Налагаше се да я разгледа по-отблизо. Милорд отвори вратата и се вмъкна вътре. Кучето, което дремеше зад кацата за вода, отвори едно око и го изгледа. Беше от онези рошави кучета с неопределено потекло, със студен, внимателен и подозрителен поглед като на борсов агент, който е убеден, че ей-сега ще го измамят.
Лорд Емсуърт не забеляза животното. Той дотътри крака до една леха с жълт шибой и се наведе да го помирише.
Като помирисване неговото бе съвсем невинно, но по неизвестни причини кучето прецени, че постъпката е от изявено криминално естество. Цялото му дремещо собственическо възмущение се разбуди. В следващия миг светът наоколо се изпълни със зловещи звуци, а лорд Емсуърт мълниеносно се отърси от разсеяността си, която се превърна в трескаво желание да отърве глезените си.
В нашата хроника на Замъка Бландингс веднъж вече стана дума, че пред непознати кучета лорд Емсуърт не се проявява в най-добрата си светлина. Освен да повтаря „Чиба, сър!“ и да подскача насам-натам с удивителна за годините си пъргавина, той не беше отбелязал никакъв напредък в отбранителната си техника. В това време вратата на къщата се отвори и отвътре излезе едно момиченце.
— Млък! — извика то.
В същия миг, само при звука на гласа й, злобното псе прекрати враждебните действия, заподскача насреща й, а после се затъркаля по гръб, вирнало и четирите си крака във въздуха. Гледката мъчително напомни на лорд Емсуърт за собственото му поведение в присъствието на Ангъс Макалистър.
Той премигна срещу спасителката си. Тя беше още невръстно дете, най-вероятно дванайсет или тринайсет годишно, но комбинацията от лондонски мъгли и ранни грижи беше придала на лицето й мъдро майчинско изражение, което по необясним начин накара милорд още от първата минута да я възприеме като своя връстница. Такова момиче можете да срещнете из задните лондонски улички — помъкнало бебе, тежко почти колкото него, но все още запазило достатъчно енергия, за да тътри и едно братче за ръка и да подвиква заканително на друго, някъде в далечината. Бузите й лъщяха от скорошното съприкосновение със сапуна, а кадифената рокличка, която беше облякла, очевидно беше най-официалният й тоалет. Косата, в предизвикателство със съвременната мода, беше силно опъната назад и завързана на къса опашчица.
— Ъ-ъ-ъ… благодаря — каза лорд Емсуърт.
— И аз ви благодаря, сър — отвърна момиченцето.
На милорд не му стана ясно тя пък за какво му благодари. По-късно, когато приятелството им укрепна, той щеше да разбере, че това странно благодарене й беше навик. Тя благодареше на всички и за всичко. В началото обаче тази превзетост го изненада. Той продължи да премигва насреща й през пенснето си.
Липсата на практика беше причина способностите на лорд Емсуърт да общува с противоположния пол да позакърнеят. Той трескаво търсеше тема за разговор.
— Какъв прекрасен ден.
— Да, сър. Благодаря ви, сър.
— Ти ли си… — лорд Емсуърт крадешком погледна в листа си, — ти ли си дъщерята на… ъ-ъ-ъ… Ебинизър Спрокет? — попита и за сетен път се удиви на ужасните имена, които имаха някои от неговите арендатори.
— Не, сър. Аз съм от Лондон, сър.
— О? Лондон, а? Сигурно сега там е доста горещо. — Той замълча. После припомняйки си една фраза от младежките години, продължи: — Ъ-ъ-ъ… Как бяха баловете в Лондон през този сезон?
— Благодаря, сър.
— Предполагам, че всички са се махнали в тази жега от града? От коя част на Лондон си?
— Друри Лейн, сър.
— Как се казваш?
— Гладис, сър. Благодаря ви, сър. Това е Ърн.
От къщата се беше измъкнало момченце — врял и кипял в уличния живот на Лондон екземпляр с луничаво лице, който за изненада на милорд държеше в ръка голям красив букет. Лорд Емсуърт учтиво се поклони и с присъединяването на трети към компанията неловкостта му се стопи.
— Приятно ми е — каза. — Какви хубави цветя.
С присъствието на брат й Гладис също се освободи от стеснителността си и езикът й се развърза.
— Нали са страхотни? — въодушевено се съгласи тя. — Чопнах ги от голямата къща. Леле! Да знаеш как ме гони оня дъртак, дето живее там! Сбара ме, че ги бера, развика се, а после ме погна. Аз обаче го светнах с един камък в пищяла и докато се разтриваше, офейках.
Лорд Емсуърт можеше да я поправи, като й каже, че Замъкът Бландингс и градините му не принадлежат на Макалистър, но душата му така преливаше от възторг и признателност, че се сдържа. Стоеше и гледаше момиченцето с благоговение. Не стига, че укротяваше свирепи кучета само с една дума, ами тази свръх- жена замеряше Макалистър с камъни — нещо, което той така и не събра кураж да стори цели девет години — и дори го беше улучила по пищяла. Що за глупости пишат по вестниците за Съвременното Момиче, помисли си милорд. Ако се съдеше по това тук, Съвременното Момиче беше върховното постижение, венец на своя пол.
— Ърн — каза Гладис, като смени темата, — днес си е сложил брилянтин.
Лорд Емсуърт беше забелязал тази подробност и между другото вече отстъпваше към по-проветриво място.
— За Обесването — обясни Гладис.
— Обесването? — Това му се стори малко необичайно.
— За Обесването в парка на графа днес следобед.
— О, вие ще ходите на Увеселението?
— Да, сър, благодаря ви, сър.
За пръв път лорд Емсуърт се улови, че гледа на това отвратително светско мероприятие е нещо като благоразположение.
— Надявам се да се видим там — любезно, каза той. — Ще ме познаете ли отново? Аз ще бъда с… — той преглътна, — с… цилиндър.
— Ърн ще бъде със сламената капела, дето му я подариха.
Лорд Емсуърт огледа младия щастливец с най-искрена завист. Дори имаше известни подозрения, че тази шапка му е стара позната. Тя вярно му бе служила цели шест години, след което сестра му Констанс я изтръгна от ръцете му и я предаде на жената на викария за благотворителния базар.
Милорд въздъхна.
— Е, довиждане.
— Довиждане, сър. Благодаря ви, сър.
Лорд Емсуърт излезе замислен от малката градинка, сви в уличката и съзря лейди Констанс.
— О, ето те и теб, Кларънс.
— Да — отвърна милорд, защото такива бяха голите факти.
— Привърши ли с оценката на градинките?
— Да.
— Аз тъкмо се канех да вляза в онази, крайната къщичка. Викарият ми каза, че там било отседнало едно момиче от Лондон. Искам да го предупредя да се държи прилично днес следобед. С останалите вече говорих.
Лорд Емсуърт разкърши рамене. Пенснето му беше малко накриво, но независимо от това погледът му бе изразителен и повелителен.
— Хм, да си мериш приказките — властно каза той. — Много внимавай какво ще говориш, Констанс.
— Какво имаш предвид?
— Знаеш какво имам предвид. Изпитвам дълбоко уважение към гореспоменатата млада дама. Съвсем наскоро, при известни обстоятелства — при две обстоятелства — тя прояви изключителна храброст и изобретателност, затова не позволявам да я ругаеш. Ясно ли е!
Официалното наименование на оргията, която се развихряше ежегодно в първия понеделник на август в парка на Бландингс, беше „Училищен празник“. Но лорд Емсуърт, който съкрушено наблюдаваше събитията
