— Той почти ще проговори — каза Цезар, когато Сула най-после му позволи да седне и е тихо ръмжене се настани в скута му. Той го погали. — Сула, старче, никога не съм си представял, че толкова ще се радвам да ти видя грозната муцуна!
Собствените му родители, размишляваше същата вечер Цезар, излегнал се с дрехите на кревата, винаги са били крайно резервирани и към него и помежду си. Баща му не се задържаше вкъщи, но дори когато се прибираше, повечето време водеше някаква мълчалива война с жена си, вместо да установи по-топли отношения с децата си; майка му пък, със своята мания да бъде винаги справедлива, строга и критична, правеше невъзможен всеки по-близък контакт. Може би, разсъждаваше Цезар сега, на това се дължеше необяснимото, но очевидно отрицателно отношение на баща му към Аврелия — на нейната неспособност да установи физическа близост, с когото и да е. Това, което младежът все още не можеше да възприеме, беше пълното разочарование на баща му, че съпругата му даваше под наем жилищната сграда, която притежаваше. За него това беше абсолютно недопустимо за една римска аристократка. Разбира се, нито Цезар, нито сестрите му си спомняха Аврелия друга, освен хазяйка на голяма жилищна сграда. Те не можеха да проумеят колко чуждо изглежда подобно поведение в очите на баща им, израснал в съвсем различна среда. Единственото, с което можеха да си обяснят отношенията между своите родители, беше това, което като малки деца вълнуваше тях — прегръдките и целувките. Как можеха те да знаят колко сладки и приятни бяха нощите, които майка им и баща им прекарваха заедно в стаята си? Когато у дома научиха ужасната новина за смъртта на Гай Юлий Цезар — дошла заедно с урната с прахта му, — първата реакция на Цезар бе да прегърне майка си и да я успокои. Но тя се беше отдръпнала и със строгия си тон му беше напомнила да не забравя кой е. Подобни думи все още можеха да го засегнат — до деня, когато Цезар най-сетне не свикна с онази резервираност, която му бяха налагали от самото рождение. Оттогава той престана да очаква друго отношение от страна на майка си.
Може би, мислеше си сега Цезар, това беше просто поредният знак за една закономерност, която той отдавна беше забелязал — децата винаги искаха от родителите си това, което те не желаят или не могат да им дадат. Майка му беше безценно съкровище, Цезар най-добре от всички го знаеше, също както знаеше колко много я обича. И колко много неща дължи на нея, задето цял живот му беше показвала грешките и слабостите… Да не говорим и за безценните съвети, които му даваше не толкова като майка, по-скоро като приятелка.
И все пак… И все пак. Колко прекрасно би било, ако го посрещаха у дома с прегръдки и целувки, без всякакви задръжки, така както Никомед и Орадалтида го бяха посрещнали днес. Цезар не искаше от родителите си да заприличат на сегашните му домакини; той просто си представяше колко хубаво би било, ако царят и царицата
Унесен в тъжни мисли, Цезар заспа и на другия ден светлината на утрото му напомни за какви глупости е мислил цяла нощ.
Цезар беше пристигнал в Никомидия през октомври и нямаше намерение да заминава скоро — за огромна радост на царя и царицата, които нямаха нищо против да угодят на неговите прищевки, включително посещения на Горион, Песин или мраморните кариери на остров Проконес. Всичко вървеше нормално до един декемврийски ден, когато им бе отправена една доста странна и трудна за изпълнение молба.
През март новият управител на Киликия Долабела Младия беше отпътувал от Рим за провинцията си, придружен от двама други римски нобили и цяла свита от държавни служители. От двамата благородници по-важният беше висшият легат Гай Лициний Верес, а по-маловажният — квесторът Гай Публиций Малеол, който получи назначението си след теглене на жребий.
Малеол беше от хората, възползвали се първи от законите, с които Сула целеше разширяването на Сената, и постъпи във височайшата институция веднага щом бе избран за квестор. Но това не значеше, че е „нов човек“; в семейството му имаше дори един консул, в атрия на дома му стояха восъчните маски на поне неколцина славни предшественици. Но с много пари Малеол не можеше да се похвали. Само няколкото сполучливи покупки по време на проскрибциите бяха позволили на семейството да вложи повече надежди в бъдещето на трийсетгодишния Гай, който да възстанови изгубения престиж на рода, като се добере до заветната консулска длъжност. Като си даваха сметка колко скромна е квесторската заплата и колко скъпи са вкусовете на Долабела, майката и сестрите на Малеол разпродадоха бижутата си, за да му напълнят кесията. Той самият смяташе да прибави и от себе си нещо, щом стъпи в заветната провинция. Най-накрая жените в къщата стигнаха до там с материалните жертви, че натъпкаха в багажа му семейните прибори от злато и сребро. Когато Малеол даваше банкети в чест на управителя, разсъждаваха дамите, семейните прибори само щели да повдигнат авторитета му.
