Цезар и скромната му прислуга изминаха разстоянието от шестстотин й петдесет километра между Рим и Брундизий за девет дни. Преди двамата му слуги да успеят да си поемат дъх и да поискат полагащите се няколко дни почивка, младият им господар вече ги беше качил на кораба. Отплаваха по посока на красивия остров Керкира, откъдето с друг кораб се прехвърлиха в Епир. От брега на Континентална Гърция продължиха по суша през Акарнания и Делфи за Атина. В Гърция пътищата приличаха повече на кози пътеки.
— По всичко изглежда, че дори ние, римляните, не прекарваме войски през този терен — разсъждаваше Цезар, докато навлизаха в долината на Делфи — китна градинка между планинските чукари. — Това си струва да се помни. Ако армията е с висок дух, все пак би могла да се прехвърли през планините. А никой няма да го разбере, защото никой не би го повярвал. Хъм.
Цезар харесваше Атина. Той не търсеше гостоприемството на знатни големци и се задоволяваше да преспива в обикновени крайпътни заведения или дори под открито небе. Затова и в Атина си беше намерил приятна странноприемница от източната страна на Акропола, когато го застигна неочаквана покана от името на Тит Помпоний Атик. Цезар, разбира се, не го познаваше лично, но подобно на всички свои съграждани и той знаеше за славния финансов крах, който Атик и Крас бяха претърпели няколко години по-рано, още преди смъртта на Гай Марий.
— Настоявам да ми погостуваш — заяви свикналият на любезности Помпоний. Въпреки големите си грешки в миналото, той се оказваше познавач на човешките характери. Само един поглед му беше достатъчен да се увери, че нещата, които се говореха за Цезар, бяха верни: този младеж някога щеше да има голямо влияние.
— Много си щедър, Тит Помпоний — усмихна се широко Цезар. — И все пак, предпочитам да си стоя в кръчмата, така съм по-независим.
— Независимостта в Атина се изразява в развалена храна и мръсни чаршафи — възрази той.
Това бе достатъчно да промени решението на Цезар.
— Благодаря. Ще дойда. Спътниците ми не са много — двама клиенти и четирима роби. Ако имаш място и за тях…
— Има достатъчно място.
И така всичко беше уредено. Атик предлагаше обилни вечери и туристически екскурзии; Цезар се увери, че с помощта на домакина му Атина разкриваше много по-бързо тайните си, отколкото би се надявал иначе. Двамата тичаха по Маратонското поле, отидоха до Коринт, до Тива, разгледаха блатистите брегове на Орхоменското езеро, където Сула беше спечелил две решителни сражения срещу Митридат, проучиха пътеките, по които Катон Цензор беше минал, за да заобиколи врага при Термопилите… А врагът беше минал, за да заобиколи позициите на Леонид.
„Странниче, кажи на спартанци, че лежим в земята, но изпълнихме заповедта.“
Легендарният надпис от времето на Гръцко-персийските войни още стоеше, изсечен на скалата над бойното поле. Цезар се обърна към Атик:
— Целият свят може да цитира този надпис, но друго си е да го четеш на камъка.
— Ти би ли се радвал всички да те помнят, както помнят Леонид?
Но младежът не беше толкова възторжен от спартанците.
— Никога! Това, което спартанците са направили, е било героичен жест без полза, напразна загуба на ценни войници. Аз
— Вярвам ти.
Цезар беше ученолюбив човек, при това доста начетен, затова двамата с Атик откриха, че имат много общи вкусове — и двамата бяха интелектуалци, и двамата се интересуваха от много неща. Така например, след като и двамата обожаваха литературата и изкуството, можеха да обсъждат с часове някоя пиеса от Менандър или статуя на Фидий.
— И все пак тук в Гърция не са останали кой знае какви картини — поклати тъжно глава Атик. — Това, което Мумий не е отнесъл в Рим след разграбването на Коринт — да не говорим за Емилий Павел след Пидна, — е било скрито от човешките очи. Ако искаш да видиш най-красивата живопис на света, трябва да отидеш в дома на Марк Ливий Друз в Рим.
— Доколкото знам, къщата е собственост на Марк Крас.
Атик направи недоволна гримаса; колкото и афери да бяха разигравали с Крас, пак нямаше да му стане симпатичен.
— И навярно е натъпкал всички картини в някое прашно мазе. Където ще преседят с години, докато не се намери човек, който да му подскаже, че струват повече от робите с образование и поевтинелите жилища в Есквилин.
Цезар се усмихна.
— Е, Атик, не всички се интересуваме от изкуството! На света има достатъчно място и за такива като Крас.
— Не и в моя дом!
— Ти не си женен — каза един ден Цезар, малко преди заминаването си от Атина. Той си имаше обяснение защо Атик държи на ергенството.
Слабото, дори изпито лице на Атик се изкриви от лека погнуса.
— Не, Цезаре. И нямам намерение да се женя.
— Докато аз се ожених още на тринайсет години. При това за момиче, което все още не е навършило годините, за да легне с мен. Необичайна съдба, не мислиш ли?
— Необичайна, да. Малката дъщеря на Цина. С която ти отказа да се разведеш, пък дори и в името на Юпитер.
— В името на Сула имаш предвид — засмя се Цезар. — Имах невероятен късмет. Така избягах от капана на Гай Марий, при това с активното съдействие на Сула, и се спасих от жречеството.
— Като засегнахме въпроса за женитбите, ти познаваш ли Марк Тулий Цицерон? — попита Атик.
— Не. Но съм чувал за него, разбира се.
— Бихте могли да си допаднете, но всъщност не го вярвам — замисли се Атик. — Цицерон е доста чувствителен по въпроса за интелекта и не обича съперници. А ти май го превъзхождаш по интелигентност.
— И какво общо има това със сватбите?
— Току-що му намерих съпруга.
— Чудесно — отбеляза Цезар.
— Теренния. Заварената сестра на Варон Лукул.
— Ужасна жена, доколкото съм чувал.
— Така е. Но от висшето общество, за което Цицерон само би могъл да мечтае.
Цезар вече взе решение: ще си заминава. Щом като с домакина си нямаха за какво повече да си говорят, нямаше смисъл да остава повече. На какво се дължеше това, Цезар много добре знаеше. Доколкото можеше да прецени богатия си събеседник, който доброволно се беше отдал на изгнание, то той предпочиташе млади момченца. Откъдето идваше и резервираното отношение към Цезар. Ако не беше тази бариера, между двамата можеше да възникне дълбоко и трайно приятелство.
От Атина Цезар пое на север по римския път, който свързваше Атика с Беотия, Тесалия и прохода Темпе. В далечината, встрани от пътя се издигаше планината Олимп и Цезар мислено отдаде почит на Зевс и другите богове. От пристанището Дион групата се качи отново на кораб и от остров на остров доплава до Хелеспонта. Оттам до Никомидия по суша бяха три дни път.
В царския дворец Цезар беше посрещнат с безумна радост. Царят и царицата вече не вярваха, че любимият им римлянин ще дойде пак при тях, особено след като научиха, че младият Цезар е заминал от Митилена направо за Рим, заедно с Терм и Лукул. Най-въодушевено от всички обаче беше кучето Сула. То обиколи с възторжен лай целия дворец, скачаше върху Цезар, тичаше при царя и царицата да им напомни кой им е дошъл на гости, след това пак се връщаше да лиже ръцете и лицето на Цезар.
