Любимци на съдбата (Част III: Изменници)

допринесе за твоята собствена юридическа кариера, тогава не се стеснявай. Никой няма да разбере, Помпей просто няма да позволи.

— Прав си! — засмя се Цезар, но веднага му мина друга мисъл. — В интерес на истината, бих желал да го направя. Не сме имали свестни народни трибуни от времето, когато бях момче. Сулпиций беше последният. А отсега предвиждам времето, когато всеки от нас би се нуждаел от законите на народните трибуни. Винаги е било интересно, когато един патриций се обвърже с каузата на народните трибуни по начина, по който аз го правя днес. Между другото Паликан вече си е намерил добър заместник.

— Кой?

— Някой си Плавций. Не е от старата фамилия на Плавций Силваните. Този е от Пицен и изглежда някой близък негов предшественик е бил обикновен роб. Но е добър човек. Готов е да стори всичко, което ми е нужно да получа от дареното с нов живот плебейско събрание.

— Изборите за трибуни още не са се провели. Плавций може и да не влезе — напомни му Крас.

— Ще влезе, ще влезе — успокои го на свой ред Цезар. — Няма да загуби, нали е човек на Помпей…

— А това не е ли поредното доказателство в какви объркани времена живеем?

— Помпей има голям късмет, че ти си му колега, Марк Крас. Продължавам да си мисля какво ли би сторил Метел Козленцето на твое място. Щяхме да преживеем истинска катастрофа! Но все пак съжалявам, че не ти се удаде да бъдеш първи консул.

Крас се усмихна.

— Не се тревожи, Цезаре, отдавна съм се примирил с мисълта. — Той въздъхна. — И все пак ми се ще, когато дойде краят на мандата ни, Рим да съжалява повече за мен, отколкото за Помпей.

— Ами — вдигна се от стола си Цезар — време е да си вървя. Откакто съм в Рим, почти не съм отделил време на жените в семейството, а те изгарят от нетърпение да разберат как са протекли изборите.

Но само един поглед към събранието вкъщи бе достатъчен Цезар да съжалява, че толкова е бързал да се прибере. В приемната се бяха събрали шест жени: майка му, жена му, сестра му Ю-Ю, леля му Юлия, жената на Помпей и някаква друга жена, която се оказа братовчедката Юлия, омъжена за Марк Антоний- изтребителя на пиратите; заради това всички я наричаха Юлия Антония. Юлия Антония беше привлякла вниманието на всички върху себе си, тъй като ревеше с пълен глас.

Преди Цезар да е пристъпил, някой изведнъж го блъсна. Той се обърна и видя насреща си някакво едро, хилещо се дете, което физически напомняше на Антониевците. Цезар го сграбчи за носа и го придърпа към себе си. Момчето започна да надава крясъци не по-слаби от тези на майка му, но при все това отказваше да се признае за победено. Опита се да срита Цезар, сви ръце в юмруци и посегна да удари братовчед си. В същия миг две други момчета, по-малки от брат си, се увесиха за раменете и гърдите на Цезар и започнах да го налагат — без успех, заради дебелата тога, която носеше.

Само след секунда, без да е ясно как точно стана това, трите деца бяха извадени от строя. Двете малки братчета Цезар елиминира, като им удари главите една в друга. Най-големият получи плесница, от която му потекоха сълзи. С няколко силни ритника в задника Цезар го изпрати при малчуганите в ъгъла.

Ревящата майка веднага млъкна и се хвърли да спасява безценните си чеда от домакина.

— Я сядай, жено! — изкрещя й насреща той.

Тя се примъкна обратно към стола и безпомощно се отпусна. Сълзите й отново рукнаха.

Цезар погледна синовете й, които се опитваха да се свестят, но най-вече плачеха в хор с майка си.

— Ако някой от вас само мръдне, ще съжалява, че се е родил на този свят. Това е моят дом и докато сте мои гости, ще се държите като благовъзпитани римляни, не като маймуните в Африка. Ясно ли е?

И като прибра с една ръка диплите на изцапаната си тога, Цезар подмина жените и се прибра в стаята си.

— Ще трябва да се оправя — обясни той с наглед спокоен глас, но жена му и майка му веднага доловиха заплашителните нотки — и когато се върна, искам в дома ми да са се възцарили тишина и спокойствие. Ако няма друг начин тази жена да млъкне, затворете я в килера. Синовете й да отидат при Бургунд. Нека е спокоен, че ако удуши някое дете, ще има моето одобрение.

