завладяли съзнанието му и шумоленето на хартията, пъхната под вратата, не бе достигнало до слуха му. И чак доста по-късно, когато тръгна да си ляга, забеляза лежащия на пода плик.
Наведе се и го вдигна. Разглеждаше го със замислен поглед. Отвори го.
Бележката бе лаконична и гласеше следното:
„А бръсначите му?“
Клифърд Гандъл подскочи от ужас.
Бръсначите!
Беше ги забравил!
Той не се бави нито миг. Вече можеше да е твърде късно. Бързо излезе в коридора и почука на вратата на мистър Потър.
— Кой е?
Клифърд Гандъл въздъхна с облекчение. Не бе закъснял.
— Мога ли да вляза?
— Кой е?
— Гандъл.
— Какво искате?
— Бихте ли… ъ-ъ ми услужили с един бръснач?
— С какво?
— Бръснач.
Вътре се възцари пълна тишина. Мистър Гандъл отново почука.
— Още ли сте там?
Тишината бе нарушена от странно тътрене. Нещо тежко се блъсна във вратата. Мистър Гандъл би помислил, ако не му се струваше тъй невероятно, че този смахнат издател е подпрял вратата си със скрина.
— Мистър Потър!
Отново тишина.
— Още ли сте там, мистър Потър?
Допълнително мълчание. Мистър Гандъл, изтощен от безрезултатното бдение, реши да зареже всичко и се прибра в стаята си.
Задачата, която му предстоеше сега, бе да изчака малко и после да прескочи през балкона — общ и за двете стаи, да влезе, докато другият спи, и да отмъкне оръжието му.
Погледна часовника си. Наближаваше полунощ. Реши да даде на мистър Потър време до два часа.
Клифърд Гандъл седна и зачака.
Първата работа на мистър Потър, след като отдалечаващите се стъпки му подсказаха, че посетителят му се е оттеглил, бе да извади няколко успокоителни хапчета от кутийката до леглото и да ги погълне. Той изпълняваше този обред, предписан от здравния му наставник, три пъти на ден от мига, в който напусна Америка. Веднъж половин час преди закуска, втори път един час преди обяд и накрая — преди да се отдаде на укрепителния нощен сън.
Независимо от хапчетата обаче, на мистър Потър му се струваше, че едва ли ще успее да потъне в забрава. След последното зловещо доказателство за патологичната неприязън на Клифърд Гандъл, той не можеше да мечтае дори за най-лека дрямка. Кошмарната мисъл за този ужасен човек, който безшумно се прокрадва край вратата му и иска бръснач, караше кръвта на Хамилтън Потър да замръзва в жилите.
И все пак положи усилия. Изгаси лампата и като затвори очи, тихо заповтаря една формула, която често му беше помагала.
— Ден след ден — мърмореше мистър Потър, — от нищо несломен, аз се подобрявам. Ден след ден, от нищо несломен, аз се подобрявам. Ден след ден, от нищо несломен, аз се подобрявам.
Ако Клифърд Гандъл, който се прозяваше в стаята си, чуеше отнякъде тези оптимистични твърдения, щеше да остане силно изненадан.
— Ден след ден, от нищо несломен, аз се подобрявам.
За съжаление в този миг мислите на мистър Потър се плъзнаха по неприятна плоскост. Цялото му тяло изтръпна от ужас. Да предположим, че наистина се подобрява. И какво от това? Какъв смисъл има да се подобрява, щом като всеки миг някой луд Гандъл може да скочи връз него с бръснача и да сложи край на всичко?
С усилие откъсна съзнанието си от тези мрачни мисли. Стисна зъби и процеди предизвикателно: „Ден след ден, от нищо несломен, аз се подобрявам. Ден след ден“…
Завладя го приятна сънливост.
— Ден след ден, от нищо несломен, аз се подобрявам. Ден след ден, от нищо несломен, аз се подобрявам. Ден след ден, от нищо несломен, аз се подобрявам. Несломен след ден, от нищо подобрен…
Мистър Потър заспа.
Часовникът над конюшните удари два часа и Клифърд Гандъл излезе на балкона.
Философите нееднократно са твърдели, че и най-добре обмисленото начинание може да рухне заради някоя дреболия. Пропадането на пътя при Угумон обрече на неуспех френската кавалерия при Ватерло. Нещо подобно провали действията и на Клифърд Гандъл, а именно — каната, в която прислужничката бе донесла на мистър Потър топла вода малко преди вечеря и я бе поставила точно под прозореца.
Клифърд Гандъл се измъкна с изключителна предпазливост през прозореца и като усети нещо твърдо под крака си, реши, че е докоснал пода и отпусна цялата си тежест върху него. В същия миг светът се сгромоляса с трясък, последван от потоп; а светлината, заляла стаята, огря мистър Потър, който седеше в леглото и премигваше.
Мистър Потър се втренчи в Клифърд Гандъл. Клифърд Гандъл се втренчи в мистър Питър.
— Ъ-а-ъ… здравейте! — каза Клифърд Гандъл.
Мистър Потър издаде чудноват звук, като котарак със заседнала в гърлото рибя кост.
— Аз… ъ-ъ-ъ… се отбих за малко — поясни Клифърд Гандал.
Мистър Потър издаде звук като втори, по-едър котарак с по-голяма рибя кост в гърлото.
— Дойдох за бръснача — обясни Клифърд Гандъл. — А, ето го и него — довърши той, пристъпи към тоалетката и го взе.
Мистър Потър изхвръкна от леглото. Огледа се за оръжие. Единственото, което съзря, бе ръкописа на „Етика на самоубийството“, а той, макар и незаменим за шляпане на мухи, бе твърде неубедителен в настъпилата криза. Общо взето за мистър Потър се очертаваше една доста противна вечер.
— Лека нощ — каза Клифърд Гандъл.
Мистър Потър с удивление забеляза, че посетителят му се оттегля към прозореца. Невероятно. За миг си помисли дали Боби Уиким не е сгрешила по отношение на този човек. Нищо не можеше да бъде по- въздържано от поведението му в този миг.
Но когато достигна прозореца, Клифърд Гандъл взе, че се усмихна, и всички страхове на мистър Потър се върнаха.
Мнението на Клифърд Гандъл за тази усмивка бе, че тя е мила, вдъхваща увереност усмивка, която би успокоила и най-изнервения меланхолик. За мистър Потър обаче тя бе именно онова маниакално хилене, каквото може да се очаква от умопобъркан източник.
— Лека нощ — повторно пожела Клифърд.
Усмихна се още веднъж и изчезна. А мистър Потър, след като поседя няколко минути замръзнал на място, отиде до прозореца и го затвори. След това го залости. Забеляза, че има щори и спусна и тях. Привлече стойката на легена и я подпря върху щорите. Дотътри два стола и една библиотечка и затисна с тях стойката. После си легна, като остави лампата да свети.
— Ден след ден, от нищо несломен — каза мистър Потър, — аз се подобрявам.
Но гласът му не звучеше много убедително.
Слънцето се процеждаше през щорите и песните на птичките, пърхащи из бръшляна отвън, събудиха мистър Потър рано на другата сутрин. Трябваше му обаче известно време, преди да събере сили да скочи от
