леглото и да посрещне настъпващия ден. След бурната нощ се чувствуваше вял и отпуснат. Когато най- сетне събра достатъчно енергия, за да стане, да размести укреплението пред прозореца и да вдигне щорите, той забеляза, че навън е великолепно утро. Слънчевата плетеница, успяла да пропълзи в стаята, съвсем слабо загатваше за изобилието от злато, което струеше навън.
В сърцето на мистър Потър обаче нямаше и следа от подобно слънчево лъчезарие. Чувствуваше се смазан както физически, така и душевно. Колкото повече размишляваше върху случилото се, толкова по- малко то му допадаше. На закуска слезе мрачен.
Според традициите на Скелдингс Хол всеки от гостите може да слезе на закуска когато пожелае, без да се съобразява с домакинята, която обичаше да си поспива по-докъсно. Когато мистър Потър слезе в трапезарията, завари там само Роберта.
Боби четеше сутрешния вестник и бодро му кимна над разтворените страници.
— Добро утро, мистър Потър. Надявам се, че сте спали добре.
Мистър Потър премигна.
— Мис Уикъм — каза той, — снощи се случи нещо ужасно.
Боби го погледна стреснато.
— Да не би да е нещо свързано с мистър Гандъл?
— Да.
— Ах, мистър Потър, какво?
— Тъкмо когато си лягах, той почука на вратата и ме попита мога ли да му услужа с бръснач. Искам да кажа, с моя бръснач.
— Не му го дадохте, нали?
— Не му го дадох — малко рязко отвърна мистър Потър. — Барикадирах вратата.
— Колко мъдро се постъпили!
— Да, но в два през нощта той влезе през прозореца!
— Какъв ужас!
— Взе ми бръснача. Защо не ме нападна, не мога да разбера. След като го докопа, ухили ми се зловещо и си излезе.
Настъпи мълчание.
— Вземете си яйце или нещо друго — приглушено го подкани Боби.
— Благодаря, ще хапна малко шунка — прошепна мистър Потър.
Отново настъпи мълчание.
— Боя се, че ще трябва да си заминете — най-после каза Боби.
— Точно това си мислех и аз.
— Няма съмнение, че мистър Гандъл е започнал да изпитва към вас поредното си необуздано чувство на неприязън.
— Да.
— Според мен най-умното, което можете да сторите, е да се измъкнете незабелязано, без дори да се сбогувате, за да не разбере къде сте отишли и да не може да ви последва. После ще напишете на мама писмо и ще й обясните, че се е наложило да си тръгнете поради преследванията на мистър Гандъл.
— Точно така.
— Не е необходимо да споменавате, че е луд. Тя го знае. Само й кажете, че ви е бутнал в рова, а после е нахълтал в стаята ви в два през нощта и се е блещил насреща ви. Тя ще разбере.
— Да. Аз…
— Шшшт!
В трапезарията влезе Клифърд Гандъл.
— Добро утро — поздрави Боби.
— Добро утро — отвърна Клифърд Гандъл.
Той си взе от яйцата на очи. После погледна издателя, седнал насреща му, и със загриженост забеляза колко изнурен и мрачен е видът му. Ако е имало някога човек, върху чието лице да е изписана твърда решимост да сложи край на всичко, този човек бе Джон Х. Потър.
Самият Клифърд Гандъл също не се чувствуваше в блестяща форма, защото беше от хората, чието настроение силно зависи от осемчасовия необезпокояван сън, но се насили да изглежда бодър и изпълнен с оптимизъм.
— Каква прелестна сутрин! — рече той.
— Да — съгласи се неохотно мистър Потър.
— В такова време човек не може да не се чувствува доволен от живота.
— Да — не много убедено отвърна мистър Потър.
— На кой би му хрумнало да напусне този прекрасен свят?
— На Джордж Филибърт от „Аркейдия роуд“ номер 32 в град Крикълуд — обади се Боби, която отново се бе задълбочила във вестника.
— Ъ? — рече мистър Гандъл.
— Джордж Филибърт от „Аркейдия роуд“ номер 32, Крикълуд, бил предаден вчера на съда, обвинен в опит за самоубийство. Според него, той…
Мистър Гандъл я изгледа с укор. Винаги бе смятал, че за жена Роберта Уикъм е сравнително интелигентна, но сега му се стори, че доста я е надценил. Положи всички усилия да заглади нетактичната й постъпка.
— Може би — каза той, — ако наистина е имал сериозна причина…
— Не мога да разбера — излезе мистър Потър от унеса, в който бе изпаднал, — защо самоубийството се смята за престъпление?
Говореше с особена напрегнатост. Авторът на „Етика на самоубийството“ притежаваше убедително перо, а и самият мистър Потър споделяше възгледите му по въпроса. А и да не беше така, в тазсутрешното му настроение подобни идеи сами биха се зародили в душата му.
— Авторът на една много интересна книга, която скоро възнамерявам да публикувам — продължи той, — сочи, че само привържениците на монотеизма разглеждат самоубийството като престъпление.
— Да — обади се мистър Гандъл, — но…
— Ако, продължава той, наказателното право забранява самоубийството, това не е аргумент за пред Църквата. Да не говорим, че самата забрана е направо смешна. Та какво наказание би уплашило онзи, който не се бои от самата смърт?
— Джордж Филибърт го осъдили на четиринайсет дни — рече Боби.
— Да, но…
— Изобщо не мога да проумея защо — каза мистър Потър — обявяват самоубийците за страхливци. Не е възможно човек без железни нерви… — Той замълча. Последните две думи бяха докоснали струна в мозъка му. Внезапно му хрумна, че вече е преполовил закуската си, а още не е изпил онова хапче, което обещаваше да направи нервите му железни и лекарят така строго му бе предписал да поглъща тридесет минути преди закуска.
— Да — каза мистър Гандъл, свали чашата от устните си и погледна към мистър Потър. — Но…
Гласът му заглъхна. Седеше облещен, онемял, замръзнал от ужас. Мистър Потър със странен, необуздан блясък в очите, тъкмо поднасяше към устните си някакъв злокобен бял хап. И още докато Гандъл го гледаше, ужасното нещо потъна в устата му, а едно помръдване на адамовата ябълка показа, че непоправимото е сторено.
— Не е възможно — продължи мистър Потър, — човек, който…
Изглежда обаче тази сутрин неумолимата Съдба бе твърдо решила той да не доизкаже това изречение. Защото Клифърд Гандъл грабна съда с горчицата, рипна на крака, изрева зловещо и с безумен поглед се нахвърли отгоре му.
Лейди Уикъм слезе долу и подобно на величествен галеон с издути платна се запъти към трапезарията. За разлика от останалите, тя беше особено весела тази сутрин. Обичаше хубавото време, а денят беше необикновено хубав. Освен това твърдо бе решила след закуска да отведе мистър Потър настрани и като използува цялата сила на властния си характер, да сключи с него нещо като устен договор.
Беше решила отначало да не иска прекалено много. Ако той се съгласи да се заеме с американското
