Любимци на съдбата (Част III: Изменници)

Крас реши, че е крайно време да се намеси в разговора:

— Седни, заповядай, Велики. Изглеждаш доста почернял и доста свеж за стар човек… Дали не си прескочил вече трийсет и петте? Или се лъжа?

— Ще ги навърша чак на предпоследния ден от септември.

— Ти успя да извършиш толкова много подвизи през тези трийсет и пет години, колкото повечето хора не успяват и за седемдесет. Направо ме е страх с какво ли ще има да се хвалиш на седемдесет. Как е в Испания, всичко наред ли е?

— Всичко е наред, но пък — Помпей великодушно допълни, — там се радвах на нечия изключителна помощ.

— Да, старият Пий наистина изненада и свои, и чужди. Преди да замине за Испания, не можеше да се похвали с нищо. — Крас се изправи. — Да ти предложа глътка вино?

Помпей се засмя.

— Само ако си сменил реколтата, непоправими скъпернико!

— Все същата — рече Цезар.

— Значи е оцет.

— Колко хубаво, че не пия вино, не мислиш ли? Иначе как щях да изкарам цялата тази кампания? — усмихна се Цезар.

— Не пиеш вино? Богове! — Помпей се чудеше какво да отговори и реши да смени темата: — Подаде ли молба за триумф, Марк Крас? — попита той домакина.

— Не, не отговарям на условията за триумф. Сенатът предпочита да гледа на войната срещу Спартак като на потушаване на робски бунт, затова не разчитам на повече от овация. — Крас се покашля и си придаде тъжен вид. — Е, така де, за овацията съм подал молба. Ще се проведе възможно най-скоро. Искам да се отърва от империума си, за да се явя на изборите за консул.

— Ами да, ти беше претор преди две години, значи пречки няма, нали така? — подхвърли весело Помпей. — Съмнявам се, че някой ще успее да те спре, особено след такава бляскава победа. Днес овация, утре консул, всичко по график, бих казал.

— Това е идеята — съгласи се Крас, който досега нито веднъж не се беше усмихнал. — Трябва да убедя сената да ми даде земя за поне половината армия. Ако съм консул, ще го сторя по-лесно.

— Със сигурност — потвърди Помпей и стана да си върви. — Е, трябва да тръгвам. Обичам да се разхождам, така се пазя от… остаряване, нали така, Марк Крас?

След което си замина, оставяйки домакините си в пълно недоумение.

— За какво беше всичко това? — попита Крас.

— Имам предчувствие — отговори замислено Цезар, — че съвсем скоро ще разберем.

Писмото от Помпей, написано четливо на свитък хартия, беше предадено на Филип от някакъв военен куриер рано следобед на същия ден. Той не очакваше да има нови срещи с патрона си, който щеше да го потърси едва след като старият сенатор прочете посланието му в Курията. Но Филип едва се бе вдигнал от вечеря, когато втори куриер му съобщи, че Помпей го вика спешно при себе си в лагера на Марсово поле. Филип се зачуди дали да не прати гневен отказ; но пък след това се сети за тлъстите суми, с които Помпей подхранваше бюджета му всяка година, въздъхна и нареди да му намерят носилка. Стига толкова ходене!

— Ако си променил решението си с онова писмо до сената, Велики, можеше просто да ми съобщиш! Защо трябваше да се разкарвам втори път за един ден?

— О, да не те е грижа за писмото! — махна с ръка Помпей — Просто го прочети пред ония, пък те нека се смеят. Скоро ще им се доплаче. Не, не те викам за това. Имам за теб нова, много по-важна задача, с която трябва да се залавяш незабавно.

Филип свъси вежди.

— Каква задача? — попита той.

— Ще трябва да привлека Крас на своя страна — обясни Помпей.

— Охо! И как смяташ да успееш?

