Любимци на съдбата (Част III: Изменници)

държи в ръцете си голям брой сенатори, които му дължат пари. Съмнявам се, че ще успеем да ги привлечем на наша страна.

— Можем… Ако дадем на онези, които дължат по-скромни суми, достатъчно пари да се разплатят с Крас. Провери колко от сенаторите му дължат по-малко от четирийсет хиляди сестерции. Ако тези хора вече са станали наши хора или ако имат намерение да минат на наша страна, нека се издължат веднага на Крас. Ако друго не успее, то поне това ще бъде ясен знак за него, че е в губеща позиция.

— Дори така, ще ми се да отложим прочитането на писмото пред сената!

— Ще го прочетеш още утре, Филипе. Не желая никой да се заблуждава относно намеренията ми. Искам сенатът и цял Рим да знаят отсега, че аз ще бъда консул догодина.

Сенатът и цял Рим бяха научили за намеренията му още преди пладне на другия ден, иначе Варон нямаше да нахълта по никое време в палатката на Помпей — разрошен и задъхан от дългото тичане.

— Ти не говориш сериозно! — едва успя да изрече приятелят му.

— Напълно сериозно.

— Вода, искам вода. — С големи усилия Варон се надигна от стола и отиде до масата. — Велики, ще те победят!

Помпей му отвърна с пренебрежителен жест, но го изгледа с очакване.

— Как възприеха новината, Вароне? Искам да чуя всичко с подробности!

— Ами най-напред Филип подаде заявка за изказване при консула Луций Ауфидий Орест — в момента той държи фасциите и ръководи заседанията. Тъй като именно Филип бе пожелал днешното заседание да се свика, веднага след провеждането на авгуриите думата му беше дадена. Тогава той стана и без никакво предисловие прочете писмото ти.

— И те какво? Смяха ли се?

Варон надигна очи от чашата и го погледна изумен.

— Дали са се смели? Богове, не! Всички стояха като ударени от гръм. Най- накрая се разшумяха, тихичко, после целият сенат заприлича на гладиаторска арена. Когато Орест успя да възстанови реда, думата поиска Катул. Предполагам, сещаш се какво имаше да каже.

— И дума не може да става. Противоконституционно. Гавра с всички юридически и етически правила на републиката.

— Всичко това, но още много.

— И какво стана след речта му?

— Филип произнесе наистина велика реч — една от най-добрите, които съм чувал от устата му, а той е добър оратор. Каза, че си заслужил консулството, че било смешно и жалко да се иска от човек, който е бил два пъти пропретор и веднъж проконсул да няма право да се показва в сената. Каза, че си спасил Рим от Серторий, че си превърнал Близка Испания в образцова провинция, че дори си отворил нов път през Алпите; че всичко това заедно с многото други твои дела доказвало на колко предан служител разчита Римската република. Не мога да повторя всичко, което Филип наговори — трябва да поискаш копие от речта му, той я чете, значи я има записана. Във всеки случай думите му оставиха дълбоко впечатление у всеки. И изведнъж ни в клин, ни в ръкав — продължи да разказва Варон, очевидно изумен от случилото се, — Филип смени темата! Много странно! Както обясняваше защо трябвало да те оставят да станеш консул, той уж между другото започна да говори за зловредния навик безценната държавна земя да бъде раздавана на парчета между алчните за незаслужени богатства легионери. Благодарение на законите на Гай Марий сега всички войници очаквали да получат за награда част от държавния поземлен фонд дори след някоя незначителна и краткотрайна военна кампания. Земята дори не се раздавала от името на Рим, а от това на дадения пълководец! На подобна практика трябвало да се сложи край, твърдеше Филип. Да се създават частни армии на издръжка от сената и народа било опасно: войниците забравяли дълга си пред родината и се подчинявали на пълководеца, който е бил така добър да ги оземли.

— Прекрасно, прекрасно! — радваше се Помпей. — Дотук ли спря или продължи нататък?

