В сравнение с погребението на Сула някогашният му триумф изглеждаше скромен. Двеста и десет носилки се огъваха под огромните количества балсами и аромати, които жените на Рим доброволно бяха дарили за погребението на някогашния си любимец. И понеже тялото на покойника до такава степен се беше сгърчило и свило заради загубата на кръв, че не можеше да бъде изложено на показ няколко скулптори се бяха заели да изваят статуя на диктатора от канела и тамян. Статуята изобразяваше Сула легнал на собствения си ковчег, предшестван от един ликтор, и той направен от благоухания и подправки. Бяха построени множество сцени, на които се изобразяваха всички паметни деяния на Сула, като се изключат тайните му занимания през първите трийсет и три години от живота му. На една от платформите се представяха забележителните мигове след битката при Нола, когато непознат центурион връчваше венеца от трева на покойника; на друга Сула се беше надвесил над треперещия от страх Митридат, който подписваше договора от Дардан; на останалите диктаторът печелеше сражения, пишеше закони, залавяше Югурта, екзекутираше марианците на Карбон пред Колинската порта. Специална волска кола беше натоварена с повече от две хиляди златни венци, които му бяха връчвали градове и племена, царе и господари от цял свят. Предшествениците на покойника, облечени в черно, се возеха на черни колесници с позлатени ръбове, докато пухкавите близначета — петгодишните Фауст и Фауста — вървяха сред опечалените.
Денят беше горещ и задушен, очакваше се да завали. Но най-голямото траурно шествие, което Рим познаваше, все пак се състоя. Оплакваните тръгнаха от дома на Сула, който гледаше към Големия цирк, проправиха си път надолу през Велабрума до Форум Романум, където Лукул — известен с красноречието си — прочете траурно слово от рострата. До оратора стоеше чудесно замисленият ковчег: отгоре ухиленият лъхащ на тамян и канела Сула с фалшивия ликтор — отдолу — обезобразеното тяло на покойника. За втори път през последните три години цял Рим се събираше, за да плаче за родителите на двете близначета, затова тълпата избухна в гръмки аплодисменти, когато Лукул обяви, че ще бъде попечител на сирачетата и те от нищо няма да се лишат. Хората с насълзени очи наблюдаваха двете дечица. Може би сълзите скриха от всички факта, че близнаците изобщо не приличат на великия си баща, а са копия на представителния, но не дотам забележителен Квинт Цецилий Метел Нумидик — чичо на покойната им майка. Когото баща им бе наричал Прасето… И когото беше убил просто ей така, от яд, че Аврелия е отблъснала любовта му.
Като че ли някаква магия се беше спуснала над града, та дъждът все така отказваше да рукне от натежалите облаци. Шествието пое нагоре по Клив Аргентарий пред Фонтиналската порта, зад която се издигаше огромното крайградско имение — собственост допреди години на Гай Марий, — и излезе на Марсово поле. Гробницата на Сула вече чакаше. Издигаше се встрани от Вия Лата, недалеч от празното пространство, където се събираха центуриатните комиции. В деветия час на деня ковчегът бе поставен на голямата клада. Между треските и гредите беше изсипано съдържанието на двеста и десетте носилки с подправки, благоухания и помади. Сула никога приживе не бе ухаел толкова прекрасно, колкото сега, когато изгаряше пред очите на своите съграждани.
В същия миг, в който запалените главни на робите подпалиха основите на кладата, се надигна силен вятър. Грамадата от дърва се срути и от разпаления огън се разхвърчаха искри. Оплаквачите закриха лица и отстъпиха назад. И тогава, когато огънят погълна всичко, дъждът най-сетне се изля над полето. Порой като из ведро бързо изгаси въглените, така че гробарите успяха да съберат пепелта на Сула. Тя беше изсипана в изящна алабастрова урна с орнаменти от злато и скъпоценни камъни; Лукул пренебрегна молбата на покойника най-напред да прибере всичко в херметически затворена кутия. Дъждът продължаваше да се лее над главите им и нямаше опасност каквато и да е прашинка да се докосне до останките на диктатора.
Урната беше положена във вътрешността на голямата гробница от разноцветен мрамор, построена за четири дни.
