Любимци на съдбата (Част III: Изменници)

— По-големият брат на Хибрида, Марк, е женен за моя втора братовчедка, дъщерята на Луций Цезар — консула, когото по-късно уби Гай Марий. Двамата имат три деца — племенници на същия този Хибрида. В Рим, Ификрате, се смята за неетично човек да съди свои роднини.

— Но дали имаш роднинска връзка със самия Гай Антоний Хибрида? Братовчедка ти не е омъжена за него.

— Така е и тъкмо това ще ме оправдае донякъде, ако поема делото. Но мнозина ще ме, порицаят. Кръвната връзка минава през трите деца на Юлия.

В крайна сметка Цезар реши да обсъди въпроса с Луций Декумий.

— Ти знаеш всякакви страшни истории, татенце, но дали си чувал за това?

Луций Декумий беше надарен с такива качества, че като млад старееше, а като стар младееше. Човек никога не би могъл да познае истинската му възраст. След много пресмятания Цезар определяше, че е около шейсетте.

— Абе, подочувал съм туй-онуй. Робите му не издържат повече от шест месеца, но човек никога не го вижда да ги погребва. Винаги ставам подозрителен, когато не виждам да погребват човека. Това може да означава всякакви гадости.

— Няма по-долно престъпление от това да посягаш на робите!

— Да, така са те учили, Цезаре. Ти имаш най-добрата майка на света, тя те е научила добре.

— Това не е въпрос на възпитание! — ядоса се Цезар. — Всичко е от природата на самия човек. Бих разбрал подобни извращения, ако ги беше извършил някой варварин — различните божества, обичаите и традициите изискват от варварите неща, които римляните от векове са престанали да вършат. Само като си помисля, че един римски нобил, един Антоний, е изпитвал удоволствие от извършването на такива жестокости, о, татенце, и сега ми е трудно да го повярвам!

Но Луций Декумий мъдро го изгледа.

— Всичко е около тебе, Цезаре, знаеш, че е тъй. Може би не толкова ужасно, но това е, защото хората ги е страх да не ги хванат. Помисли малко! Този Антоний Хибрида, ами той е римски нобил, както сам казваш. Съдът и потеклото го пазят. От какво да се страхува? Виж, ако всички не са като него, то е, защото другите се страхуват. Страх ги е да не ги хванат, да не ги накажат. Колкото по-високо стърчи човек, толкова по-ниско ще падне. Но понякога има едни такива хора, дето каквото искат, получават, каквито искат, става, и никой нищо не може да им каже. Като тоя Антоний Хибрида. Не знам да има много приятели. Много приятели може и да няма, но тук-там приятел винаги ще се намери, Цезаре. Винаги.

— Да, прав си. Разбира се, че си прав. — Той сведе очи и се замисли. — Но ако разбирам нещо от думите ти, то е, че такива хора трябва да бъдат поставени на мястото им. Трябва да ги накажем.

— Освен ако не искаш и ти да си като тях. Оставяш единия да прави каквото иска, догодина двама са като него.

— Затова трябва да му видя сметката. Но няма да е лесно.

— Няма да е лесно.

— Освен зловещи слухове за изчезнали роби, дали си чувал нещо повече за него, татенце?

— Не много, освен че го мразят. Търговците го мразят, обикновените хора. Върви например по улицата и щипне някое хубаво момиче. Толкова силно щипе, че боли.

— А какво търси моята братовчедка Юлия в тази среда?

— Питай майка си, Цезаре, не мен.

— Не мога питам майка си, Луций Декумий.

Луций Декумий се замисли и след малко кимна в съгласие.

— Да, наистина, не можеш. Ами, тая Юлия е глупава жена, във всеки случай не е от умните Юлии. Нейният Антоний не е жесток като брат си. Просто не мисли. Не възпитава синовете си.

— Искаш да кажеш, че синовете му са гаменчета?

— Истински вагабонти.

