води, на се поколеба нито за миг. Докато Клифърд Гандъл се изкатери в лодката, той вече беше на сушата и пъргаво шляпаше към къщата.
След оттеглянето му се възцари тишина. После мистър Гандъл, изхвърляйки последния литър вода от устата си, обобщи:
— Тоя не е с всичкия си!
Откри още вода, останала по недоглеждане, и изхвърли и нея.
— Тоя определено не е с всичкия си — повтори. — Сигурно нарочно се е хвърлил във водата.
Боби Уикъм бе зареяла поглед в нощта и ако имаше по-добра видимост, събеседникът й щеше да забележи как вдъхновение озари лицето й.
— Няма друго обяснение. Лодката беше та-а-м до брега, а той беше ту-у-к в средата на рова. От няколко дни подозирам, че не е уравновесен. Веднъж видях как се напъха в един долап. Клечеше вътре с безумен блясък в очите. А този занесен поглед? Този странен занесен поглед. Забелязвам го всеки път, щом заговоря с него.
Боби наруши тишината с приглушен гробовен глас.
— Нима не знаете за мистър Потър?
— Ъ?
— Че има мания за самоубийство.
Клифърд Гандъл рязко си пое дъх.
— Не можем да го виним — продължи Боби. — Как бихте се почувствували, ако един ден се приберете вкъщи и заварите жена си, двамата си братя и един братовчед мъртви около масата?
— Какво!?
— Отровени. Месото с къри. — Тя потръпна. — Тази сутрин го заварих в градината жадно да поглъща една книга, озаглавена „Етика на самоубийството“.
Клифърд Гандъл прокара пръсти през мократа ви коса.
— Трябва да направим нещо!
— Какво можете да направите? Той мисли, че ние не знаем. Ако споменете пред него, просто ще си тръгне оттук, а това ще вбеси мама, защото тя иска да й публикува книгите в Америка.
— Ще го следя неотлъчно.
— Да, точно така трябва да се действува — съгласи се Боби.
С помощта на пръта тя избута лодката до брега. Мистър Гандъл, почти вкочанясал, изскочи от нея и забърза към къщата да се преоблече. Боби го последва с далеч по-спокойна крачка. В коридора пред кабинета я чакаше майка й. Лейди Уикъм изглеждаше разтревожена.
— Роберта!
— Да, мамо!
— Какво става, за бога? Преди няколко минути мистър Потър изтича покрай вратата ми мокър до кости, а току-що мина и Клифърд Гандъл, от когото също капеше вода. Какво са правили?
— Сбиха се в рова, мамо.
— Сбиха се в рова ли? Какво искаш да кажеш?
— Мистър Потър скочи във водата, за да избяга от мистър Гандъл. После мистър Гандъл скочи подире му, сграбчи го за врата, двамата се счепкаха и се бориха яростно доста дълго време. Изглежда са се скарали.
— Те пък за какво имат да се карат?
— Е, нали го знаеш Клифърд Гандъл. Какъвто е сприхав…
Тази черта от характера на Клифърд Гандъл бе убягнала от вниманието на лейди Уикъм. Тя разтвори широко проницателните си очи.
— Клифърд Гандъл сприхав?
— Според мен, той е от онези хора, които най-неочаквано намразват някого.
— Глупости.
— Не знам. Всичко ми се струва доста странно — рече Боби и продължи пътя си нагоре.
Когато стигна първата площадка, тя сви по коридора и спря пред една от стаите за гости. Лекичко почука. Отвътре някой се раздвижи и на прага застана мистър Потър в халат на цветя.
— Слава богу, че се отървахте! — възкликна Боби. Развълнуваният й глас трогна мистър Потър. Това дете му ставаше все по-симпатично. — Ако не бях там, когато мистър Гандъл се опитваше да ви удави…
Мистър Потър рязко подскочи.
— Опитвал се да ме удави? — изхълцука той.
Веждите на Боби въпросително се повдигнаха.
— Нима не са ви казали за мистър Гандъл? Не са ли ви предупредили? Не знаехте ли, че той е един от лудите Гандъловци?
— Един от… един от…
— От лудите Гандъловци. Нали ги знаете тези стари английски родове. От поколения наред всички Гандъловци са откачени.
— Нали не искате да кажете, че… не е възможно да… — мистър Потър преглътна. — Нали не искате да кажете, че мистър Гандъл е способен на убийство?
— Обикновено не. Но може внезапно да намрази някого.
— Мисля, че ме харесва — каза мистър Потър притеснено, но със задоволство. — Постоянно търси компанията ми, за да сподели възгледите си за… ъ-ъ-ъ… за най-различни неща.
— Прозявали ли сте се някога по време на тези разговори?
Мистър Потър пребледня.
— Това… това много ли го засяга?
— Дали го засяга! Нали си заключвате нощем вратата, мистър Потър?
— Но това е ужасно!
— Неговата стая е на същия етаж.
— Но защо не го затворят в лудницата?
— Защото все още нищо не е направил. Не можеш да затвориш някого, преди да е направил нещо.
— Лейди Уикъм знае ли?
— За бога, не казвайте на мама нито думичка. Това ще я притесни. Трябва просто да внимавате и всичко ще е наред. Правете всичко възможно да не останете насаме с него.
— Добре — каза мистър Потър. Междувременно последният от лудите Гандъловци, след като отлепи от тялото си дрехите, прогизнали в доскорошната водна вакханалия, загърна кокалестата си фигура в оранжева пижама и насочи цялата мощ на проницателния си ум към нововъзникналите обстоятелства.
Беше висок слаб младеж, чийто закривен нос и от най-привлекателната страна на профила му придаваше израз на вечно недоволство; да не говорим, че събитията от последния час не допринасяха с нищо за смекчаването на този израз. Защото без да си кривим душата трябва да признаем, че ако някога някой луд Гандъл е имал основания да полудее, то този човек бе Клифърд Гандъл в настоящия момент. Бяха го прекъснали в съдбовния миг, когато правеше предложение за женитба. Бяха го метнали във водата и наръгали с прът в корема. Семето на простудата кълнеше в главата му. А хранеше и смътни подозрения, че е глътнал тритон. Всички тези неща не допринасят за лъчезарността на характера.
Мислите за бъдещето също не бяха в състояние да разведрят настроението му. Беше дошъл в Скелдинге да си почине и да се възстанови след изтощителна парламентарна сесия, а сега излизаше, че вместо да прекара времето си приятно в компанията на Роберта Уикъм, се налага да действува като опекун на смахнат редактор.
Да не говорим, че никак не обичаше редакторите. Взаимоотношенията му с издателство „Продър и Уигс“, продало четиридесет и три екземпляра от книгата му с политически есета „Пазачо, какво ще кажеш за нощта?“, не бяха блестящи.
Независимо от това последният представител на лудите Гандъловци беше съвестен човек и не възнамеряваше да избегне повика на дълга. Въпросът дали си струва да предотврати самоубийството на един издател изобщо не стоеше пред него.
Ето защо реакцията му, след като прочете бележката на Боби, беше мълниеносна.
Кога точно му е било изпратено посланието, Клифърд Гандъл не можеше да каже. Тежки мисли бяха
