Любимци на съдбата (Част III: Изменници)

да залее Италия с испански съименници: Помпей Еди-кой си, Помпей Еди-кой си. Двамата гадесчани бяха писани клиенти на един от отскорошните легати на Помпей — Луций Корнелий Лентул, братовчед на консула. Затова влязоха в римския обществен живот под името Луций Корнелий Балб Старши и Луций Корнелий Балб Младши.

Но Помпей все още не бързаше. Първо трябваше да възстанови минното дело край Нови Картаген, след това трябваше да накаже контестаните, задето нападнаха непрежалимия Гай Мемий. Сестрата на Помпей беше вдовица, а брат й трябваше навреме да се замисли по въпроса. Лека-полека римската власт в Близка Испания беше възстановена, чиновниците заеха старите си места, бирниците плъзнаха да събират данъци, бяха изготвени закони и разпоредби, както и всички останали процедури, на които се опираше римското управление навсякъде по света.

Най-накрая, през есента на 72 г. пр.Хр. Гней Помпей Велики се сбогува с Испания и искрено се надяваше кракът му повече да не стъпи там. Беше възвърнал самочувствието си и пак се смяташе за велик пълководец. Но занапред щеше да започва всяко едно сражение с известен страх, а всяка война — с поне няколко легиона повече от врага. Нещо повече, никога вече нямаше да воюва срещу римляни!

Щом армията му се озова в пиренейските проходи, Помпей реши да остави спомен за преминаването си. Извади всички трофеи, включително доспехите на Квинт Серторий и тези, с които Перперна бе обезглавен, и ги окачи на високи кръстове, за да се веят като плашила. Нека всички, които идваха от Галия в Испания, да научат, че не си струва да воюват срещу Рим. Между трофеите Помпей постави и паметна плоча на самия себе си — в нея беше споменал пълното си име, титлите си, специалното поръчение, както и броя на превзетите градове и имената на всички, които беше дарил с римско гражданство.

След това слезе в равнините на Нарбонска Галия и прекара зимата в ядене на скариди и кефали. Както изходът от войната, така и реколтата се оказваше добра тази година — докато Испания се спасяваше от глада, Нарбонска Галия тънеше в изобилие.

Помпей нямаше намерение да стигне Рим преди лятото, но не защото страдаше от някакви угризения или се срамуваше от провал. Просто нямаше никакви планове за бъдещето, не беше измислил коя точно римска традиция е ред да наруши. На двадесет и осмия ден от септември щеше да навърши трийсет и пет години. Не беше вече малкият любимец на легионите, следователно му трябваше задача като за зрели мъже. Но каква задача? Нещо, което сенатът ще поиска от него с огромно нежелание, това беше единственото, което знаеше. Но колкото и да преследваше отговора из лабиринта на съзнанието си, той все успяваше да се скрие в мрачните и непрогледни местенца.

Най-накрая Помпей вдигна рамене и отпъди тези мисли. Имаше да разреши много належащи проблеми, като например да построи пътя, който беше прокарал при идването си през Алпите — да постави наблюдателници, да го павира, да го кръсти… Как? Вия Помпея? Звучеше добре! Но кой щеше да умре спокоен, ако остави след себе си само името на някакъв път? Не, по-добре да умре, оставяйки своето име. Помпей Велики. Да, това беше достатъчно.

7

От септември 78 г. пр.Хр. до юни 71 г.пр.Хр.

Цезар не виждаше причини да бърза към дома след края на службата си при Публий Сервилий Вация. Вместо това използва времето да обиколи онези части от Римска Азия и съседна Ликия, които дотогава не бе имал случай да посети. Прибра се в Рим към края на септември. Това беше същата онази година, когато Лепид и Катул управляваха, и Цезар завари града сериозно разтревожен от действията на Лепид: консулът беше заминал да събира армия в Етрурия, преди да изпълни най-важното си задължение — да организира изборите за следващата година. Гражданската война се усещаше във въздуха, всички само за нея говореха.

Но една гражданска война — истинска или въображаема — не беше събитие, заради което Цезар да губи от ценното си време. Той трябваше да изпълни някои семейни задължения.

Майка му не изглеждаше остаряла, но беше променена: беше тъжна.

— Защото Сула е умрял! — направо й заяви Цезар с онзи добре познат тон, който намекваше за старите години, когато мнозина подозираха Сула и Аврелия в любовна връзка.

— Да.

— Защо? Да не си му длъжна за нещо?

— Дължа му твоя живот, Цезаре.

— Който той единствен държеше да отнеме!

— Съжалявам, че не е още жив — отсече тя.

— Аз пък не съжалявам.

— Тогава да говорим за друго.

Младежът въздъхна и се облегна на стола си. Няма що, майка му не се признаваше за победена. Все така го гледаше с гордо изправена глава, със самочувствието, че каквито и аргументи да използва, синът й в нищо не може да я разубеди.

— Време е да легна с жена си, майко.

Аврелия се намръщи.

— Тя е само на шестнайсет.

— Да, знам, че това не е подходяща възраст за женитба, но Цинила е моя съпруга от девет години, така че положението е различно. Още когато ме посрещна на вратата, усетих, че е готова да легне с мен.

— Да, мисля, че си прав, синко. Дядо ти щеше да каже, че връзката между двама патриции е опасна заради вероятното трудно раждане. Бих желала да е по-голяма, когато й дойде време да изпълнява задълженията си.

— Цинила ще се справи, майко.

— И кога смяташ да стане събитието?

— Тази вечер.

— Бихме могли с нещо да изтъкнем това укрепване на брака, Цезаре. Нещо като семейна вечеря. И двете ти сестри се намират в Рим в момента.

— Никаква семейна вечеря. Никаква суматоха.

Така и стана. Аврелия се подчини на желанието на сина си — до такава степен, че дори снаха й не разбра какво се очаква от нея. Едва след вечеря, когато понечи да се прибере в спалнята си, Цинила беше задържана от Цезар и си даде сметка колко необичайно пуст е триклиният.

— Тази вечер ще бъде, Цинила — хвана я за ръка той и я поведе към своята стая.

Тя пребледня от притеснение.

— О! Но аз не съм готова!

— За това никое момиче не е готово. Което е достатъчна причина да свършим всичко възможно най- бързо. Щом преодолеем началото, всичко ще си дойде на мястото.

Цезар беше сторил добре, като не остави на жена си време да мисли какво й предстои. Разбира се, през последните четири години тя не беше преставала да мисли за това, но друго си беше то да стане изведнъж. Цезар й помогна да свали дрехите си, като не забрави да ги сгъне прилежно една върху друга. Изпитваше приятни чувства при самата мисъл, че господарската спалня най-сетне посреща друга жена, след като Аврелия му я беше отстъпила след смъртта на баща му. Цинила седна на ръба на леглото и безмълвно го наблюдаваше, но когато Цезар на свой ред започна да се съблича, не издържа и затвори очи.

Когато бе готов, мъжът й седна до нея, хвана и двете й ръце и ги притисна до бедрото си.

— Знаеш ли какво ти предстои, Цинила?

— Да — отвърна тя със затворени очи.

— Тогава ме погледни.