Любимци на съдбата (Част III: Изменници)

— А ти какво ще правиш?

— Ще си намеря някой подходящ народен трибун. По възможност пиценец. Не знам защо, но хората от Пицен изпитват голямо увлечение към длъжността на народния трибун, при това ги бива. Няма да ми е трудно. Навярно само в тазгодишната колегия половината са от Пицен.

— И защо трябва да е пиценец?

— Най-малкото, защото ще е склонен да фаворизира Помпей. Пиценците имат силно родствено съзнание. От друга страна, ще е като ламя. В Пицен всички се учат да гълтат огън!

— Само гледай да не останеш с опарени пръсти — посъветва го Крас, макар вече да мислеше кой от клиентите му ще успее да измъкне от агентите най-ниска цена за наем на вила на Пинция. Колко жалко, че не бе помислил да закупи терен там! Идеално място. Всички тия чужди царе и царици, които си търсят резиденция край Рим. Не, нямаше да наема, направо щеше да купува! Наемът беше неоправдан разход: човек никога не си връщаше нищо от него.

През ноември сенатът се предаде. Марк Лициний Крас беше уведомен, че ще му бъде позволено да се яви на изборите за консул „ин абсенция“. Гней Помпей Велики беше уведомен, че сенатът е пратил за ратифициране в народното събрание на указ, с който специално за него се премахвали обичайните ограничения — членство в сената, квесторство и преторство, за да може също да участва в изборите „ин абсенция“. И тъй като трибутните комиции били гласували въпросния указ и го превърнали в закон, сенатът бил радостен да съобщи на Гней Помпей Велики, че и неговото име е включено в кандидатските списъци и така нататък, и така нататък.

Когато един кандидат участва в изборите „ин абсенция“ защитата на неговата кауза е трудна задача. Без право да прекрачва померия, той не можеше да се среща с гласоподавателите, да ги убеждава, да ги примамва с обещания, нямаше как да се показва по време на заседания на плебейското събрание, където народният трибун да го възхвалява… и да ругае всички негови съперници. Тъй като участието в изборите „ин абсенция“ поначало трябваше да се разреши от сената, до него се прибягваше в крайни и изключителни случаи. Но никога досега в римската история не се бяха явявали двама кандидати „ин абсенция“. В случая обаче и дума не можеше да става за неудобства или ограничения за отсъстващите кандидати. Колкото повече се протакаха дебатите в сената, толкова по-разгорещени ставаха те; в резултат от всичко това, щом сенатът се примири с исканията на двамата пълководци, всички останали кандидати за консулския пост си направиха отвод като протест срещу грубото погазване на закона от страна на Помпей. И при условие, че други кандидати изобщо не се явиха, Помпей и Крас можеха спокойно да се нарекат диктатори.

Много и най-различни заплахи бяха отправени по адрес на Крас или на Помпей; враговете им най-често им се заканваха, че щом изтече империумът им, веднага ще ги извикат на съд за държавна измяна. Затова когато народният трибун Марк Лолий Паликан (родом от Пицен) свика извънредно заседание на плебейското събрание на фламиниевия цирк, насред Марсово поле, всички сенатори, които бяха обърнали гръб на Помпей и Крас, изведнъж замръзнаха от ужас. За да избягат от всякаква съдебна отговорност, двамата стигаха дотам, че да върнат обратно пълните правомощия на народните трибуни. За награда щяха да се сдобият с десетина слепи привърженици, които щяха да им се отблагодарят със специален закон, оправдаващ всяко тяхно действие!

Мнозина в Рим очакваха възстановяването на отнетите трибунски права, тъй като трибунската институция беше толкова стара, че се смяташе за свещена. В продължение на векове народният трибун беше представлявал една от фигурите в държавното управление, а постът се приемаше за стъпало по стълбицата на публичната йерархия. Имаше и такива, които се забавляваха с политиканстване и искаха да се върнат някогашните епични битки по римския форум. Друго си беше разгорещени демагози да въртят пестници по посока на Курия Хостилия, а в това време платени биячи да ги трепят насред площада. Като следствие от толкова много очаквания заседанието, свикано от Лолий Паликан, беше широко разгласено като жизненоважно за бъдещето на града и мнозина дойдоха, за да обсъдят проблема с връщането на старите правомощия. Но когато се разбра, че не други, а двамата кандидат — консули щели да говорят, при това в полза на реформата, римските граждани проявиха интерес, какъвто плебейското събрание не познаваше от времето на Сула.

