Позамислих се. Перспективата да се срещна още веднъж със сър Родерик ме обливаше със студена пот, но когато трябва да се притечем на помощ на другаря, ние, Устърови, сме самото себеотрицание.
— Слушай, Бифи — рекох. — Ще ти кажа нещо. Пиши и мен в списъка на поканените. Нищо чудно като разбере, че си мой приятел, незабавно да се противопостави на бракосъчетанието.
— Току-виж си прав — пооживи се Бифи. — Ужасно мило от твоя страна, Бърти.
— Дребна работа — отвърнах. — А междувременно ще се посъветвам с Джийвс. Ще му разкажа всичко и ще го помоля за съвет. Досега не е имало случай да се провали.
Бифи се изнесе доста обнадежден, а аз отидох в кухнята.
— Джийвс — рекох. — Отново се нуждая от помощта ти. Току-що имах мъчителен разговор с мистър Бифен.
— Наистина ли, сър?
— Ето как стоят нещата — рекох аз и му разправих цялата история.
Странно, но усетих как се стегна от самото начало. По принцип, когато обсъждаме с Джийвс подобни дреболии, той е изтъкан от съчувствие и блика гениални хрумвания, но не и днес.
— Опасявам се, сър — каза той, когато свърших, — че не е моя работа да се намесвам в интимни проблеми, засягащи…
— Я, стига!
— Не, сър. Това би било нетактично от моя страна.
— Джийвс — притиснах го аз до стената. — Защо си настроен срещу стария Бифи?
— Аз ли, сър?
— Да, ти.
— Но, моля ви, сър!
— Е, добре, щом не желаеш да се включиш в спасяването на себеподобния, не мога да те карам насила. Но ще ти кажа следното. Сега се връщам във всекидневната и се отдавам на сериозен размисъл. Ще се почувстваш ужасно глупаво, когато дойда да ти съобщя, че съм измъкнал Бифен от кашата без твоя намеса. Ужасно глупаво ще се почувствуваш!
— Да, сър. Да ви донеса ли уиски със сода, сър?
— Не. Кафе! Силно и черно. И ако някой ме търси, казвай, че съм зает и не искам да ме безпокоят.
След един час натиснах звънеца.
— Джийвс — казах високомерно.
— Да, сър?
— Бъди така любезен да се обадиш на мистър Бифен по телефона. Кажи, че мистър Устър го поздравява и въпросът му е уреден.
Когато на другата сутрин се запътих към дома на Бифи, бях повече от доволен от себе си. По правило гениалните хрумвания, които те осеняват вечер, имат навика да не изглеждат чак толкова неотразими на дневна светлина. Това обаче и на закуска ми се видя точно толкова сполучливо, колкото и преди вечеря. Огледах го от всички възможни ъгли и не видях как би могло да се провали.
Преди няколко дни Харолд, синът на леля Емили, беше празнувал шестия си рожден ден и тъй като бях изправен пред необходимостта да се явя с подарък, случайно зърнах в един магазин на „Странд“ хитроумна джунджурия. Според мен добре изчислена едновременно да забавлява детето и да предизвиква умилението на околните. Представляваше букет цветя, в чиято дръжка ловко бе прикрита гумена помпичка. При натискане тя изстрелваше около литър чешмяна вода в лицето на всеки, проявил глупостта да помирише цветята. Реших, че подаръкът е изключително подходящ за напълващия интелект на шестгодишно хлапе, та го закупих.
Когато обаче отидох у тях, заварих Харолд седнал насред такава камара скъпи и луксозни подаръци, че просто не събрах сили да чу поднеса нещо, за което бях дал само единайсет пенса и половина. Затова със завидно самообладание — и ние Устърови можем да съобразяваме при нужда — измъкнах визитната картичка на чичо Джеймс от едно самолетче, на нейно място сложих моята, а църкалото си прибрах в джоба. Оттогава се търкаля из апартамента и сега ми се стори, че най-сетне му е дошло времето.
— Е? — нетърпеливо попита Бифи още щом престъпих прага на всекидневната му.
Клетникът направо бе позеленял от притеснение. Разпознах симптомите. Аз самият се чувствувах по този начин, докато чаках сър Родерик да обядва с мен. Как хора, които и без това не са добре с нервите, събират смелост да разговарят с този човек, умът ми не го побира. Въпреки това откачените се тълпят при него. Едва ли минава ден без да му се наложи да позвъни на санитаря за усмирителна риза. В резултат на този постоянен контакт с хора, които чоплят трески от хлопащите си дъски, той гледаше с предубеждение на всички, без оглед на пол и възраст, затова бях убеден, че Бифи трябва само да натисне църкалото, а природата ще свърши останалото.
Потупах го по рамото и рекох:
— Всичко е наред, старче.
— Какво препоръчва Джийвс? — нетърпеливо попита той.
— Джийвс не препоръчва нищо.
— Но ти току-що каза, че всичко е наред.
— Джийвс не е единственият мозък в дома на Устърови, момчето ми. Аз лично се нагърбих с малкия ти проблем и бързам да те зарадвам, че държа положението в ръцете си.
— Ти ли?
Тонът му далеч не беше ласкателен. В него по-скоро личеше липса на вяра в способностите ми, затова реших, че нагледността ще свърши повече работа от цял ден обяснения.
— Обичаш ли цветя, Бифи? — попитах.
— Ъ?!
— Я помириши.
Бифи разсеяно протегна човка, а аз натиснах църкалото, според указанията в упътването.
Обичам когато купя нещо, то да си струва парите. Единайсет пенса и половина дадох за това чудо, но и два пъти повече да ми бяха поискали, пак щеше да е евтино. Рекламата на кутията гласеше, че резултатът бил „неописуемо комичен“ и мога да свидетелствувам, че в това твърдение нямаше грам преувеличение. Клетият Бифи рипна като газела и строши една масичка.
— Видя ли! — рекох.
В първия миг старият ми приятел изгуби дар слово, но много скоро си го възвърна и започна да се изразява твърде цветисто.
— Успокой се — изчаках го да млъкне, за да си поеме дъх. — Това не е начин да убия скуката, а демонстрация. Вземи туй нещо, Бифи, с дружеската ми благословия, напълни помпичката, заври го под носа на сър Родерик, стисни силно и останалото остави на него. Гарантирам ти, че незабавно ще го осени колко не си му необходим в семейството.
Бифи се облещи насреща ми.
— Нима предлагаш да напръскам сър Родерик?
— Точно така. Добре го напръскай. Пръскай както никога досега не си пръскал.
— Но…
Той още пелтечеше насреща ми, когато на вратата се позвъни.
— Олеле! — извика Бифи, разтреперан като желе. — Ето го! Приказвай с него, докато си сменя ризата.
Едва успях да напълня помпичката и да я тикна до чинията на Бифи, когато вратата се отвори и в апартамента нахълта сър Родерик. Вдигах съборената масичка, когато той бодро се разприказва зад гърба ми.
— Добър ден. Надявам се, че не съм… Мистър Устър!
Признавам, че не се чувствувах много спокоен. В този човек има нещо изчислено да всява ужас и в най-мъжествените сърца. Има огромна плешива глава, като всички косми, които би трябвало да са на нея, са слезли във веждите, а очите му пронизват като нажежени остени.
— Как сте, как сте, как сте? — рекох, преодолявайки обзелото ме спонтанно желание да рипна заднешком през прозореца. — Отдавна не сме се виждали.
