред лицето си. Късият римски меч, така нареченият гладий, не беше подходящ за размахване и сечене на глави от разстояние. Той трябваше да се използва по-скоро като кама, затова го държеше на височината на корема си.
Митиленци започнаха да отстъпват. Храбрата кохорта продължи марша си напред, без да позволи на враговете си да използват дългите си и тежки оръжия. Двете предни линии най-сетне се сблъскаха и римляните изтласкаха митиленци с щитовете си. Толкова силно блъскаха фимбриани, че скоро цялата кохорта се изгуби в морето от неприятелски войници, които наобиколиха предния отряд на Лукул.
Едва след като отстъпиха на известно разстояние, митиленци придобиха смелост, зарекоха се да си отмъстят на омразните римляни и се хвърлиха в бой, решени да умрат, но да не им позволят да завладеят повторно града им.
Цезар установи, че привидната уплаха на врага в началото е била по-скоро престорена. „Когато противникът те наближи, в никакъв случай не бива да се поддаваш на паниката, защото така само го улесняваш“ — спомняше си думите на Марий. — „Стигнат ли нещата до открит сблъсък, единственото решение е да нападаш. Да се сражаваш, сякаш си непобедим. Тогава в един момент враговете ще се огънат и ще отстъпят. А Цезар знаеше как да внуши страх у противника, как да се защитава от чуждите удари — и да напипва слабите места на врага, как да обмисля предварително всеки следващ свой ход.“
Оказа се, че е в състояние да разсъждава дори и сред най-ожесточените схватки; беше началник на една кохорта и трябваше да мисли за нея. Как обаче да се обърне да погледне следват ли го още войниците му? Нали веднага ще го ударят в гръб и ще го убият? Как щеше да си осигури удобна позиция, от която да наглежда подчинените си? Ръката му започваше да се уморява, но лекият меч и фактът, че не му се налагаше да го върти над главата си, го улесняваше; съвсем друго беше с гърците, които видимо се изтощаваха от постоянната нужда да се борят с тежките си оръжия. Лека-полека движенията на врага ставаха все по-затруднени и некоординирани.
Около Цезар умираха войници. С няколко резки движения той успя да отблъсне преките си противници. Щом го оставиха на мира, той скочи върху труповете. Краката му се оказваха уязвими под щита, затова пък останалата част от тялото му беше недосегаема.
Когато го видяха, войниците му нададоха радостни възгласи, които му подействаха ободряващо. Но си даде сметка, че кохортата му е напълно откъсната. Предният отряд на Лукул беше изпълнил задачата, но подкрепата от основните сили не се беше оказала достатъчно силна. Остров насред море от вражи войници, помисли си. Заради прищявката на Лукул. „Но ни ще устоим и няма да се дадем!“ — закани се младият офицер. И с няколко скока се озова при Центуриона Марк Силий.
— Откъснати сме. Свири строяване в каре! — заповяда Цезар на тръбача, който се биеше редом със знаменосеца.
Заповедта беше изпълнена бързо и забележително точно — това бяха наистина добри войници! Цезар и Силий си пробиха път към центъра на карето и обиколиха редиците на обградените си войници.
— Де да беше мулето ми с мен, щях да разбера какво става из другите сектори — тюхкаше се Цезар. — Но на младите офицери, дори да са началници на кохорта, не се позволява да яздят. А това е грешка.
— Няма проблем! — успокои го Силий, който вече гледаме на него с нескрито уважение, и подсвирна на близките войници. — Ще ти направим площадка от щитове.
Малко по-късно Цезар се извиси над главите на сражаващите се, качен на щитовете на четирима легионери.
— Внимавай да не те удари някое копие! — извика му центурионът.
Битката все още не бе решена в ничия полза, но тактиката на Лукул даваше резултат: врагът започваше да се огъва пред напредващите римски войници.
— Дайте ми щандарта! — изрева Цезар. Знаменосецът му го подхвърли и той го улови във въздуха, за да го размаха по посока на Лукул, яхнал белия си жребец. — Така поне ще покажем на главнокомандващия, че сме живи и че защитаваме позицията си, както ни е било заповядано — обясни Цезар, щом скочи обратно на земята. Междувременно бе размахал пръсти в грозен жест по адрес на двама злополучни копиехвъргачи-митиленци. — Благодаря за наблюдателната кула. Още не се знае кой ще спечели.
Съвсем скоро след това митиленци щурмуваха Цезаровата кохорта.
— Няма да издържим — поклати глава Силий.
— Ще издържим, Силий! — заповяда Цезар. — Хайде, действай!
Цезар се затича към мястото, където натискът беше най-силен. Заедно със Силий започнаха да помагат на войниците си. Тази надменна римска кохорта трябваше да бъде избита до крак, за да послужи за назидание на останалите римляни. Цезар усети нечия сянка до себе си, миг след това Силий отчаяно ахна. Как точно успя да отбие удара на човека, с когото сам се сражаваше, и да защити с щита си главата на центуриона, младежът сам не можа да си обясни — знаеше само, че е спасил другаря си от сигурна смърт.
Инцидентът сякаш отбеляза прелома в битката, защото след него лека-полека войниците на Цезар усетиха как напорът на митиленци намалява и на свой ред започнаха да настъпват. С цената на много усилия градската порта беше достигната; използвайки я да си пазят тила, фимбрианите се обърнаха с лице към далечния римски лагер. Всички ликуваха — от тази сигурна позиция никой не би могъл да ги помръдне.
Така и стана. Около час преди залез-слънце митиленци сложиха край на съпротивата. Бяха дали трийсет хиляди души убити, повечето от тях старци или невръстни момчета.
Със своите жестоки разбирания за справедливост Лукул нареди екзекуцията на всички местни жени,
