Любимци на съдбата (Част III: Изменници)

— Дай му почтени заседатели, скъпи Хортензий, и твоите лаври щяха да отлетят още тази сутрин.

— Не си справедлив!

— То няма да продължи вечно.

— Кое по-точно?

— Това заседателите да са само сенатори.

— Глупости! Сенатът си върна властта веднъж завинаги.

— Това, което ти казваш, е глупост. Гражданите настояват за възстановяване правата на народните трибуни. А когато трибуните си върнат старите пълномощия, Квинт Хортензий, заседателите пак ще се избират от конническото съсловие.

Хортензий вдигна рамене.

— На мен ми е все тая, Цицероне. Сенатори или конници, подкупът си е подкуп… Когато се стигне дотам.

— Аз заседатели не подкупвам — ядоса се Цицерон.

— Знам, че не подкупваш. Нито пък той — Хортензий махна с ръка по посока на Субура. — Но това е вече традиция, скъпи приятелю, при това общоприета!

— Във всеки случай традиция, която няма с какво да зарадва добрия адвокат! Когато аз спечеля едно дело, ще ми се да знам, че съм го сторил благодарение на уменията си, а не с парите, които клиентът ми е дал на заседателите.

— Тогава значи си глупак и няма да те бъде дълго.

При тези думи в тъмните очи на Цицерон проблеснаха заплашителни искрици.

— Ще те надживея, Хортензий! Не се съмнявай в това!

— Аз съм непоклатим.

— И Антей беше непоклатим, докато Херкулес не се сети да го вдигне от земята. Аве, Квинт Хортензий.

В края на януари на другата година Цинила роди първата дъщеричка на Цезар — Юлия, снежнобяло и крехко същество, което направи щастливи родителите си.

— Синът струва много разходи, мила съпруго — хвалеше я Цезар, — докато дъщерята е особен политически залог. Когато е патрицианка и по майка, и по баща и се радва на добра зестра, всяка дъщеря се превръща в безценен коз за баща си. Докато със синовете никога не сме сигурни какво ще излезе от тях. Юлия е чудесна. И тя като баба си Аврелия ще има да избира между десетки кандидати.

— С тази разлика, че не виждам голямата зестра — отбеляза майката, която беше преминала през известни усложнения, но се възстановяваше.

— Не се тревожи, Цинила, сладка моя! Докато Юлия стане мома за женене, зестрата ще е готова.

Аврелия беше в стихията си. Детето й беше поверено и тя се влюби в него. Вече се беше сдобила с четири внучета — двамата синове на Лия, и двамата от различни бащи, и момчето и момичето на Ю-Ю. И все пак никое от тях не беше расло в нейната къща. Пък и те не бяха наследници на сина й, на слънцето на живота й.

— Очите й ще се запазят сини, много са бледи, за да потъмнеят — радваше се Аврелия, защото Юлия приличаше на баща си. — И косите й са светли.

— Радвам се, че виждаш коса — отвърна замислено Цезар. На мен ми изглежда абсолютно плешива, а това не е добре за нас, Цезарите, които се славим с гъстите си коси.

— Глупости! Естествено, че има коси! Почакай да навърши годинка, сине, и тогава ще видиш какво значи гъста коса. При това няма да потъмнее. Малкото бебче ще бъде една светлокоса хубавица.

— На мен ми изглежда лишена от всякакъв чар — като бедната Гнея.

— Цезаре, Цезаре! Та още е новородено! Като порасне, ще заприлича на тебе.

— Съдба — заключи той и се махна от стаята.

Отиде в най-известната кръчма в града, на ъгъла на Форум Романум и Клив Орбий; беше получил съобщение, че клиентите, които го бяха наели да съди Долабела, са се върнали в Рим и държат на всяка цена да разговарят с него.

— Имаме ново дело за теб — посрещна го водачът на гръцката група, Ификрат от Солун.

— Поласкан съм — навъси се в недоумение Цезар. — Но кого искате да съдите този път? Апий Клавдий не е достатъчно време управител, за да има в какво да го обвините… Освен това не се знае дали сенатът ще се съгласи един действащ проконсул да бъде подведен под отговорност.

— Задачата, която имаме за теб, е необичайна и няма нищо общо с управителите на Македония — обясни Ификрат. — Искаме да съдиш Гай Антоний Хибрида за масовите престъпления, които извърши в качеството си на началник на конницата в армията на Сула преди десет години.

— Богове! Преди толкова много време…

— Ние не се надяваме да спечелим делото, Цезаре. Това не е целта ни. Просто горчивият опит от управлението на двамата Долабели ни убеди за сетен път, че Рим има навика да назначава за наши управници хора, които по нищо не се различават от дивите зверове. Казахме си, че е крайно време гражданите в Рим да си дадат сметка за това. Обикновените жалби и прошения не вършат работа. Никой не си прави труда да ги прочете, още по-малко сенаторите. Обвиненията в държавна измяна и данъчни злоупотреби са проблем, който вълнува единствено най-висшите класи. Това, което ние искаме, е да привлечем вниманието на конническото съсловие, дори на по-бедните слоеве. Затова си казахме, че едно дело, което ще се разглежда в съда по убийствата, ще събере достатъчно публика. И когато тръгнахме да търсим подходящ ответник, дървото име, което ни дойде наум, бе това на Гай Антоний Хибрида.

— Какво е сторил? — попита Цезар.

— Беше началник на конницата за областите Теспия, Елевсида и Орхомен — по времето, когато Сула и част от армията му бяха заели Беотия. Но Хибрида малко воюваше, повечето време се отдаваше на смразяващи кръвта удоволствия — изтезания, осакатяване на хора, изнасилване на жени и мъже, на момчета и момичета, убийства…

— Кой? Хибрида?

— Да, Хибрида.

— Винаги съм си знаел, че е типичен Антоний. По-често пиян, отколкото трезвен, парите изтичат между пръстите му, апетитът и сластта му не познават граници… — Върху лицето на Цезар се изписа дълбока погнуса. — Но чак да се забавлява с изтезания? Дори Антониите не са паднали толкова ниско. Това подхожда повече на Ахенобарбите!

— Доказателствата са неоспорими, Цезаре.

— Предполагам, че го е наследил от майка си. Тя изобщо не беше римлянка, нищо че разправят, че била почтена жена. Апулейка. Но пък апулеите не са варвари, а това, за което говорите, си е чиста варварщина. Дори Гай Верес не е способен на подобни мръсотии!

— Имаме доказателства, при това неоспорими — повтори Ификрат. На устните му се появи лукава усмивка. — Сега може би разбираш тежкото положение, в което се намираме, ние, гърците. Кой от римските висши кръгове ще повярва на думите ни, освен ако цял Рим не заговори по въпроса? А как ще заговори, ако не види доказателствата с очите си?

— Сред свидетелите има жертви?

— Десетки жертви. Хора с неподкупен морал и високо положение. Някои са с извадени очи, други с отрязани уши, или езици. Има хора без ръце, без крака, без гениталии, изкормени жени, хора, на които са отсечени ръцете от рамото, или е одрана кожата, или по няколко неща наведнъж. Този се оказа същински звяр. Също както и подчинените му, но те не са важни, тъй като не са аристократи.

— Значи жертвите му са оживявали.

— Повечето оживяха, така е. Разбираш ли, Антоний е смятал, че мъчението е изкуство. А изкуството се състои в това да причиниш възможно най-силна болка и да оставиш жертвата възможно най-осакатена, без да причиниш смъртта й. Най-голяма радост за Антоний беше да се върне някой ден в града, в който е извършвал гадостите си, и да се увери, че жертвите му са все още живи.

— Е, по принцип не би трябвало точно аз да се захващам с такова дело, но след това, което научих, но не мога да откажа — рече Цезар.

— Защо не трябва ти да се захващаш? С какво си по-специален?