времето човек осъзнава, че старият спортсменски дух — услуга за услуга — отдавна вече не е сред нас. Затова го натъпках в едно такси и отидох да обядвам.
Не минаха и десет дни след това, когато една сутрин, както се справях е чая и препечените филийки, ми беше нанесен страхотен удар. Английските вестници тъкмо бяха пристигнали и Джийвс излизаше от стаята, оставил „Таймс“ до леглото ми. Аз пък лениво прехвърлях страниците, за да намеря спортната рубрика, когато изведнъж попаднах на параграф, който ме цапардоса като камък.
Мистър Ч. Е. Бифен и мис Глосъп
Обявява се годежът на Чарлс Едуард, единствен син на мистър Е. Ч. Бифен — починал, и мисис Бифен от пл.„Пенслоу“ № 11, Мейфеър, и Хонория Джейн Луиз, единствена дъщеря на Сър Родерик и лейди Глосъп от Харли Стрийт 6 В.
— Боже господи! — възкликнах.
— Сър? — обърна се Джийвс на вратата.
— Джийвс, спомняш ли си мис Глосъп?
— Много живо, сър.
— Сгодила се е за мистър Бифен!
— Наистина ли сър? — рече той и без нито дума повече се измъкна навън. Спокойствието на този негодник ме изненада. Постъпката му говореше и за наличието на безсърдечие. А в края на краищата, той познаваше Хонория Глопсън.
Прочетох повторно съобщението. Изпитвах смесени чувства. Не знам дали ви се е случвало да видите обява за годежа на ваш приятел и момичето, за което вие самият не сте се оженили единствено с помощта на провидението. Все едно да се разхождате с приятел из джунглата и да налетите на тигрица или ягуарка. Вие се изкатервате на близкото дърво, но, поглеждайки надолу, виждате как приятелят от детинство изчезва в храсталака здраво захапан от олигавената паст на животното. Изпитвате огромно облекчение, ако ме разбирате, но в същото време примесено с чувство на съжаление. Та всичко това го разправям, за да разберете: въпреки облекчението, че не аз ще се оженя за Хонория, страдах, като виждах как едно добро старо приятелче като Бифи ще си изпати. Сръбнах чай и се замислих.
Разбира се, на този свят сигурно има мъже — силни, корави юначаги с квадратни челюсти и мятащи мълнии очи, които биха могли да се сгодят за Хонория и окото да не им мигне, но аз знаех много добре, че Бифи не е от тях. Хонория е от онези силни, енергични момичета с мускули на борец и смях като кавалерийски ескадрон, препускащ по железен мост. Човек припада при мисълта, че може цял живот да сяда срещу нея на масата за закуска. На всичкото отгоре и умна. Ще те направи на пихтия след шестнайсет сета тенис и няколко рунда голф, а после ще слезе на вечеря свежа като маргаритка и ще очаква от теб да водиш разговор за Фройд. Ако бях останал неин годеник само една седмица още, баща й щеше да прибави нов пациент към списъците си. А Бифи е същата кротка хрисима душа като мен. Бях потресен, казвам ви, направо потресен.
Но, отново повтарям, онова, което най-силно ме впечатли, бе пълното отсъствие на всякакво съчувствие от страна на Джийвс. И понеже така се случи, че в същия миг той цъфна в стаята, дадох му последна възможност да прояви нормална човешка отзивчивост.
— Нали разбра за какво става дума, Джийвс? — рекох. — Мистър Бифен ще се жени за Хонория Глопсъп, дъщерята на оня дръвник с голата глава и рунтавите вежди.
— Да, сър. Кой костюм желаете да ви приготвя тази сутрин?
И това, забележете, от човека, който, докато аз самият бях сгоден за Глопсъпката, напрегна и последната клетка на мозъка си, за да ме измъкне.
— Синият на червени райета — отговорих хладно. Поведението ми беше подчертано високопарно, с което исках да му покажа колко ме е разочаровал.
След една седмица се върнах в Лондон и едва се бях настанил в апартамента, когато Бифи се изтърси. Само един поглед ми бе достатъчен да разбера, че замърсената рана е започнала да гнои. Видът му не беше ведър. Не, няма какво да се лъжем, за ведрина и дума не можеше да става. По-скоро насреща си зърнах изцъкленото, мъртвешки застинало изражение, което наблюдавах в огледалото по време на краткотрайния си годеж с Хонория Глосъп. Обаче, ако човек не иска да се озовава в небрано лозе, трябва да спазва условностите, затова топло го поздравих.
— Е, старче — рекох. — Честито.
— Благодаря — отпаднало отвърна Бифи; след което се възцари тежко мълчание. — Бърти — обади се след като бяхме мълчали около три минути.
— Да?
— Вярно ли е, че…?
— Какво?
— Нищо — промълви той и разговорът отново замря. След около минута и половина: — Бърти.
— Още съм тук, старче. Какво има?
— Слушай, Бърти, вярно ли е, че си бил сгоден за Хонория?
— Вярно е.
Бифи се прокашля.
— Как се измъкна… искам да кажа, от какво естество беше трагедията, която попречи на женитбата?
— Джийвс беше майсторът. Той съчини всички подробности.
— Струва ми се, че преди да си тръгна — замислено рече Бифи, — ще намина през кухнята да си поприказвам с Джийвс.
Почувствувах, че моментът изисква пълно откровение.
— Бифи, стари приятелю, като мъж на мъж — искаш ли да се спасиш?
— Бърти, стари мошенико — искрено отвърна Бифи, — като приятел на приятел — искам!
— Тогава защо, по дяволите, се навря там?
— Не знам. Ти защо се навря?
— Аз ли… ами… така се случи.
— С мен също се случи. Нали знаеш, като му е разбито на човек сърцето… Изпадаш в летаргия. Ставаш разсеян, сваляш гарда и докато се усетиш, вече е късно. Не знам как стана, старче, но годежът е факт. Затова бих желал да ме уведомиш каква е процедурата.
— Питаш как да се измъкнеш?
— Точно. Не искам за засегна никого, Бърти, но не мога и да понеса това. За около ден и половина си мислех, че нещата може да потръгнат, но сега… Нали си спомняш смеха й?
— Много добре.
— А навика й да не те оставя на мира и по цял ден да усъвършенствува познанията ти?
— Знам. Знам.
— Добре тогава. Какво предлагаш? Какво имаше предвид, когато каза, че Джийвс е свършил работата?
— Виж какво, дъртият сър Родерик, който лекува откачени, колкото и да го наричаш невролог, откри, че в рода ми има луд. Нищо сериозно. Някакъв вуйчо. Гледал зайци в спалнята си. Тогава дъртият довтаса тук на обяд, за да ме поогледа, а Джийвс така нареди нещата, че той си отиде твърдо убеден, че дъската ми хлопа.
— Ясно — замислено изрече Бифи. — Бедата е там, че в рода ни няма откачени.
— Нито един?
Струваше ми се невероятно човек да е гламав колкото скъпия стар Бифи без чужда помощ.
— Нито едно куку в списъка — мрачно каза той. — Да си имам късмета! Дъртият пристига утре на обяд, очевидно да ме провери, както е направил с теб. А аз никога не съм се чувствувал по-нормален.
