Любимци на съдбата (Част II: Властолюбци)

— Да не би да ме предупреждаваш, че аз не трябва да бъда ревнив?

— Ни най-малко — рече тя с примирителен тон. — Аз не съм майка си.

— Но дали ме обичаш?

— Да, много.

— А обичаше ли Марий?

— Никога. Гай Марий Младши не обичаше никого. За разлика от тебе. А обичливият човек е достоен за любов.

Това успокои Помпей и той се върна на предишната тема:

— Работата е там, Муция, че не знам как да се измъкна от положението. Излиза, че съм свръзка… Излиза, че съм най-долен сводник!

Муция се изкикоти.

— Наистина забелязвам, че си в доста затруднено положение, Велики.

— Как да постъпя?

— Както си постъпвал винаги. Хванеш ли се за някоя игра, не позволявай да те изхвърлят. Човек изпуска събитията от контрол тогава, когато започне да губи време в изящни сметки и скрупули. Затова не спирай и не се замисляй. И престани да се тревожиш как изглеждаш в очите на другите. Колкото повече мислиш за това, толкова по-зле ще изглеждаш, най-вече пред самия себе си.

— Значи просто да отида при нея и да я помоля?

— Именно. И все пак и аз искам нещо срещу съвета си Велики.

— Какво?

— Искам пълен отчет как е протекла срещата ти с Преция.

За щастие на Помпей оказа се, че сделката е била сключена в най-подходящия момент. Преция вече беше загърбила и него, и младия Марий, и беше изпаднала в състояние на безразличие и апатия, живеейки ден за ден, без да проявява интерес към нищо и към никого. Тя живееше прилично и държеше най-вече да запази и занапред независимостта си. Пък и беше достатъчно възрастна, за да страда от своите лични страсти. Подобно на много свои колежки в изкуството на любовта беше станала експерт по преструвките. Но в същото време беше безпогрешен съдник на човешките характери и имаше проницателен ум. Така че във всяка нова сексуална връзка тя беше властницата, убедена, че ще може да достави наслада, но и че ще държи здраво жертвата в капана. Това, което най-много й харесваше, бе да се меси в онези мъжки дела, които не се отнасяха до жените. А от всички подобни дела най-много я забавляваше политиката. За нея това беше място да си прояви интелекта и случай да си повдигне настроението.

Когато й съобщиха, че Помпей е дошъл да я види, тя не си въобрази, че бившият й любовник има намерение да поднови връзката им. Разбира се, и това не беше изключено, цял Рим знаеше, че жената на Помпей е бременна.

— Скъпи мой Велики! — посрещна го тя изключително любезно в кабинета си и му подаде двете си ръце едновременно.

Той допря устни и до двете, след което се оттегли на почтително разстояние от нея.

— Е, Велики? — попита тя с любопитство.

— Е, Преция! Явно при тебе всичко е наред…

Тъй нареченият таблин — кабинетът на господаря на дома, Преция държеше така да нарича стаята, — беше боядисан в светлосиньо и кремаво. Колкото до самата Преция, всяка сутрин тя посвещаваше доста грижи на тоалета си и се превръщаше в произведение на изкуството. Днес беше облечена в няколко ката фини воали в сиво-зелено, докато златистите й коси бяха на къдрици, които бяха толкова фини, че приличаха на истински, нищо че бе прекарала с часове пред огледалото, за да ги подреди. Гладкото й красиво лице носеше съвсем дискретен грим: Преция беше умна жена и знаеше, че щом Фортуна я е дарила с приятни черти, ще е грешка да ги крие под пластове грим, пък дори да е минала четиридесетте.

— Как я караш? — попита Помпей.

— Добре съм — физически, ако не и психически.

— Защо да не си добре психически?

Тя вдигна рамене и направи леко обидена гримаса.

— Как другояче да го кажа? Ти вече не идваш да ме забавляваш!

— Ами аз пак се ожених.

— За доста странна жена.

— Муция да е странна? Да, като се замисля, може би. Но аз я харесвам.

— Не се и съмнявам.

Помпей се замисли как точно да формулира молбата си и понеже нищо не му хрумна, предпочете да запази мълчание. Преция се беше излегнала на кушетката си и го наблюдаваше с леко подигравателно изражение. В ослепително сините й очи играеха злобливи пламъчета.

— Омръзна ми! — изведнъж рече Помпей. — Дошъл съм като пратеник, Преция. Не от свое име, а от чуждо.

— Колко интригуващо!

— Имаш си обожател.

— Имам си много обожатели.

— Не и като този.

— И кое го прави толкова различен? Да не питам и какво те накара да дойдеш да ме молиш от негово име!

Помпей се изчерви от срам.

— Работата е там, че аз имам нужда от него, не той — от мен. Затова съм дошъл да установя връзка от негово име.

— Това вече го каза.

— Скрий си змийското езиче, жено! Става дума за Цетег.

— Цетег! Брей, брей! — цъкаше с език Преция.

— Той е много богат, много разглезен, направо отвратителен — заяви Помпей. — Можеше и сам да си свърши мръсна работа, но му е забавно да знае, че аз съм се нагърбил вместо него.

— Това ще да е цената, която иска да платиш. Той държи ти да му станеш сводник.

— Именно.

— Сигурно имаш огромна нужда от него.

— Вместо да питаш, ми отговори! Да или не?

— Ти завинаги ли скъса с мен, Велики?

— Да.

— Значи и аз ще кажа „да“ на Цетег.

Помпей стана да си ходи.

— Мислех, че в такъв случай би казала „не“.

— При други обстоятелства би ми доставило удоволствие да ти откажа, но напоследък ми е скучно. Цетег е човек с влияние в Сената, а аз обичам да се обвързвам с хора с власт. Освен това забелязвам, че те ми повдигат самочувствието. Ще използвам Цетег и ще принудя всички, които имат вземане-даване с него, да се опитат най-напред да спечелят моето благоволение.

— Бррр! — Помпей побърза да си тръгне.

Не намери достатъчно смелост да говори лично с Цетег. Затова се срещна отново с Луций Марций Филип.

— Преция е съгласна — каза той направо.

— Прекрасно, Велики! Но защо ми изглеждаш толкова съкрушен?

— Защото ме изкара сводник пред цял Рим.

— О, сигурен съм, че не е имало нищо лично!

— И да е нямало, каква е разликата?