Цезар не се бави дълго, но когато се появи отново на вратата, момчетата бяха изчезнали, а шестте жени седяха като на тръни. Шест чифта очи покорно го проследиха, докато той заемаше място между жена си и майка си.

— Е, майко, какво се е случило? — попита Цезар.

— Марк Антоний е мъртъв — съобщи му Аврелия. — Самоубил се е в Крит. Знаеш, че пиратите на два пъти му нанесоха поражения в морето, накрая го победиха и на сушата, като плениха всичките му кораби и войници. Но което може би не знаеш, е, че пиратските главатари Панари и Ластен буквално са го насилили да подпише договор с кипърския народ от името на Рим. Договорът току-що е пристигнал в Рим, придружен от пепелта на бедния Марк Антоний. Макар сенатът още да не се е събрал да обсъди събитието, целият град вече говори, че Марк Антоний е опозорил завинаги фамилията. Някой дори вече го е кръстил Марк Антоний Кретик, само че не от Крит, а от креда, понеже се е държал като човек от тебешир.

Цезар въздъхна, но по-скоро от досада, отколкото от мъка.

— Не беше той човекът за тази работа — заключи, но не се впусна в подробности, за да не наранява чувствата на възглупавичката му вдовица. — Разбрах го още по времето, когато бях трибун в Гитеон. Да си призная, не можех да предположа, че всичко ще завърши толкова трагично, но пък имаше достатъчно сигнали… — Цезар погледна братовчедка си Юлия Антоний. — Съжалявам, за теб, госпожо, но не виждам с какво бих могъл да ти помогна.

— Юлия Антония дойде да попита дали не би могъл да организираш погребалната церемония в памет на Марк Антоний — каза Аврелия.

— Но тя си има брат, нали? Какво му има на Луций Цезар, че не може той да го направи? — Цезар беше възмутен.

— Луций Цезар е на изток, в щаба на Марк Кота, а братовчед ти Секст Цезар твърдо отказва да се занимава — обясни леля му Юлия. — В отсъствието на Гай Антоний Хибрида ти си най-близкият роднина на Юлия Антония в Рим.

— Щом е така, ще се погрижа за погребението. И все пак мисля, че ще е разумно да не вдигаме много шум.

Юлия Антония стана да си върви. Изглежда не изпитваше неприязън към Цезар за начина, по който се беше отнесъл със синовете й… Нито за пренебрежителното отношение към покойния й съпруг. Очевидно изпитваше известно удоволствие да й се крещи и да й се заповядва, разсъждаваше Цезар, докато я изпращаше. Явно, не можеше да се оплаче от Марк Антоний. Жалко, че не се беше отнасял по подобен начин с тримата си сина. Момчетата бяха изведени от стаята на Бургунд, където бяха преживели доста тягостни моменти в компанията на синовете на Кардикса. Също като майка си и те не изглеждаха сърдити. Само дето гледаха да не доближават много-много Цезар.

— Няма от какво да се страхувате, стига да не нарушавате общоприетите норми на благоприличие — подхвърли Цезар. — Ако ви хвана пак, тогава да му мислите!

— Ти си много висок, но не ми изглеждаш чак толкова силен — отвърна му най-голямото момче, което беше и най-хубавото, нищо че очите му бяха доста събрани за вкуса на Цезар. Погледът му обаче излъчваше увереност, а също така висок интелект.

— Някой ден ще се сблъскаш с някой дребен човечец, който с един удар ще те просне на земята — обеща му Цезар. — Сега си вървете у дома и се грижете за майка си. И по-добре си напишете домашното, отколкото да обикаляте като бездомници из Субура, за да крадете от хора, които не са ви сторили нищо. Домашните са по-полезни от пакостите.

Марк Антоний учудено примигна.

— Откъде знаеш всичко това?

— Аз знам всичко — отговори Цезар и затръшна вратата подире им. Върна се при жените и седна на мястото си. — Германското нашествие — рече той с усмивка. — Що за варварско племе са тия момчетии! Няма ли кой да ги наглежда?

— Няма — отговори Аврелия и въздъхна с нескрито удовлетворение. — Хареса ми как ги подреди! Откакто са влезли в къщата, ръката ме сърбеше да им обърша някой шамар.