толкова искаш реч, накарай викария да я произнесе, или сама си я произнеси. Реч! Що за глупости! — Той се обърна към Гладис. — А сега, мила, ако ми дадеш малко време да се отърва от тези противни дрехи и тази гадна яка, ще облека нещо по-човешко и ще слезем в селото да си побъбрим с Ърн.
ЕДНА ОТ ИСТОРИИТЕ НА БОБИ УИКЪМ
МИСТЪР ПОТЪР УКРЕПВА ЗДРАВЕТО СИ
Мистър Джон Хамилтън Потър, основател и собственик на прочутото нюйоркско издателство „Д. Х. Потър“, остави ръкописа, който едва задържеше блуждаещото му внимание, и от дълбините на плетения си стол замечтано зарея поглед над зелените ливади и ослепителните цветни лехи — натам, където замъкът Скелдингс Хол се препичаше на топлото юнско слънце. Цялото му същество преливаше от кротко доволство. Водата в крепостния ров проблясваше като разтопено сребро; лек ветрец донасяше до ноздрите му аромата на току-що окосено сено; гълъбите във вековните брястове гукаха с възможно най-подходящата и благовъзпитана интонация; да не говорим, че от обяд не беше виждал Клифърд Гандъл. Мистър Потър беше убеден, че бог си е на мястото и на земята всичко е наред12.
И как за съвсем малко, помисли си, щеше да пропусне това възхитително старовремско спокойствие. Когато скоро след пристигането си в Англия се запозна с лейди Уикъм на една от вечерите в клуб „Перо и мастило“ и тя го покани да й гостува в Скелдингс, първата му реакция бе да й откаже. Тя бе жена с подчертано властна натура, а той съвсем наскоро бе излязъл от поредната нервна криза и лекарят му бе препоръчал пълно спокойствие и почивка. Затова му се струваше, че в такава близост и за по- продължителен период от време лейди Уикъм щеше да е твърде голямо натоварване за старата му нервна система. Да не говорим, че тя пишеше и романи, а инстинктът за самосъхранение, дълбоко вкоренен у всеки издател, му бе подсказал, че зад поканата й се крие злокобно намерение да му ги изчете всичките и да го уговори да ги публикува в Америка. Бе приел само благодарение на любовта си към старото и живописното, подсилена от факта, че Скелдингс Хол датираше от времето на Тюдорите.
Нито за миг обаче не бе съжалил за решението си — дори когато Клифърд Гандъл, със словоохотливостта на обигран политик, излагаше пред него становището си за Златния стандарт13 и други животрептящи проблеми. Хвърлеше ли поглед назад към живота си през последните осемнайсет месеца — живот прекаран в ад от дрънчащи телефони и автори, много от които жени, връхлитащи да го наругаят, че не е осигурил по-добра реклама за книгите им, почти можеше да си представи, че се е пренесъл в Рая.
На всичкото отгоре, Рай не без своите ангели. Защото в този миг през поляната към мистър Потър се зададе едно момиче, чиято походка бе така гъвкава, сякаш тялото му бе от каучук и китова кост. Фигурата му бе по момчешки стройна и грациозна, а неприкритата от шапка рижа коса приятно блестеше на слънцето.
— Здравейте, мистър Потър! — поздрави младата дама.
Издателят засия насреща й. Това бе Роберта Уикъм, дъщеря на неговата домакиня, завърнала се преди два дена в бащиния си дом след гостуване нейде в Северна Англия. Дружелюбна млада особа, която от пръв поглед спечели симпатиите му.
— Я виж ти! Кой дошъл! — каза той.
— Не ставайте. Какво четете? — Боби Уикъм взе ръкописа. — „Етика на самоубийството“. Колко жизнерадостно!
Мистър Потър снизходително се засмя.
— Сигурно ви се струва странно четиво в такъв ден и в такава обстановка, но един издател никога не е свободен. Изпратиха ми го от Ню Йорк за мнение. Както виждате, не ме оставят на мира дори когато съм на почивка.
Лешниковите очи на Боби Уикъм се забулиха в размисъл.
— Самоубийството не е за пренебрегване — прошепна тя. — Ако ми се наложи по-често да виждам Клифърд Гандъл и аз бих се самоубила.
Мистър Потър подскочи. Това дете от самото начало му допадна, но и през ума не бе му минало, че са чак дотам сродни души.
— Мистър Гандъл не ви ли харесва?
— Не.
— И на мен също.
— Не само на вас, на никого — каза Боби. — С изключение на майка ми. — Очите й отново потъмняха. — Според нея, той е чудесен.
— Сериозно ли говорите?
— Да.
— Виж ти! — обобщи мистър Потър. Боби се замисли.
— Нали знаете, че е член на Парламента?
— Да.
— Освен това се говори, че предстои назначаването му в Правителството.
— И той ми го намекна недвусмислено.
— А всички тези неща са пагубни за един мъж, не мислите ли? Карат го да се надува.
— Най-точната дума.
— И да важничи.
— Аз самият бих употребил същия израз — съгласи се мистър Потър. — В честите ни разговори преди да пристигнете, той се обръщаше към мен като депутат към група подчертано слабоумни избиратели.
— Често ли го виждахте преди да дойда?
— Много, въпреки че правех всичко възможно да избягвам.
— Такъв като него трудно се избягва.
— Да — мистър Потър смутено се изкиска — Искате ли да ви разкажа какво ми се случи преди ден-два? Само на никого не казвайте, разбира се. Тъкмо излизах от пушалнята една сутрин и го видях да се задава насреща ми по коридора. Какво да правя — хоп, отскочих назад и ха-ха! — скрих се в един долап.
— Изключително благоразумно.
— Да. Но за нещастие той отвори вратата на долапа и ме разкри. Получи се доста неловко.
— Какво му казахте?
— Какво можех да кажа? Боя се, че ме е сметнал за съвсем чалнат.
— Аз пък… Добре, мамо! Идвам!
Дълбокият контраалт на романистка, зовяща малкото си, бе нарушил покоя на летния следобед. Мистър Потър стреснато се огледа. На моравата беше застанала лейди Уикъм. Той наблюдаваше как младата му приятелка се приближи към майка си и му се стори, че походката й вече не е така скоклива. Сякаш се движеше с неохота.
— Къде беше, Роберта? — попита лейди Уикъм, когато дъщеря й се приближи достатъчно, за да не повишава глас. — Къде ли не те търсих.
— Нещо важно ли е, мамо?
— Мистър Гандъл иска да отиде до Хъртфорд. Мисля, че е най-добре да го закараш с твоята кола.
— О, мамо!
Мистър Потър, който наблюдаваше от стола си, забеляза как по лицето на лейди Уикъм пробяга особено изражение. Ако той беше нейният английски издател, а не само евентуалният й американски издател, щеше да е отлично запознат с това изражение. То означаваше, че лейди Уикъм се готви да упражни прочутата сила на своя характер.
— Роберта — каза тя със застрашително тих глас, — аз изрично настоявам да закараш мистър Гандъл до Хъртфорд.
— Но нали обещах да играя тенис у Кръфтсови!
— Мистър Гандъл е далеч по-подходяща компания за теб от онзи млад непрокопсаник Олджи Кръфтс. Изтичай да му кажеш, че днес не можеш.
