да се добере до управление на провинция. Разбира се, тази заветна провинция можеше да донесе големи облаги, но Долабела беше страхлив; затова, едва като Верес му бе доказал колко е способен и добронамерен, той бе въздъхнал с облекчение.
Докато двете групи управници пътуваха заедно за Мала Азия, Верес се преструваше, че изобщо не се вълнува от гръцките скулптури. В Атина изкушенията бяха почти неустоими, но Тит Помпоний Атик беше застанал като някакъв огромен паяк насред атическата паяжина и не даваше никому да припари. Благодарение на финансовите си резерви и роднинските си връзки с Цецилий Метелите и многото подаръци, които поднасяше на атиняни, Атик се оказвате човек с влияние, когото би било неразумно да предизвикващ. А всички знаеха с каква ненавист се отнасяше към грабителите на произведения на изкуството.
След Атина пътищата на Долабела и Клавдий Нерон най-сетне се разделяха. Клавдий бързаше да стигне Пергам и да се залавя за работа, понеже не се доверяваше много-много на местните. И докато Клавдий Нерон бързаше за Мала Азия, корабът на Долабела си направи една приятна разходчица до остров Делос.
Преди Митридат да нахлуе в Римска Азия и Гърция девет години по-рано, Делос беше център на търговията с роби в целия свят. На острова големите търговски кантори си разменяха робите, там търговците посрещаха и пиратите от Източното Средиземноморие, които бяха най-сигурните снабдители със скъпоценната стока. На острова около двайсет хиляди роби сменяха дневно притежателя си, което не означаваше, че тези двайсет хиляди роби бяха задължително докарвани, разтоварвани и наново натоварвани на корабите в делоското пристанище. Търговията се осъществяваше с помощта на документи — от договори за преотстъпване на собственост до договори за освобождаване на парични средства. Само най-специалните роби бяха водени на самия Делос; островът беше владение на търговците, не на стоката, с която търгуваха.
На Делос навремето работеше голяма римо-италийска колония, също така много александрийци и евреи. Най-голямата сграда в Делос беше римската агора, в която се помещаваха канторите на всички римски и италийски търговци. Но в последно време мястото беше разорено и почти изоставено, както бяха изоставени и множеството богаташки домове на западния бряг на острова — там, където вятърът беше по-слаб и животът — по-приятен. По склоновете на планината Кинт, на добре оформени тераси, се издигаха храмове и олтари на всички онези многонационални божества, които търговците бяха внасяли със себе си, докато островът се радваше на закрила от страна на Селевкидите в Сирия или Птолемеите в Египет. От тях светилището на Артемида, сестрата на Аполон, се намираше в най-голяма близост до по-малкото от двете пристанища — така нареченото Свещено пристанище, където акостираха само корабите на поклонниците. На север от светилището да Артемида се издигаше внушителният с размерите си храм на Аполон — голяма, красива сграда, натъпкана догоре с произведения на изкуството. А между храма на Аполон и Свещеното езеро се намираха известните мраморни лъвове от Наксий, които обграждаха пътя за шествия между светилището и езерото.
Верес нетърпеливо започна да обикаля острова. Посещаваше храмовете, чудеше се пред статуята на Артемида Ефеска, окичена с огромни бичи тестиси, които напомняха на провиснали женски гърди, цъкаше с език пред богинята Ма от Комана, пред Хеката Сидонска, пред Серапис Александрийска, прехласваше се от позлатените релефни изображения на божествата, от обсипаните със скъпоценни камъни владетелски тронове, на които, както изглеждаше, царете са седели с кръстосани крака — толкова огромни му се виждаха. Но това, на което наистина не можа да устои, бяха две скулптури в храма на Аполон. Едната изобразяваше група от три фигури: сатирът Марсий, който свири на дървената си флейта пред възторжения Мидас и разгневения Аполон. Другата беше от злато и слонова кост и изобразяваше богиня Лета с двете си деца на скута. За нея се смяташе, че е дело на самия Фидий, най-големия майстор на слоновата кост. И понеже двете скулптури не бяха обемисти, през нощта преди отплаването Верес и четирима роби се вмъкнаха в храма, свалиха скулптурите от пиедесталите им, завиха ги и ги отнесоха в трюма на кораба — при останалия багаж на Гай Верес.
— Започвам да се радвам, че Архелай е опустошил острова. А след него — и Сула — сподели доволен Верес пред Малеол на сутринта. — Ако търговията с роби бе в своя разцвет, както преди години, нямаше как човек да мине незабелязан, пък дори и посред нощ.
