Скоро след този разговор Сула отново започна да повръща кръв. Тялото му бе изгубило жизнените си сили, съзнанието му тънеше във все по-непрогледен мрак. И колкото пъти се върнеше към реалността, Сула умоляваше Метробий да не позволи някоя прашинка от Гай Марий да се докосне до неговите останки, а след това питаше какво е любовта и защо той така и не я е познал.
Лукул пристигна навреме, за да го види как умира. Но Сула вече не можеше да говори, навярно дори не разбра, че верният му приятел е при него. Незабравимите му очи, които обикновено всяваха ужас, сега излъчваха примирение, безсилие и умора. Той едва дишаше и лекарят му трябваше да слага огледало пред устата му, за да се увери, че още не е умрял. Но изведнъж нещо се промени в погледа, зениците започнаха да се разширяват, светлите ириси се стопяваха и белотата им се изгуби в черните контури. Пред очите на всички присъстващи светлината в погледа на Сула угасна и черните му зеници останаха да се взират като в недоумение.
Луций Тукций се наведе и затвори очите му, Метробий сложи за всеки случай две монети върху тях, за да не отворят, а Лукул пъхна сребърния денарий в устата на покойника, за да има с какво да плати на лодкаря Харон.
— Умря след мъки — отбеляза Лукул, без да дава воля на мъката си.
Метробий заплака.
— Всичко, което постигна Луций Корнелий, е било с мъки. Не би могъл да умре безболезнено.
— Ще отнеса тялото му в Рим, където ще уредим държавно погребение.
— Той би се радвал. При условие, че бъде кремиран.
— Ще бъде кремиран.
Обезумял от мъка, Метробий тръгна да търси Валерия, която не бе намерила достатъчно сили да стои до самия край.
— Всичко свърши — съобщи й той.
— Аз го обичах — отвърна му тя тихо, сякаш се срамуваше. — Знам, че цял Рим говори как съм се омъжила заради парите и властта му, за да осигуря нови почести на фамилията си. Но той беше велик човек, а и винаги се е държал добре с мен. Аз го обичах, Метробий! Наистина го обичах!
— Вярвам ти.
Той седна до нея, хвана я за ръката и започна замислено да я гали.
— Какво ще правиш сега? — попита тя.
Метробий се сепна, погледна бялата й, изящна ръка — с дългите пръсти. Като че ли напомняше за ръцете на Сула. Е, след като и двамата са патриции…
— Ще замина.
— След погребението?
— Не, не мога да присъствам там. Представяш ли си как ще ме посрещне Лукул, ако се наредя сред опечалените?
— Но Лукул знае какво си представлявал за Луций Корнелий!
— Това ще бъде държавно погребение, Валерия. То трябва да мине тържествено, без нередности. Какво ще търси един гръцки актьор в тази среда? — Метробий вдигна рамене. Стига толкова злост. — В интерес на истината не мисля, е самият Луций Корнелий би желал да ме види сред опечалените. Колкото до Лукул, той е високопоставен аристократ. Това, което се случваше в Мизен през последните месеци, му позволи да задоволи някои от не дотам аристократичните си страсти към малките момиченца. — Болка се изписа на мургавото му лице. — Сула беше порочен, но поне не прекаляваше с пороците! Позволяваше всичко на Лукул, но сам никога не би сторил такова нещо!
— И къде ще отидеш?
— В Киренайка. Позлатеният заден двор на света.
— Кога тръгваш?
— Още тази вечер. Веднага щом Лукул замине за Рим тялото на Сула и къщата се успокои.
— Как ще стигнеш до Киренайка?
— През Путеоли. Сега е пролет. Ще има кораби за Африка, за Хадрумет. Оттам ще си наема транспорт.
— Можеш ли да си го позволиш?
— О, да, Сула не ме е споменал в завещанието си, но ми е давал много. Той беше странен човек в това отношение. Изключително стиснат, но не и с хората, които обичаше. Най-тъжното е точно това: че дори пред смъртта той продължаваше да се съмнява в способността си да обича. — Метробий вдигна поглед към лицето й и мрачният му поглед издаде, че го налягат по-тревожни мисли. — Ами ти, Валерия? Ти какво ще правиш?
— Ще се прибера в Рим. Щом погребението свърши, ще се завърна в къщата на брат си.
— Това — възрази й Метробий — може да се окаже лоша идея. Имам по-добро предложение.
Тя го изгледа с дълбоко недоумение.
— Какво?
— Ела с мен в Киренайка. Ще родиш детето и ще ме обявиш за баща. Който и да е истинският баща, за мене е без значение. Просто ми мина през ума, че Лукул също беше онази вечер, при това знае не по-зле от мен, че Сула не може да е бащата. Мисля, че в Рим те чакат големи беди, Валерия. Лукул ще те издаде. Така ще те дискредитира, а на него това му е нужно. От всички, които бяха тук през последните месеци, само ти си от висшето общество, следователно само ти ще можеш да свидетелстваш за неговите извратени вкусове.
— Богове!
— Трябва да дойдеш с мен.
— Но няма да ме пуснат!
— Няма и да научат. Ще съобщя на Лукул, че се чувстваш много зле и няма да можеш да пътуваш с траурния кортеж. Ще обещая, че ще те пратя преди самото погребение. Лукул в момента е твърде зает и няма да се сети отсега да мисли за собственото си деликатно положение. Затова ако ще бягаш, сега му е времето.
— Прав си. Той наистина ще ме издаде.
— Може дори да нареди да те убият.
— О, не!
— Ела с мен, Валерия. Щом Лукул тръгне за Рим, двамата с теб също си тръгваме. Никой няма да ни види. Никой дори няма да разбере какво точно се е случило с теб. — Той горчиво се усмихна. — В крайна сметка аз бях момчето на Сула, а ти, Валерия Месала, негова законна съпруга. Стоиш много над мен!
Но тя изобщо не смяташе, че стои над когото и да било. Още преди месеци се беше влюбила в Метробий, макар да разбираше, че той е неспособен да откликне на любовта й. Затова нямаше да му откаже.
— Ще дойда.
— Добре! Засега не мърдай оттук. Лукул изобщо не бива да те вижда. Събери малко багаж, но не повече, отколкото може да носи едно муле. Вземи само тъмни, най-обикновени дрехи и всички горни дрехи да бъдат с качулки. Трябва да приличаш на
Той излезе от стаята. Валерия Месала остана сама да гадае какво крие бъдещето, което само за няколко минути се оказа съвсем различно от това, което цял живот беше предполагала. Валерия никога не си беше давала сметка каква опасност представлява за Лукул и знаеше, че има за какво да благодари на актьора. Да замине с него означаваше сама да се подложи на терзания, докато го гледа как се люби с други мъже, вместо да се люби с нея; но той щеше да приеме детето за свое и тя щеше да има семейство; а може би с времето съвместният живот щеше да накара любимия й и да обърне внимание на съпругата си. Да, това беше по-добро решение, отколкото никога повече да не го види! По-добро и от смъртта. Без да знае защо, тя винаги беше изпитвала страх от ледения и надменен Лукул. Сега разбираше истинската причина.
Стана от стола и започна да рови из множеството сандъци да намери някоя по-скромна роба. Пари нямаше, затова пък притежаваше скъпи бижута. Изглежда, Метробий имаше достатъчно пари, затова щеше да гледа на нейните бижута просто като на зестра.
Киренайка! Позлатеният заден двор на света. Звучеше прекрасно.