— Продължи — рече Варон и отпи от чашата с вода. Започваше да проумява, че не друг, а самият Помпей стои зад всичко това. — Посочи за пример войната срещу Спартак, както и доклада, който Крас представи пред сената. Направо го унищожи, Велики! Как смеел Крас да иска земя за войници, които са прекарали някакви си шест месеца в легионите! Как смеел той да иска от държавата възнаграждение за войници, които са се проявили толкова позорно, че се е наложило да бъдат наказвани с децимация! Как смеел да предявява претенции от името на войници, които не са сторили друго, освен да изпълнят гражданския си дълг към Рим — да спасят родината от вражеско нападение! Едно било да се воюва срещу чуждоземен противник, обясняваше Филип, друго било да се разправиш с изменник, който е застанал начело на робско въстание на територията на родна Италия. Никой няма право да иска възнаграждение за това, че е пазил собствения си дом. Накрая Филип завърши с молба към всички сенатори да не служат на Красовите интереси и да не му оставят каквато и да е причина да мисли, че може да подхранва личната вярност на своите войници за сметка на римската хазна.

— Филип е бил великолепен! — радваше се Помпей. — И какво стана след всичко това?

— Катул отново стана да говори, този път в подкрепа на Филип. Колко прав бил Филип да иска край на зловредната практика, установена от Гай Марий. Как крайно време било да се спре раздаването на държавна земя на войниците. Трябвало да спре, горещеше се Катул. Държавната земя за това се наричала „агер публикус“, за да не се използва за подкупване на войниците от страна на командирите им.

— И с това ли приключи целият спор?

— Не. Цетег също получи право да говори, колкото да подкрепи безрезервно Филип и Катул. След него се изредиха още Курион, Гелий, Клодиан и още дузина други оратори. Най-накрая в сената настъпи такъв хаос, че Орест закри заседанието.

— Прекрасно! — заключи Помпей.

— Ти стоиш зад всяко изказване, нали, Велики?

Големите сини очи на Помпей се разтвориха широко в израз на дълбоко учудване.

— Аз съм бил стоял ли? Какво искаш да кажеш с това, Вароне?

— Много добре знаеш какво искам да кажа. Признавам си, че чак днес го разбрах, но вече всичко ми е ясно. Целта ти е да забиеш клин в отношенията между сената и Крас. Ако успееш, всъщност ще лишиш сената от услугите на армията на Крас. А ако сенатът няма армия, която да му се подчинява, Рим няма да успее да ти даде урока, който заслужаваш, Гней Помпей!

Помпей се засегна от последната реплика и погледна накриво приятеля си.

— Вароне, Вароне! Това, което аз заслужавам, е да стана консул!

— Това, което заслужаваш, е да те разпънат на кръст!

Помпей винаги се дразнеше, когато му противоречаха.

Варон усещаше как между двамата се издига ледена преграда. И както винаги понечи да отстъпи.

— Съжалявам, Велики, изхвърлих се, защото ме е яд. Връщам си думите назад. Но няма как да не виждаш сам с какво ужасно дело си се захванал! За да оцелее републиката, видните нейните представители трябва да престанат да погазват конституцията й. Това, което искаш от сената, нарушава всички принципи на римските политически нрави. Дори Сципион Емилиан не отиде толкова далеч, а той беше наследник на Сципион Африкански и Емилий Павел едновременно!

Но това само влоши положението. Помпей подскочи като ужилен.

— О, я се махай, Вароне! Много добре разбирам какво искаш да ми кажеш! Че щом един римски патриций не е стигнал чак дотам, как смее един простосмъртен пиценец да иска повече от него! Но аз ще бъда консул!

Ако заседанието на сената бе оказало такова въздействие върху Марк Теренций Варон, как ли щеше да бъде възприето казаното там от най-прекия заинтересован — Марк Лициний Крас. Той научи всичко от устата на Цезар, който беше спрял Квинт Арий и другите легати — сенатори на входа на сената, преди да са съобщили каквото и да е на началника си. Най-много държеше да разговаря с Крас Луций Квинкций, та Цезар трябваше дълго да го убеждава.

— Нека аз говоря с него — молеше Цезар. — Вие сте толкова ядосани, че ще ядосате и него. Крас