Малеол не беше много сигурен за какво точно му говори Верес, но изражението му не му вдъхна смелост да попита. Но само няколко часа по-късно той всичко узна, защото изведнъж се беше вдигнал насрещен вятър, който попречи на кораба на Долабела да отплава. Преди да успеят да напуснат пристанището, жреците от храма на Аполон бяха дотичали да се оплачат пред пропретора Долабела от изчезването на двете най-ценни скулптури на божеството. След като Верес толкова време беше прекарал около тях и след като всички го бяха забелязали, съвсем естествено жреците обвиняваха него за кражбата. Малеол с ужас трябваше да си даде сметка, че обвинението е напълно оправдано. Той харесваше Верес и не му беше лесно да отиде при Долабела, за да му съобщи за казаното сутринта, но дългът го призова. Когато научи за кражбата, Долабела лично настоя пред Верес да върне скулптурите.
— Това е родното място на Аполон! — трепереше от ужас. — Не можеш да крадеш точно оттук. Ще ни сполети смъртоносна болест.
Ще не ще, Верес трябваше да преглътне яростта си и да „върне“ статуите, като просто ги преметне през борда на кораба на каменния бряг. Малеол скъпо щеше да плати, обеща си тържествено той… За огромна изненада на Малеол Верес отиде да му благодари, — че е попречил на злодеянието.
— Изпитвам такава слабост към произведенията на изкуството, че понякога изпадам в подобни недопустими ситуации — плачеше той. — Благодаря, благодаря!
Но Верес нямаше да позволи втори път да го отклонят от желанията му. В Тенедос (където Долабела се отби заради ролята, която островът бил играл в Троянската война) Верес си прибра изображението на самата Тенера — изящна дървена статуетка, толкова стара, че почти не приличаше на човешко дело. Той бе разработил съвсем нова политика. Когато си присвоеше някой шедьовър, просто отиваше при колегите си и без да се срамува, им заявяваше в лицето: „Искам го, значи трябва да го притежавам!“ И докато Долабела и Малеол въздъхваха и вдигаха рамене, той прибираше новата скъпоценност в трюма. Никой от двамата му спътници не желаеше да сее раздор в самото начало на тяхното дълго сътрудничество. Историята се повтори и в Хиос, и в Еритрея; но Верес знаеше, че трябва да върши услуги и на спътниците си: с всяка нова спирка Долабела и Малеол се оказваха все по-обвързани с незаконните деяния на висшия легат; и ако за Долабела това не беше кой знае каква новост, за Малеол беше наистина странно изживяване. Затова когато Верес реши да отмъкне всичко от храма на Хера на остров Самос, той успя да убеди Долабела да наеме втори кораб… И да заповяда на хиоския адмирал Харидем с петпалубния му боен кораб да ескортира лично малката флотилия на управителя до столицата на Киликия Тарс, да не би по пътя лоши хора — пирати да сложат ръка на спечелената с толкова труд колекция! Халикарнас се лиши от няколко статуи от Праксител — последният рейд, който Верес организира на територията на Римска Азия. Но Памфилия изгуби завинаги легендарния Арфист, изваян от Аспенд, както и повечето от богатствата на храма на Артемида в Перге. След като се увери, че статуята на самата богиня не представлява кой знае какъв успех, Верес се задоволи само да съблече златното й наметало и да го разтопи на кюлчета злато.
Най-накрая пристигнаха в Тарс, където Долабела с удоволствие се нанесе в двореца на управителя, докато Верес си нае отделна вила, в която можеше да нареди безценната си колекция. Той изпитваше искрено възхищение от изкуството, смяташе да се наслаждава дълго време на своите експонати и дори не помисляше да търси финансово облагодетелстване чрез разпродажби.
Гай Публиций Малеол беше доволен от удобната си къща на брега на река Кидън. Там той разопакова багажа си, включително сребърните сервизи и торбите със злато. Отсега си правеше планове как ще увеличи състоянието на семейството, като предлага срещу главозамайващи лихви пари на онези, които не намерят по-законни източници на средства. В тази насока симпатичният Верес прояви голямо разбиране и голямо съдействие.
Съвсем скоро Долабела се изгуби в рая на своите отдавна мечтани плътски изживявания, и то в съвсем буквалния смисъл: от разните стимулиращи средства, които неуморният Верес му доставяше, съзнанието му често плуваше във въображаеми екстази, та управлението на провинцията лека-полека мина в ръцете на висшия легат и квестора. Верес си даде сметка, че за бъдещата му кариера няма да е добре да закача богатствата на самия Тарс, но затова пък използва времето, за да намисли зловещо отмъщение за Малеол.