Фламиниевият цирк се използваше за по-скромни тържества, отколкото Големия цирк под Палатина, затова побираше петдесет хиляди души. В деня на Паликановото заседание всички трибуни бяха препълнени с хора. При условие, че само онези, които се намират до трийсет-четирийсет метра от трибуната, имаха шанс да чуят нещо, повечето хора, които се разхождаха по бреговете на Тибъра, бяха водени единствено от патриотичната идея да разказват на внуците си как и те са били на онова паметно събрание, когато двама бъдещи консули, при това велики пълководци, са обещавали на народа възстановяването на правата на народните трибуни. Защото те щяха да го направят! Щяха!

Паликан откри заседанието с вдъхновена реч, която имаше за цел не друго, а гарантиране по-високи изборни резултати за Помпей и Крас; онези, които се намираха по предните редици и можеха да го чуят, бяха все членове на горните класи, техният глас щеше да е от значение на изборите. Деветимата колеги на Паликан присъстваха, за да говорят на свой ред в полза на Помпей и Крас. Най-накрая, сред бурни аплодисменти, се появи самият Крас, чиято реч също бе съпровождана от аплодисменти. Накрая се появи и Помпей Велики! Облечен в лъщяща златна броня, сияещ от неземна красота на слънчевите лъчи. Не му трябваше да доказва ораторски способности; да беше казал две-три думи, тълпата пак щеше да го приветства. Хората бяха дошли да видят Помпей Велики и се разотидоха доволни по домовете.

Никаква изненада не беше, че когато през декември изборите най-после се проведоха, Помпей бе избран за първи консул, а Крас — за втори. Рим щеше да си има за пръв път консул човек, който никога не беше стъпвал в сената. При това го обичаше много повече от по-опитния му и по-традиционен колега.

— И така, Рим за пръв път си има консул, който не е бил сенатор — каза Цезар пред Крас, след като центуриатните комиции се разпръснаха. Бяха седнали заедно на просторната тераса в Пинциевата вила, в която навремето нумидийският цар Югурта беше кроял заговори срещу Рим; Крас веднага закупи сградата, след като се запозна с дългия списък на чуждестранни владетели, прекарали част от живота си под покрива й. В момента двамата съмишленици стояха и наблюдаваха как държавните роби почистват поляната и прибират платформите за гласуване от тъй наречената Септа.

— Това беше единствената сериозна причина да държи на консулството — отговори Крас, като нарочно имитираше леко истеричния тон, с който Помпей говореше, щом нещата не се подчиняват на волята му. — Той си остава едно голямо дете!

— В известен смисъл, да — съгласи се Цезар. Обърна се да изгледа изражението на Крас, но както винаги лицето му беше непроницаемо. — Ти си този, който ще трябва да управлява. Той просто не знае как.

— Е, нямаше нужда да ми го казваш! Макар че вече трябва да е понаучил това-онова. Варон му предложи цял наръчник по сенаторско и консулско поведение. — Крас кисело изсумтя. — Ама не е ли позорно! Първият консул да трябва да чете от наръчници какво да прави и как да го прави! Представям си какво би казал Катон Цензор по въпроса.

— Вече ми възложи да съставя законопроекта за възстановяването пълномощията на народните трибуни, каза ли ти?

— Че той кога ми е казвал каквото и да било?

— Аз отказах.

— Защо?

— Най-напред, защото той ми го предложи на основание, че ще бъде първи консул!

— Той просто знаеше, че ще бъде първи консул!

— И второ, защото ти сам можеш да изготвиш всеки законопроект, който двамата бихте прокарали — нали си бил градски претор?

Крас поклати глава и положи ръка върху рамото на Цезар.

— Направи го, Цезаре, ще го зарадваш. Като всички разглезени деца, той се е научил да иска от всекиго това, за което знае, че е способен. Ако отказваш просто ей — така, а не, за да не излезе, че те използват, нямам нищо против. Но ако приемеш задачата като предизвикателство, ако си мислиш, че това ще