— Аз нищо не смятам. Ти и останалите хора от лобито ми ще направите всичко вместо мен. Искам чрез вас сенатът да попречи на Крас да раздаде земя на армията си. Но трябва да се заловите за работа още сега, преди да е получил своята овация и преди да се проведат изборите. Ще трябва да поставите Крас в такова положение, че да не може да предлага услугите на войската си на сената… ако сенатът реши да ме смаже със сила. Не знаех как да постъпя, докато не отидох на гости при Крас преди малко. А той се изпусна, че иска да става консул, защото смятал, че като такъв ще успее по- лесно да издейства земя за ветераните си. Нали го знаеш Крас… Той е човек, който няма да се излъже да плаща от собствения си джоб за земята. От друга страна, не може да разпусне войската си, без да осигури бъдещето на войниците. Навярно няма намерение да иска много… В крайна сметка войната продължи половин година. Нека това бъде основата и на вашата позиция — шест месеца военна служба не са достатъчно основание Рим да се разделя с нов дял от държавната си земя, още повече че врагът са били въстанали роби. Ако плячката е била достатъчна, войниците биха се задоволили с нея! Но аз познавам добре Крас. По-голямата част от плячката навярно изобщо не е била описана в официалните отчети. Крас не може да устои на подобно изкушение — той задължително ще задържи лъвския пай за себе си, следователно трябва да компенсира войската за сметка на държавната земя.

— В интерес на истината вече имах случай да чуя, че плячката не била голяма — усмихна се Филип. — Крас убеждаваше всички, че пиратите отмъкнали кажи-речи всичко, което Спартак е притежавал, срещу лъжливото обещание да го пренесат в Сицилия. Но от други източници знам, че нещата не стоят точно така, че сумата била само половината от това, което Спартак е притежавал в брой.

— Това е той, Крас! — ухили се Помпей при мисълта за времето, когато Крас се беше скарал със Сула от алчност. — Казвам ти, той просто не може да се въздържи. Колко легиона командва? Осем? Значи двайсет процента за хазната, двайсет процента за Крас, двайсет процента за легатите и трибуните, десет процента за конницата и центурионите, за пехотата остава трийсет процента. Това означава, че на всеки легионер поотделно му се полагат сто осемдесет и пет сестерции. Няма да успее да се издържа дълго от тях.

— Никога не съм предполагал, че си толкова добър в сметките, Велики!

— Във всеки случай доста по-добър, отколкото в четенето и писането.

— Колко ще спечелят твоите войници от плячката в Испания?

— Горе-долу същото, но те знаят, че всичко е справедливо поделено. Винаги когато разпределям плячката, до нея имат достъп и представители на редовите войници. Така всички се чувстват по-спокойни, не толкова, защото началникът доказва, че е честен, а защото това е само по себе си жест на уважение към легионера. Онези, които още не притежават земя, ще се сдобият с такава. Надявам се, ще я осигури държавата. Но ако държавата откаже, ще ги настаня на своя земя.

— Ти си забележително щедър човек, Велики!

— Не, Филипе, това не е щедрост, а елементарна предвидливост. На мен тези хора ще ми трябват. Ще ми трябват и синовете им. Защо да не бъде щедър днес, когато ще има да ми се отблагодаряват в бъдеще? Но когато остарея и водя своята последна война, бъди сигурен, че няма да позволя разходите да бъдат за моя сметка. — Помпей поклати глава. — Последната война ще донесе на Рим повече пари, отколкото градът е виждал през последните сто години. Не знам още къде ще се води тази война, само знам, че врагът ще бъде богат. В интерес на истината, мисля си дали да не бъде Партия. А когато донеса в Рим богатствата на Партия, очаквам Рим да заплати за земята на войниците ми. Досега кариерата ми костваше огромни разходи. Ти най-добре знаеш колко пари плащам всяка година за теб и за всички останали мои поддръжници в сената!

Филип се сви на стола си.

— Ще получиш всичко, за което си си платил!

— Добре, че го чувам от устата ти, приятелю. Можеш да ми го докажеш още утре — подкани го великодушно Помпей. — Сенатът трябва да откаже на Крас исканата земя за войниците му. Освен това изборите трябва да се отложат. Искам сенатът изрично да гласува указ, с който ми се разрешава да участвам в изборите. Нека законът бъде гласуван и от народното събрание.

— Така да бъде — надигна се възрастният сенатор. — Има само една голяма трудност, Велики. Крас