Постройката беше кръгла и покривът й се носеше от издължени колони с капител в коринтски стил — едно от нововъведенията, които самият Сула беше донесъл със завръщането си от Гърция и които се бяха превърнали в мода. На голяма плоча, обърната към пътя, стоеше изписано името му, заедно с всичките заемани от него длъжности и подробен отчет на великите му деяния. Под всичко това стоеше съвсем кратък епитаф, който Сула сам си беше измислил приживе:
„НАЙ-ДОБЪР ПРИЯТЕЛ — НАЙ-ЗЪЛ ВРАГ“
— Е, радвам се, че всичко най-сетне свърши — каза Лукул на брат си, докато двамата се прибираха насред бурята у дома. Бяха измокрени до кости и трепереха от студ.
Лукул започваше да се тревожи: Валерия Месала така и не се беше върнала в Рим. Брат й Руф, братовчедите й Месала Нигер и Метел Непот, както и пралеля й, бившата весталка Метела Балеарика, най- настойчиво го разпитваха какво се е случило. Той трябваше да ги уверява, че е пратил човек да я доведе от Мизен, но изтощеният пратеник му е съобщил, че вдовицата на Сула е изчезнала.
Мина почти месец, преди Лукул да прекрати издирването. Но последната жена на Сула сякаш беше потънала вдън земя, а също и скъпоценностите й.
— Била е обрана и заклана — заключи Варон Лукул. Брат му (който имаше тайни дори от него, нищо че го обожаваше) не отговори. Късметът на Сула, мислеше си той, може би се беше предал на него, верния му помощник. Защото още в деня преди погребението на диктатора Лукул си даде сметка колко опасна би се оказала Валерия Месала за него. Тя знаеше твърде много неща, докато той почти не я познаваше. Щеше да се наложи да я убие. Каква беше тази щастлива случайност, която подтикна друга ръка да го стори вместо него! Фортуна закриляше и него.
Изчезването на актьора Метробий не засягаше Лукул. Рим си имаше достатъчно актьори, които да заемат мястото на изчезналия грък, добре бе дори, че така се отваряше път за други. Това, което мъчеше Лукул, бе, че сексуалните развлечения с малки момиченца трябваше да бъдат забравени. Ех, колко щеше да му липсва Мизен!
5
Този път Цезар замина за изток по море. Евтих, слугата на майка му (на хартия той беше слуга на Цезар, но никой не си правеше илюзии кой е истинският му господар), от дълги години не беше напускал града и беше свикнал с живота в Субура. Сега бедният слуга трябваше да се увери що за мъчение е да пътуваш с Гай Юлий Цезар. По суша — особено ако пътят е добре поддържан като Вия Апия — Цезар спокойно изминаваше по шейсет километра на ден, а ако придружителите му изостанеха, той просто ги забравяше по пътя. Само страхът да не разочарова господарката си поддържаше Евтих по дългия път из Италия.
— Краката много ме болят — оплака се Евтих.
— Разбира се, че ще те болят! Когато си на кон, те висят през цялото време. Но не се тревожи. Докато стигнем Брундизий, ще се чувстваш много по-добре. Просто ще трябва да се отучиш от спокойния живот в Рим.
Мисълта за Брундизий не зарадва Евтих. Гъркът се страхуваше от пътуването в Йонийско море.
— Цезар е беден — усмихна се окуражително Бургунд, докато господарят им отиваше да огледа чисти ли са стаите в странноприемницата.
— Той е чудовище! — простена Евтих. —
— Имаш късмет, че още сме в началото. Той още не се е разбързал, и то най-вече заради теб.
— Искам да си ходя вкъщи!
Бургунд непохватно го потупа по рамото.
— Не можеш да се върнеш, Евтих, и сам добре го знаеш. Хайде, избърши си сълзите и ела да се поразходим. По-добре да потърпим Цезар, отколкото да се връщаме при майка му. Бррр, ужас! Освен това той е много грижовен. Обзалагам се, че точно в този момент урежда една хубава гореща баня за тебе.
Евтих оцеля от пътуването по сушата, но не беше сигурен дали ще преживее и плаването по море.
