ВУЙЧО ФРЕД ОТСКАЧА ДО ГРАДА
Симпатягата бе поканил госта си в по-малката и не така често посещавана пушалня на клуба „Търтеите“, за да изпият на спокойствие следобедното си кафе. В другата, поясни той, макар и разговорите да достигат удивителни висоти на интелигентност, посетителите имат неприятния навик да се замерят с бучки захар.
— Буйна кръв — отзова се гостът с разбиране. — Друго нещо си е младото животно.
— Тук животни не липсват — съгласи се Симпатягата.
— Доколкото виждам обаче, оплакването ти не важи за всички.
— Ъ?
Гостът посочи вратата, където току-що се беше появил младеж с впит в тялото спортен костюм от туид. Изглеждаше направо съсипан. Очите му безумно блуждаеха, а от устата му стърчеше празно цигаре, от което той безрезултатно се опитваше да всмукне. Целият му вид говореше за изтерзан ум, макар че в „Търтеите“ трудно можеше да се говори за наличието на какъвто и да е ум. Когато Симпатягата го повика да седне при тях, той само объркано поклати глава и изчезна яко древногръцки герой, подгонен от орисници.
— Клетият Понго! — въздъхна Симпатягата.
— Понго ли?
— Това беше Понго Туистълдън. Съсипан е заради вуйчо си.
— Умрял ли е?
— Де тоя късмет! Утре отново пристига в Лондон. Сутринта Понго получил телеграма.
— Това ли го тревожи?
— Естествено. Споменът за предишното гостуване на вуйчото още му държи влага.
— Какво се е случило?
— С право питаш.
— Разкажи, моля те.
— Хм! — каза Симпатягата.
Клетият стар Понго (започна Симпатягата) често със сълзи на очи ми е разправял за вуйчо си. Цялата му титла е граф Икнъм, от имението Икнъм, графство Хампшър, където си и живее през по-голямата част от годината. От време на време обаче има отвратителния навик да се издокарва в градски дрехи и да бяга от имението. В такива случаи се натриса на Понго в апартамента му в Олбани15. И всеки път младият нещастник е подложен на някое опъващо нервите изпитание. Защото вуйчо му, макар и шейсетгодишен, пристигне ли в столицата, променя възрастта си право пропорционално на духа си, което съответствува на ненавършени двадесет и две. Не знам дали си наясно с думата „изстъпления“, но тя точно пасва на действията на Понговия вуйчо Фред от провинцията, щом се озове в Лондон. Това нямаше да е страшно, ако той ограничаваше безобразията си в рамките на клуба. Ние в „Търтеите“ сме хора с широки разбирания и стига да не трошиш пианото, едва ли с нещо ще предизвикаш дори повдигане на вежди. Бедата е там, че той настоява да измъкне Понго на открито и там, пред хорските очи, да вилнее само както той си знае.
Затова, когато онзи път, за който ти разказвам, вуйчо Фред застанал, розов и жизнерадостен, на килимчето пред камината, издут до пръсване от Понговия обяд и забулен в дима на една от Понговите пури, и казал:
— А сега, момчето ми, предлагам ти един приятен и поучителен следобед, — веднага ще разбереш защо младият нещастник се изцъклил, сякаш насреща му съскала динамитна шашка със запален фитил.
— Един какво? — попитал той, а коленете му омекнали и лицето му пребледняло дори и под слънчевия загар.
— Един приятен и поучителен следобед — повторил лорд Икнъм, като изговарял думите с наслада. — Предлагам ти да оставиш всичко в мои ръце.
И тъй като обстоятелствата често принуждават Понго да влиза под кожата на дъртия негодник, за да изкрънка безкрайно необходимата десетачка, той не е в състояние да пипа с желязна десница. При тези думи обаче така го втресло, че почти се противопоставил.
— Нали няма да ме водиш пак на кучешките надбягвания?
— Не.
— Помниш какво се случи през юни.
— Много добре — доволно отвърнал лорд Икнъм. — Много добре. Макар да продължавам да твърдя, че един що-годе свестен съдия би се задоволил само с порицание.
— И нямам намерение…
— Разбира се! Нищо подобно! Просто ти предлагам да посетим дома на твоите деди.
Понго не разбрал.
— Мислех, че Икнъм е домът на моите деди.
— Това е един от домовете им. Живели са и доста по-близо до пъпа на света, в имението Мичинг Хил.
— Някъде из Лондонските предградия, искаш да кажеш.
— Е, да, сега това са предградия. Преди доста години ливадите, по които играех като дете, бяха раздробени на строителни парцели и разпродадени. Но когато аз бях малък, Мичинг Хил се намираше далеч извън града. Беше обширно хълмисто имение, собственост на дядо ти Мармадюк — човекът с най- невероятните бакенбарди. Отдавна изпитвам сантиментално любопитство да разбера как, по дяволите, изглежда сега старото имение. Сигурно ужасно! И все пак мисля, че си струва да извършим това благочестиво поклонение.
Понго сърдечно приветствувал начинанието. От душа и сърце подкрепил идеята. От плещите му се смъкнал огромен товар. На бърза ръка си направил сметката, че и най-шантавият вуйчо не може да предизвика кой знае какви сътресения в едно предградие. Знаеш какви са предградията. Не предлагат достатъчно възможности. И човек естествено е склонен да се съгласи с него.
— Чудесно! — възхитил се той. — Великолепно! Страхотно!
— Тогава нахлузвай шапката и чепиците, момчето ми, и да потегляме. Предполагам, че дотам се ходи с автобус или нещо подобно.
Понго не хранел надежди, че при вида на Мичинг Хил ще хлъцне от възхита и се оказал прав. Слезеш ли от автобуса, разправяше по-късно той, попадаш сред стройни редици долепени една до друга досущ еднакви къщи. Продължаваш да вървиш, за да се насладиш на още долепени една до друга досущ еднакви къщи. Но той не се оплаквал. Била ранна пролет, но денят явно не знаел това и си бил направо зимен. А наш Понго се бил издокарал според календара, сиреч без палто. Освен това се канело да вали, а той нямал и чадър. Което не пречело на душата му да ликува. Часовете минавали, а вуйчо му все още нямал в актива си дори една магария. На кучешките надбягвания през юни му стигнали десет минути, за да попадне в ръцете на полицията.
В мечтите си Понго вече виждал как с малко късмет ще успее да накара дъртата напаст безобидно да пропилее времето до вечерта, когато ще го натъпче с обилна вечеря и положи в леглото. И тъй като лорд Икнъм изрично подчертал, че жена му, Понговата вуйна Джейн, недвусмислено изразила намерението си да го скалпира с тъп нож, ако не се прибере у дома в замъка на другия ден до обяд, по всичко личало, че този път гостуването можело да се размине без съществени издевателства над лондонската общественост. Тук няма да е зле да отбележим, че при тази мисъл Понго взел, че се усмихнал, а това била последната му усмивка за деня.
През всичкото това време лорд Икнъм се спирал сегиз-тогиз и като куче, надушило следа, разнежено споделял, че май точно тук бил надупчил със стрела задника на градинаря, а ей там повръщал след първата си пура. Най-после застанал пред една вила, която по неизвестни причини се наричала „Кедрите“. Лицето му било тъжно и замечтано.
— Ако не греша, точно на това място — казал той и леко въздъхнал — точно на това място, преди петдесет години на първи август, аз… Да го вземат мътните!