— Чакай да се сетя… Марк, Гай, Луций. О, като не помня семейни клюки! Там е работата, че никога не слушам какво си приказват жените. Майка ми веднага щеше да се сети… Но тя е много умна, татенце, веднага ще иска да научи защо се интересувам от братовчедите. А като научи, няма да ми позволи да поема делото. И ще се скараме. По-добре да научи в последния момент, когато я поставя пред свършен факт. — Цезар тъжно въздъхна. — По-добре ми разкажи повече за племенниците на Хибрида.

Възрастният човек присви очи и направи кисела физиономия.

— Виждам ги често из Субура. Не трябва да ги пускат сами, без педагог или слуга, но ей ги на, правят каквото си щат. Крадат храна от магазините, не че им трябва, ей — така пакост да вършат.

— Колко са големи?

— Не мога да ти кажа, но Марк, изглежда, е на дванайсет, а умът му е на малко дете. Значи трябва да е на седем-осем. Другите са по-малки.

— Да, всички Антонии са трудни характери. Предполагам, че бащата не е много богат.

— Едва свързва двата края.

— Значи няма да му сторя услуга, ако осъдя брат му.

— Няма.

— Но иначе трябва да поема делото.

— Зная!

— Това, от което имам нужда, са повече свидетели. По възможност свободни люде, мъже, жени, деца, все едно. Но нека са готови да свидетелстват. Не може да не върши мръсотии и тук. А сред жертвите едва ли всички са роби.

— Ще потърся, Цезаре.

Още щом се появи на вратата, жените вкъщи усетиха, че Цезар има неприятности, но нито Аврелия, нито Цинила посмяха да попитат. При нормални обстоятелства майка му би се престрашила, но напоследък цялото й внимание беше заето от бебето, затова настроенията на Цезар не я вълнуваха чак толкова. А така и той си спести неприятния разговор около Гай Антоний Хибрида, чиито племенници им бяха братовчеди.

Логично бе да започне делото в съда за убийствата, но колкото повече обмисляше случая, толкова повече се убеждаваше, че въпросното съдилище не е подходящо. Най-малкото заради председателя му — претора Марк Юний Юнк, който ненавиждаше длъжността си: съдът по убийствата не беше престижен, по закон негов председател трябваше да бъде бивш едил, а ето че никой не беше пожелал и бяха назначили Юнк насила. Пък и двамата с Цезар вече се бяха скарали покрай едно дело, разглеждано през януари. Друга причина беше чуждото гражданство на ищците. За всеки съд щеше да е трудно да издаде присъда в полза на чужденци, когато обвиняемият е не само римлянин, но човек от висшето общество. Макар клиентите му да говореха, че не държат на всяка цена да спечелят делото, Цезар се тревожеше от друго: нуждаеха се от публичност, но Юнк щеше да проведе процеса далеч от публиката, съдебните заседатели щяха да бъдат настанени на място, където никой да не разбере какво става. А най-лошото бе, че през последните месеци форумът се беше превърнал в поле за постоянна изява на народния трибун Гней Сициний, който не се уморяваше да настоява за старите правомощия на трибуните. Никой от постоянните зяпачи не се интересуваше от друго, особено след като Сициний влезе в неписаната книга с политически бисери.

— Защо — не беше издържал консулът Гай Скрибоний Курион, — постоянно притесняваш мен и колегата ми Гней Октавий. Защо притесняваш преторите, едилите, другите народни трибуни, Публий Цетег, всички консуларни сенатори и изобщо знатни люде, та дори банкера Тит Атик и квесторите! И защо след всичко това никога и по никакъв повод дума не обелваш по адрес на Марк Лициний Крас? Да не би Марк Крас да не е достоен за твоя остър език? Или просто Марк Крас стои зад теб и ти пълни гушата? Хайде, Сициний, кажи защо пропускаш Крас?

Сициний добре знаеше, че Курион и Крас не се долюбват, но се замисли над въпроса и накрая заяви: