Любимци на съдбата (Част III: Изменници)

изчисти в по-дипломатичен дух. Но след като го прочете няколко пъти, реши, че писмото казва точно това, което му се иска сенатът да чуе. Нека ония знаят с кого си имат работа!

Облегна се доволен на стола си, когато дойде да го навести Филип.

— Чудесно! — зарадва се при вида му Помпей, стана от писалището и стисна ръката (мека, натежала и потна) на гостенина си. — Тъкмо написах едно писмо, което искам да прочетеш. Можеш да го отнесеш в сената от мое име.

— Навярно настояваш за своя заслужен триумф? — предположи Филип и седна с въздишка; носилките се движеха толкова бавно, че бе предпочел да мине целия път от дома си пеша; за негово голямо съжаление, въпреки че навън беше още пролет, жегата беше твърде голяма.

— И за нещо повече — усмихна се Помпей и му подаде восъчната таблица.

— Дай да пийна нещо най-напред.

На Филип му беше нужно известно време да разчете ужасния почерк на Помпей; достигна последното изречение тъкмо в мига, в който отпиваше от чаша разредено със студена вода вино, та чак се задави — Помпей дълго трябваше да го тупа по гърба. Мина време, преди Филип да се успокои и да възвърне гласа си.

Но той дори не коментира. Вместо това вдигна поглед и започна да наблюдава Помпей, сякаш за пръв през живота си го срещаше. Не искаше да му убегне и най-малката подробност у младоликия пълководец, облечен все така в броня и кожена пола: подчертано светлата, осеяна тук-таме с лунички кожа, издадената напред брадичка, златисторусите коси, които напомняха на Александър Велики. И най-вече очите му — големи, сини, жадни и по детски наивни! Помпей Велики, новият Александър. Откъде му идваше подобно самочувствие? Кое му даваше право да предявява подобни искания? Баща му беше доста странен човек, нищо че синът му се опитваше да убеди всеки, че е бил като другите. И все пак синът се оказваше по- странен и баща си! Луций Марций Филип трудно се учудваше. Но Помпей беше стигнал много по-далеч от някаква си изненада. От подобен шок старец като него можеше и удар да получи!

— Това не е сериозно, нали? — попита за всеки случай Филип.

— Защо да не е сериозно?

— Велики, това, което искаш, просто е невъзможно! То просто… просто не е възможно! Това е против всякакви закони, писани и неписани! Никой не може да стане консул, без да е член на сената! Дори младият Марий и Сципион Африкански Младши бяха членове на сената, когато народът ги избра за консули! Разбира се, ще възразиш, че Сципион Младши е създал прецедент, като е бил избран за консул, без да е бил претор; а виж, младият Марий дори и като квестор не беше служил. Но дори Марий беше приет в сената много преди да стане дума за избори! А Сула изрично забрани всякакви изключения от правилата. Велики, умолявам те, не пращай това писмо до сената!

— Аз искам да бъда консул! — закани се Помпей и червените му устни се изкривиха в злобна усмивчица.

— Когато прочета това насред Курията, ще настане такъв смях, че и тук, в палатката ще го чуеш! Искането ти няма да мине!

— Разбира се, че може, Филипе! Разполагам с шест легиона от най-добрите войници на земята. Всичко мога да поискам от всеки.

Филип се разтрепери.

— Не би го сторил! — заекна той.

— Ще го сторя, без да ми мигне окото.

— Но Крас има под свое командване осем легиона в Капуа! Ще ни докараш нова гражданска война!

— Пфу! — отвърна Помпей. — Осем легиона страхливци.

— Така говореше и за Квинт Серторий.

Помпей пребледня и застина.

— Да не съм те чул да го повтаряш, Филипе.

— О, аман от тия! — ядоса се Филип. — Велики, Велики, умолявам те, не го прави! Откъде ти хрумна, че Крас командва войска от страхливци? Заради консулските легиони, заради децимацията? Е, забрави! Той успя да изкове боеспособна армия, при това предана лично на него, колкото твоята е предана на теб. Не бъркай Марк Крас с Гелий или Клодиан! Може би не си чул какво направи той по пътя от Капуа до Рим!

— Не съм чул — отговори Помпей, който изпита известно колебание. — Какво е направил?

— Като тръгнеш по Вия Апия от Рим за Капуа, по пътя ще преброиш точно шест хиляди и шестстотин кръста, на които са разпънати всички пленени бунтовници. По един кръст на всеки сто стъпки! Крас изби неколкостотин войници от консулските легиони, за да сложи край на всякакво дезертьорство и страх пред врага. Разпъна на кръст всеки жив пленник, за да покаже на робите в Италия и Сицилия какво ги чака при бунт. Това не е човек, с когото можеш да не се съобразяваш, Велики! Това е човек, който може и да не желае гражданска война, нали е делови човек, само ще си накърни финансовите интереси, но който, ако получи заповед от сената, веднага ще вдигна армията си срещу теб. При това има големи шансове да те направи на пух и прах!

Колебанието изчезна и Помпей си придаде тъповато изражение.

— Ще накарам писаря да препише всичко на хартия и утре сутринта ще го прочетеш пред сената.

— Така само ще съсипеш кариерата си!

— Няма.

Разговорът очевидно бе приключил, Филип стана да си върви. Не беше излязъл от палатката, когато Помпей се зае да пише ново писмо. Този път лично до Марк Лициний Крас.

„Хиляди поздравления, скъпи приятелю и колега от времето, когато заедно се сражавахме срещу Карбон. Докато аз умиротворявах Испания, разбирам, ти си умиротворявал Италия. Казват ми, че си успял да превърнеш страхливците от консулските легиони в железни войници и да покажеш на всички нас как да се разправяме с непослушните роби.

Още веднъж, хиляди поздравления. Ако имаш намерение да останеш в квартирата си тази вечер, дали не бих могъл да те навестя, та да си побъбрим?“

— Какво ли му е хрумнало? — попита Крас Цезар.

— Интересно наистина — върна му писмото трибунът. — Не мисля, че стилът му е особено изящен.

— Той няма как да пише изящно! Нали е варварин?

— А ти имаш ли намерение да останеш в квартирата си тази вечер? Човекът толкова иска да си „побъбри“ с теб… Чудя се какво ли разбира под бъбрене.

— Доколкото познавам Помпей, навярно е решил, че това е най-правилният израз. Да, имам намерение да си остана тук за вечерта — реши той.

— Поканата важи ли и за мен? — попита Цезар.

— Важи. Ти познаваш ли го?

— Запознавали сме се навремето, но силно се съмнявам, че ще си спомня.

Оказа се напълно прав.

— Наистина ли сме се запознавали, Гай Юлий? — учуди се Помпей при пристигането си няколко часа по-късно. — Не си спомням.

Цезар се засмя.

— Не се изненадвам, Гней Помпей. Ти тогава не можеше да откъснеш поглед от Муция.

Очите на Помпей светнаха.

— О, да! Ти беше на гости у Юлия, когато отидох да се запозная с жена си! Разбира се!

— Как е тя? Не съм я виждал от години?

— Държа я в Пицен — обясни той, без да си дава сметка, че един достоен римлянин не се отнася така с дамите. — Имаме си момченце и момиченце… Надявам се скоро да станат повече. В интерес на истината и аз не съм я виждал отдавна, Гай Юлий.

— Цезар. Предпочитам да ми казват Цезар.

— Още по-добре, защото и аз предпочитам да ме наричат Велики.

— Не се и съмнявам!