За съжаление Гай Публиций Малеол не бил чак толкова умствено надарен, колкото по-известните си предци; той бил известен по-скоро с наивното си добродушие, което не му обещаваше добри мигове в компанията на мошеници като Долабела. Висшият легат Гай Верес веднага бе усетил с що за човек си има работа и преди да са заминали от пристанището в Тарент, той вече беше спечелил изцяло доверието на Малеол. Квесторът нямаше никакъв повод да се съмнява, че Гай Верес е почтен и добронамерен човек.
Цялата група пътуваше за Азия в компанията на друг провинциален управител — Гай Клавдий Нерон, който щеше да властва в Римска Азия. Клавдий Нерон принадлежеше към славната патрицианска фамилия, но Нероните се славеха едновременно като по-богати от братовчедите си Пулхери и като доста по-глупави и неспособни.
Гай Верес се беше отправил на изток с големи амбиции, разбира се, чисто материални. Благодарение на предварителната информация, с която разполагаше, Верес бе успял да натрупа голямо състояние за сметка на проскрибираните земевладелци в района на Беневент, но това не му донасяше удовлетворение. За него голямата страст на живота бяха произведенията на изкуството. Проскрибираните люде от Беневент не можеха да се похвалят с кой знае какви вкусове, те спокойно се задоволяваха с жалките неаполитански копия на Праксител или Мирон, най-вече щом ставаше въпрос за сантиментални скулптурни групи с повечко нимфи. Известно време Верес се бе надявал в списъците с проскрибциите да се озове и внукът на известния богаташ — любител на изкуството Секст Перквициен: Перквициен се славеше като най-големия познавач сред конническото съсловие, при това дейността му в Азия му беше позволила да събере колекция, превъзхождаща навярно и тази на Марк Ливий Друз. Обаче внукът на Секст Перквициен се оказа племенник на Сула и дядовото наследство си остана за него.
Макар че семейството му не беше много знатно и влиятелно — баща му беше обикновен педарий без право на изказване в Сената, а дядо му и с това не би могъл да се похвали, Верес се беше издигнал на забележителни висоти благодарение на вродения си инстинкт да застава винаги на страната, където са парите, и да убеждава разни влиятелни хора, че могат да му се доверят. Навремето лесно бе излъгал Карбон, но след това със Сула задачата се оказа невъзможна. Все пак и той се бе възползвал от услугите му, като го прати да разори Самний. За нещастие и Самний беше изключително беден откъм произведения на изкуството; колкото и пари да трупаше Верес, съдбата още не го беше ощастливила с това, което най-много го привличаше.
Единственото място, където си струваше да опита, мислеше си Верес, беше изтокът, където можеше да открие статуи и картини. Затова когато Сула тегли жребия за провинциите, Верес реши да си пробва късмета и се зае да спечели младия Долабела на своя страна. Братовчедът Долабела беше управител в Македония — доста обещаваща провинция по въпроса за произведенията на изкуството, — но той си знаеше интереса и нямаше да се поддаде толкова лесно на внушения. Гай Клавдий Нерон, който щеше да управлява Азия, пък беше сравнително почтен човек. Което оставяше един-единствен избор — Гней Корнелий Долабела Младши, управителя на Киликия. Идеална партия при условие, че той бе не по-малко алчен и лишен от скрупули от Верес, при това се отдаваше на най-гнусни сексуални извращения. Нещо повече, Верес бе дочувал, че имал вкус и към разни вещества, които допълнително увеличавали половата му мощ. Много преди двамата да заминат за изток, той вече бе доказал приятелските си чувства към Долабела, като се превърна в негов сводник и снабдител едновременно.
Късмет, мислеше си Верес. Фортуна го облагодетелстваше! Хора като младия Долабела рядко се намираха, пък дори да се срещаха, рядко се издигаха толкова високо в обществото. В интерес на истината, ако не беше старият Долабела да командва армии и да печели битки за Сула, братовчед му никога нямаше
